Светът е голям, колкото майчино око

Петя Тодорова Цанева

“Сърна роди тази пролет във високите треви на гробищата…”

(Георги Гроздев)

Камъкът на Анисе бодеше с чело рехавата трева. Пръстта наоколо бе като загладена. Гънките ù бяха изблизани като от дъжд.

Сивокафявата сърна с жълтеникавото петънце под опашката изгриза до корени цветята, които никнеха над главата на покойната. Бързаше да заличи следата на първото си майчинство. Тревожеше я малкото, което бе избутала в сянката на растящия наблизо люляков храст. И най-малката следа би заплашила живота на новороденото. Че то не бе се наживяло, за да бъде простреляно. Чу стъпки и писна. Повя ветрец. Разсипа се писъкът ù. Сърцето ù заблъска като птиче в цялото ù същество. Долепи муцуна до главата на малкото и замижа. Притихна. Покри тъжните си очи в синевата на люляка. А земята пукаше под гумените ботуши на Халид. С тежка стъпка идеше към гроба на Анисе. В коравата си шепа стискаше две бели лалета. Нанизаха се като синци дните, в които не чуваше смеха ù. В такива тежки мигове мъката му преливаше в бяло. Покапваше и в земята… А после никнеха цветя, някак тъжни и бели… Обезцветени като разсеяни мисли.

Сърната видя как мъжът коленичи на мястото, където до преди малко бе лежала. Халид се огледа. Земята под коленете му бе оголена. Камбанките на зюмбюлите бяха омачкани, сякаш заболели. Жилна го ярост срещу кощунствената ръка, която се подиграваше с паметта на жена му. Сви юмрук. Дигна пред очите си, заканително. После утихна, безпомощно. Предбуреносно закънтя душата му.

– Ная! – с уморен глас настоя Анисе, докато бабата му подаваше дишащото вързопче – Малка сърна ще рече…

Буря зарони тухлите на стаята, в която се деляха родилката и новороденото. Сякаш лоша сила задебна от хоросанената смазка. Засипа Анисе. Остана белият чадър – прегръдката на майката над главичката на Ная. След бурята оцеля само бебето. Крехките му костици зараснаха зле. Осакатя невинността му. Крачетата и ръчичките му се обезформиха. И когато съседските дечица забъбриха първите си думички, Ная с мъка мърдаше устенца, като ожадняло пиленце. Не говореше. Само от време на време писукаше като животинче. Халид взе да мисли, че е сторил грях. Приемаше Ная като наказание от бог. Докато редеше вечерния намаз, детето допълзяваше до него и вреше личице у гърдите му, Халид го сгълчаваше. Гневеше го мисълта, че Аллах няма да чуе молитвата му заради това окривяло същество. Що за живот щеше да има малката? Присмех и упрек спрямо това, че е различна… Заболяваше го до бяло. Дигаше ръка да помилва главицата му, но някак без топлината на бащината обич. Ставаше и излизаше от стаята. Ная тихо писукаше след него. После забравяше, че е крива на света и заспиваше на молитвеното килимче… Очаквайки благоволението на бога.

Халид изтупа пръстта от коленете си. Стана да си върви. Сърната го изпрати с очи. Олекна ù. Малкото спеше. Сънуваше своя полянка, обсипана с къпинови храсти. Близна го по челцето. Усети къпинов привкус. Родилната умора я залюля. Заспа.

С първите изникнали рогчета сърнето се усети по-сигурно. Затропа с копитца. Припкаше след сърната, докато търсеха храна. Следваше я. Струваше му се, че целият свят е голям колкото майчино око. Чист и топъл. И толкова сладък, като къпина. Простодушно като малко дете, сърнето се отдели от майка си, докато тя спеше. Науми си да ù донесе жълъди и свежа тревица. Усети се пораснало и безстрашливо. Трябваше да покаже това и на сърната. Но нощно време пътеките бяха съвсем еднакви, че очертанията им стават неразпознаеми дори за животни със силен нюх. Загуби се. Не помнеше кога се намери далеч от гората. На среща му се извиси дървеното туловище на простата барака, където живееха Халид и Ная. Достраша го и заблея жално. Ная се събуди и допълзя до рамката на прозореца. Ококори оченца. Ухили се.

– Сърна… сърна – устничките ù се отвориха и от там излезе първата ù думичка.

Халид се сепна. Стана от молитвеното килимче и докосна главицата на Ная.

– Какво каза, дете? – разчустван попита мъжът.

Знаеше от полуслепия ходжа, че когато езикът на детето се развърже, трябва да принесе жертва, за да благодари на бога, за да не предизвика гнева му. И той отново да накаже момиченцето. Сипа купичка с козе мляко и я изнесе на двора. Сърнето трепереше и блееше жално. Малката се промуши между краката на баща си и допълзя до животинчето.

– Сърне… – дигна показалче детето към животното, за да посочи на баща си малката си радост.

Халид протегна ръката с купата мляко към сърнето. Животинчето усети познат вкус на майчината кърма и близна. От нощната разходка бе огладняло и залочи жадно. Малката се смееше. Халид за първи път я погали по ръчичката с топлина, въпреки че утре сърнето щеше да стане курбан за нейно здраве.

По първи петли Халид заточи ножа си. Бодеше го мъка. В душата му бе изникнало бяло безумие. Тежка, мъжка сълза се изхлузи от очите му, докато забиваше острието в гърдичките на блеещото животинче. Свлякоха се зидовете в него. Разтрепери се до бяло. С човешка тъга потъмняха очите на сърнето. Стана облачно. После дъжда, бащата раздаде курбан за здравето на Ная. А малката всяка нощ се будеше от блеене…

– Сърне… сърне… – докато в съня ù обезумяла тичаше черна, болна сърна.

Търсеше малкото, за да го защити от идващата буря. Земята опустява като гробище след дъжд. А калта полепва по изранените копита и виновната душа… В люляково се оцветява мъката. Лалета оклюмват… Става им студено.