За Летище София : Killing me (SOF)tly
Продължаваме с различни мнения за Летище София и качеството на услугите, които предлага. Осъзнаваме, че мненията ще са от едната крайност в другата и сме готови да публикуваме всяка една гледна точка. Днес публикуваме гледната точка на Милко Георгиев (http://georgievs.net), а в неговия блог можете да откриете още доста интересни статии на тема пътуване и не само.
Знаете ли как се казва Аерогара София? Враждебна. И с право. Мисля, че трябва непременно да запазим това име поне до момента, в който характера на това летище не бъде променен по някакво магическо стечение на обстоятелствата.
Решението да напиша този материал е предизвикано от статията на Веселин Николов. Разбирам и уважавам неговата позиция, но като човек, който на практика всяка седмица ползва тази инфраструктура имам свое, малко по-различно мнение.
С цел да бъда обективен, ще се опитам колкото ми е възможно безпристрастно да обсъдя силните и слабите страни на летище София от гледна точка на професионалния пътешественик.
Основна силна страна на Аерогара София е, че това е малко, провинциално летище. Провинциално, защото е далеч от големите маршрути и не се използва често за прекачване в други направления. Тази роля в региона играе истанбулското летище Ататюрк (IST), а с навлизането на Qatar Airlines на регионалния пазар отчасти и Букурещ (OTР), който се превърна в техен хъб за Азия.
Летище София е сравнително добре екипирано за зимни условия като пистата е сертицифирана по ICAO Category 3, което включва навигационна система за кацане в мъгла и две площадки за обезледяване (de-icing). Същевременно според Wikipedia системата за навигация не работи поради интерференции със системата за сигурност и паркинг за товарни камиони близо до летището, нещо което не успях да проверя от независим източник. В резюме, Враждебна разполага с общо 7 ръкава, 38 гишета за регистрация и паркинг за 820 автомобила.
Аерогара София обслужва един доста умерен пътникопоток. Според IATA през 2013 през него са преминали малко повече от 3.5 милиона пътници. За сравнение Ататюрк в Истанбул обслужва годишно 51.3 милиона, Букурещ 7,6 милиона, а Атина малко над 12 милиона.
Наблюденията ми през последните три години показват стабилност на наземните операции. За този период съм имал общо три отменени полета, от които един поради метеорологичните условия в София. Справянето на летище София със снега е по-добро от големи летища като LHR (Хийтроу), AMS (Амстердам) или по-малки, като LYS (Лион). За съжаление не мога да подплатя това усещане с обективни данни, защото не намерих такива.
Малкия човекопоток помага значително бързото преминаване през летището. Единственото тясно място е проверката за сигурност, която в натоварени моменти, поради ограничения си капацитет на 3 до максимум 4 индукционни рамки понякога води до опашка, която се извива до ескалаторите на летището. Като цяло максималния ми престой на опашки за проверки не е превишавал 25-30 минути. Тук е важно да се отбележи, че аз (почти) никога не регистрирам багаж и пътувам само с ръчен такъв (виж The Ultimate Travel Guide part 1, 2 and 3).
С това положителните аспекти на летището, поне за мен, свършват. Летището не е обикновена обществена сграда. Това е абсолютно първата точка на контакт на пристигащите и последна за заминаващите. Това е първото и последното впечатление за държавата. Поддръжката, външния вид, миризмата, чистотата са нарицателни за тези на държавата. Така например, първия контакт на пристигащите в София е с потресаващите катодни телевизионни монитори в помещението за получаване на багаж, които са там със сигурност от пускането на Терминал 2 през 2006 година. Всеки опит да бъде различено нещо на тях на разстояние повече от метър е обречен на неуспех и за най-зоркия поглед. Същите „екрани“ посрещат пътниците на изхода от паспортната проверка, а като цяло модерните LCD екрани в коридорите на аерогарата са собственост на рекламна агенция, която показва изключително неадекватни self-promotion клипове на самото летище на тях. Ако имате неблагоразумието да забравите да проверите гейта си на телевизорите Велико Търново при паспортната проверка, може да ви се наложи да извървите над 250 метра обратно до последния източник на актуална информация на летището.
Следващия контакт на пътниците на летище София е постоянната миризма на цигари. Една от видимите причини за това, независимо от абсолютната забрана за пушене на обществени места е, че се пуши непосредствено пред въртящите се врати на Терминал 2, а димът спокойно влиза и осмърдява цялото помещение чак до ръкавите за качване. Втора, публична тайна е, че персоналът на летището пуши. Ставал съм многократно свидетел на това в помещение, което се ползва от персонала и Гранична Полиция, което се намира до гейт А1. Не се съмнявам, че това се случва и на други места, поне съдейки по миризмата. На значително по- „екзотични“, поне в българските представи летища като Рияд (Саудитска Арабия), Казабланка (Мароко) или Доха (Катар) би било абсолютно немислимо да се носят такива миазми.
Като куриоз мога да спомена как се отнасят към това други летища. Преди няколко месеца се оплаках в Туитър, че на летището в Мюнхен (което признавам, е едно от любимите ми), поради недостатъчна вентилация около „душегубките“ за пушачи (кабинки, в които е възможно да се пуши) миризмата е силна и осезаема на десетки метри. Не само, че ми бе отговорено по-малко от 5 минути след изпращането на съобщението, но и проблемът изчезна в рамките на седмица, до завръщането ми отново през същото летище.
Нека поговорим за транспорта от и до летището. От атентата в Сарафово насам, на летище София са в сила „антитерористични“ мерки, които се измерват с мръсни полицейски ленти, преграждащи разширенията за спиране пред Терминал 2 и скучаещ пост от гранични полицаи на входа на летището. Докато за второто може да има някакъв смисъл, смисълът на първото е единствено и само да се ограничи родния селски тарикатлък на тези, които не искат да плаща за паркинг. С тази антитерористична дейност е нагърбена гранична полиция, която дебне всеки спрял и въз основа на някакви свои критерии решава кой престой е допустим и кой – не. За сведение на посрещачите и изпращачите, на всички нормални летища има зона за бързо паркиране (до 5 минути). Тя се регулира по много начини – с талони, с контролни коли, с паяци – но никъде не съм се сблъсквал с такава висока степен на идиотизъм в организацията на движението.
Втори елемент на красотата на транспорта до летището е паркинга за 820 автомобила, с който то разполага. Ще пропусна дългите перипетии по ръчното таксуване без касови бележки, продължило години наред, основен повод за роптаенето ми е изключително западналото състояние, в което той се намира. Голяма заслуга за това имат самите посрещачи и изпращачи, които систематично спират под големите счупени светлинни забранителни знаци, снабдени със звукова сигнализация. Като резултат паркингът е една непрекъсната какафония от сърдити звуци под тъжния поглед на изтърбушени пластмасови светлинни кутии. Особено внимание в паркинга трябва да бъде обърнато на вратите, които водят към летището. Рядко съм виждал по-мръсни и разбити врати, но никога на летище. И за да допълним това, направете опит да минете с количка за багаж през тях. С цел максимално затрудняване на пътуващите, те са направени точно с 5 см по-малки, което изисква отварянето и на двете крила, което от своя страна изисква наличието на двама души. Всичко в името на пътника.
Ако вече сте допуснали грешката да спрете на паркинга, следващото предизвикателство е да платите за него. Това става на един автомат за плащане, тъй като вторият такъв е винаги развален. Автоматът приема само банкноти и монети, при това доста селективно за банкнотите. Ако трябва да ви върне ресто, то непременно ще е в монети по един лев. Няма опция за плащане с карта, което особено радва чужденците.
И като си заговорихме за чужденци, част от очарованието на софийското летище е да наблюдаваш лицето на току-що пристигнал чужденец, когато трябва да му бъде обяснено, че билети за градския транспорт се купуват само срещу левове, по възможност стотинки, а след това същия ръчно се перфорира. Ако съчетаете това и с познанията по чужди езици на персонала и най-вече на шофьорите в Градския Транспорт (както и липсата на всякакви обяснителни надписи, даже и на български), то преживяването е достойно за най-добрите примери на stand-up comedy. Няма карти на градския транспорт, няма ясна идея къде точно ще ги заведе култовия автобус 84, всичко е като в много екзотично пътешествие по National Geographic.
Взимането на такси също е част от това екзотично пътешествие. Още щом се насочите към изхода на такситата, двама-трима угрижени типа непременно ще ви попитат дали ви трябва такова. Това са така наречените „копърки“ с които летището няма никакво желание да се справи от години. Независимо от договора си с небезизвестна софийска компания таксита, тези откровени мошеници във фоайето на летището продължават необезпокоявано да примамват неподозиращи пътници. А ако успеете да се измъкнете от тях, вероятността да попаднете в „легално“ такси- газова камера на пушач, който в най-добрия случай ще ви попита „пречи ли ви цигарата?“ е 50/50.
Но за да заслужи напълно името си Враждебна, основната причина за това са работещите на летището. Правя уговорката, че на аерогара София работят много хора, които са мили, симпатични и дружелюбни. За съжаление не те се набиват на очи. Видими, както за мен, така и за чужденците са намусените, недружелюбни, говорещи изключително лош какъвто и да е чужд език служители. Последния пример, на който станах свидетел тази сутрин беше служител на проверката за сигурност, който повтаряше следния рефрен: „Комютър? Ликуид? Козметик? Покет емпти? Шуус!“. Последното, трудно за разбиране, е императив да си свалите обувките за проверка. Никъде по света служителите за сигурност не се отличават с особена любезност. Минавал съм проверки, някои от които доста ожесточени – както в Европа, Щатите, така и например в Израел. Навсякъде, макар и без особена топлина, тези служители се отнасят почтително, диалогично и обясняват какво и защо правят. Е, разбира се има и по-зле, особено в източна посока, но това е отделна тема за друг текст.
Сега бих искал да се върна на аргументите от статията, която стана причина за написването на този текст. Макар и да съм съгласен с много от забележките за други летища, в частност определено няма как да не се съглася, че Шарл Де Гол (CDG) е може би едно от най-лошо организираните европейски летища, смятам, че аргументацията му е по-скоро в посока, че софийското летище е малко, незначително и печели най-вече от това. Никъде не съм срещал радикално по-лоши тоалетни от тези в София, които, съгласен съм, са напълно приемливи. Що се отнася до храната, с изключение на няколко американски летища като IAD (Вашингтон – Дълес), LAX (Лос Анджелис) Commuter Terminal, отчасти SFO (Сан Франциско), повечето европейски летища предлагат доста широк избор от храна, повечето от която е топла, за разлика от пресъхналите, макар и относително евтини сандвичи на SOF. А безплатния интернет на летището е по-скоро добро пожелание, отколкото нещо, което може да се използва действително. За разлика например от този на летището във Виена, който ми е позволявал и видео-конферентен разговор.
В заключение искам само да допълня, че всяко летище отразява до голяма степен характера на държавата, която представлява. Летище София няма как да избяга по-далеч от дупките по пътищата и бездомните кучета, защото, за да е различно, трябва да се промени манталитетът на хората, които работят или пътуват през него.
