Защо от Дания се носи мирис на гнило

Автор : Весела Ангелова (http://marfieta.wordpress.com)

Нужно е цяло село, за да се отгледа едно дете.

Но да започна отначало. С няколко въпроса.

Защо смъртта на един жираф потресе толкова хора? В края на краищата, какво толкова? В природата жирафът пасе от листата на дърветата, лъвът яде жирафа, the circle of life и така нататък. От друга страна, в цивилизацията ежеминутно безчет глави добитък губят живота си в кланиците. А някакви хора, които иначе с наслада дъвчат пържолата си алангле, оревават света, защото някой някъде публично прострелял някакъв си Мариус.

И какво толкова? Хайде да ревем за жирафа, докато милиони човешки същества гинат във войни, от глад и болести. Защо не ревем за прасетата и кокошките във фермите? Появиха се различни обяснения защо в Дания децата гледали спокойно разфасоването на доскорошния си любимец, както и твърдението, че – “парадоксално” – тази страна била смятана за рай за децата.

Бенгт Холст, директор на копенхагенския зоопарк, обяви, че децата получили урок по анатомия; датска журналистка обяснява, че то си било както в природата. Твърдят, че в Дания животът и смъртта се приемали различно и децата отрано трябвало да свикват с неизбежността на края; и въобще, всичко е цветя и рози.

Защо тогава светът настръхна? Същият този свят с пържолите алангле и фермите за прасета?

Много просто.

Първо, действието не се развива във ферма за месодайни животни, нито пък някоя лъвица си е осигурила обяда в африканската савана. Това става в зоологическа градина насред Копенхаген. Каква е разликата ли? Между зоологическата градина, саваната и свинекомплекса? Сериозно? И защо може да колим прасета, а жирафи – не? Добре, ще се върна на това.

Но преди това, второто. А именно, какво не научават децата от така предадения им нагледен урок?

Не научават, че лъвовете ядат жирафи – децата и без това си го знаят, както знаят и че лъвовете не се хранят със соеви гранули. Не получават и никакъв урок по анатомия. Защото просто наблюдават зрелище. И всъщност единственото „природно“ нещо, в което наистина се убеждават, ако въобще са имали някакви съмнения, е, че лъвът наистина яде месо. В случая от жираф.

И дотук с природата. В края на краищата в саваната никой не отстрелва жирафа и не го сервира удобно транжиран на лъва. И децата много добре осъзнават и това.

И така, стигнахме до третото. Уроците, които децата всъщност научават. Които не са свързани нито с анатомията на жирафите, нито с менюто на лъвовете, нито пък с приемането на смъртта като неизбежност. Всичко това е дрън-дрън.

Вместо това децата научават, че е съвсем в реда на нещата и дори е готино и забавно да убиеш просто ей така, без причина, за кеф. Просто да гръмнеш Мариус. И е много важно това, че жирафът има име. Давайки човешко име на някого, ти всъщност го признаваш за личност. Защото това не е просто някакъв жираф от копенхагенския зоопарк. Това е именно Мариус, същият онзи Мариус, чиито бебешки снимки въпросният зоопарк тиражираше, същия Мариус, който носеше печалби, докато беше малко сладко бебе със закръглената муцунка, която доверчиво буташе в ръката на гледача си, за да получи ръжен хляб, докато публиката примираше, разтапяше се и викаше „awwww“. Същия този Мариус, който епроизведен с пълното съзнание, че няма да е подходящ за оплождане и в един момент зоопаркът ще трябва да се отърве от него.

И този Мариус, който пораствайки започва да губи облика си на плюшена играчка и се превръща в голям жираф и следователно вече не е чак толкова забавен и сладък, може просто да бъде отстрелян. Защото вече не е интересен. А на негово място управата на зоопарка винаги може да произведе нещо друго. Или някой друг.

Това е много важен урок.

Децата научават от заслужаващите доверие възрастни, че практически няма разлика между живото създание и предмета. И в двата случая ако вече не са ти интересни, можеш да се отървеш от тях. Когато палавото малко кученце или котенце престане да изглежда като плюшена играчка, просто можем да го разкараме както намерим за добре и да си вземем нова плюшена играчка. Няма проблем да го удавим примерно. Или подпалим. За кеф.

Научиха и как се предава доверие. Как гледачите на Мариус, които би трябвало да се грижат за него и да го пазят да не му се случи нещо лошо, с пълно съзнание го примамиха, разстреляха го и нахраниха с него лъвовете. И децата разбраха, че това, освен дето е правилно, е и забавно.

Колкото до неизбежността на смъртта и прочее… Децата всъщност се научиха на пренебрежение към живота и неуважение към смъртта. Освен това усвоиха нагледно, че ненужната насилствена смърт е не много по-различна от (весело) цирково представление.

Което всъщност е голямата причина, поради която светът се потресе. Защото наистина е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете. Възмутените коментари почти във всички случаи питаха: защо убихте Мариус и защо го направихте пред децата?

Защото освен убийството на жирафчето мнозина видяха нагледно как тепърва развиващата се емпатия на децата беше екзекутирана и разчленена. Заради желанието на някакъв социопат с божествен комплекс.

Ето защо е неприемливо убийството на Мариус.

Като стана дума за социопати с божествен комплекс, директорът обясни, че Мариус всъщност не бил домашен любимец. И тук се връщам на свинефермите. Да, Мариус не беше домашен любимец, но не беше безименно теле, прасе или пиле, предназначено да свърши на нечия трапеза. Той беше роден и отгледан в зоопарк при това с идеята да се превърне в обществен любимец. А предназначението на зоопарковете поне доскоро не беше осигуряването на месо (а защо не и кожи от екзотични животни или слонски бивни?), а опазване на животните и грижа за тях. Именно затова точно толкова недопустима би била и публичната екзекуция в зоопарка и на прасето, и на телето, и на кокошката, наред със слона, носорога, жирафа или хипопотама.

Заради това, а и заради описаното по-горе. Защото е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете.

Факт е, че разрастващото се човечество има нужда от все повече храна. И е факт, че човечеството бавно и несигурно все пак еволюира. Хилядолетия са били необходими, за да надраснем робството, гладиаторските борби, горенето на еретици, варенето на престъпници във врящо олио и публичните екзекуции, които са били (а на места и още са) нещо като алтернативно забавление за масите, често с активното участие и на публиката. Не сме надраснали напълно всичко това, но поне се стараем. Стараем се и да се грижим по-добре за животните, предназначени да се превърнат в наша храна. След като още не сме измислили как да произвеждаме готови пържоли – което може би един ден наистина ще превърне прасетата, кравите и кокошките в по-екзотични обитатели на зоологическите градини от жирафите, слоновете и орангутаните, – поне няма нужда да проявяваме садизъм към тези, които ни пълнят чинията. И всъщност този урок би могъл да се предаде на децата.

А вместо това децата научиха, че… Че наистина няма нищо лошо да пребиваш тюленчета с бухалка, да избиваш делфини, за да докажеш мъжествеността си, да застреляш кротко пасящ си слон, за да се снимаш до трупа му и да се похвалиш във фейсбук и въобще да се държиш като пълен инфантил, чиято детска градина му е отесняла и който вече не се ограничава до късането на крилцата на мухите и си търси други, по-вълнуващи забавления.

“Реакцията на обществото е вид “диснификация”, тоест приравняване на всичко, което става в природата, до филмчетата на “Дисни”. Хората в общества, далеч от селския живот, третират животните като равноправни граждани. А за една аграрна нация като Дания това далеч не е така” бил казал Петер Сандое, професор по биоетика към университета в Копенхаген.

И тук стигам до щастливите датски деца.

Защото те сигурно наистина са щастливи. Защо да не бъдат? Не са ли били щастливи римлянчетата, които от трибуните са посочвали с палец кой да живее и кой да умре? И сигурно с дни са коментирали кървавия двубой, на който са били свидетели. Защото щастието е много тясно свързано с емпатията. И колкото по-опериран от емпатия е даден човек, толкова по-щастлив ще бъде. Защото не само, че чуждата болка и нередностите няма да му въздействат по никакъв начин, а може дори да му бъдат забавни. Защото хората, които намериха убийството на Мариус за отвратително, отдавна са разбрали, че не живеят в дисниевата версия на „Малката русалка“, а по-скоро обитават оригиналния й вариант, поради което искат да направят света по-добър. Защото ако бяха на менталното ниво на обитаващите световете на Дисни, тепърва трябваше да развиват емпатията си и разбирането за добро и зло, и станалото в зоопарка на Копенхаген нямаше чак толкова да ги потресе.

И се ужасиха, защото наистина е нужно цяло село, за да отгледа едно дете.