Спомен и реaлност

Ширин Рамадан Мустафа

Седя и си задавам въпросите: „Кога пораснах толкова?”, „Къде е онова малко момиченце, неразбиращо какво се случва наоколо, нямащо новина от нищо?”

Да, доста интересен и натъжаващ душата ми момент..

Тъжно ми е, защото колкото повече раста, толкова повече усещам липсата на онези мои детински дни. Дните, в които копнеех да отида в парка, в които с нетърпение чаках на първи юни мама да ме закара в градската градина и да грабна тебешира.. да се втурна между всички дечица, за да направя и аз някоя рисунка.

Умеех ли, успявах ли?

Не точно, но фантазията в мен живееше и всяка моя драскотинка я оприличавах на нещо.. Детството е толкова красиво и мога да кажа, че това е най-голямото богатство, което всеки един от нас притежава и преживява. Но, животът е така устроен, че всяко нещо намира своя край..

Идва момент в който детските игри в парка ги няма, играенето с кукли със съседското дете вече липсват. Тичането по уличките, криеницата, първото обучение за писане на буквички и на най-вълшебните думички, като „мама”, „тате” остават назад във времето. Всички тези игри, които почти всеки един от нас е играл.. Да, те, точно тези, за които се сетихте – вече ги няма.. По-точно- има ги, но детето, което ще подхожда на тези игри вече не е същото… Помните ли карането на колело и честото падане, защото не бяхме толкова обучени, колкото сега..? Болките и сълзите от рани, причинени от невнимание и прекалено много шаване? Мисля, че не съм била единствена.. И не само това са случките и нещата, има още безброй други. Хубавото, което са ни оставили са спомените.

А, какво става сега?

Сега всичко е много различно, не прилича и на детските игрички.., нито пък на забавното учене, за да успеем да напишем някоя буквичка. Сега съм в една голяма реалност, в която всички живеем. Живеем и живеейки осъзнаваме много неща. И знам, че има още куп, които ще осъзнаем с течение на времето.

То.. светът бил голям, както и аз пораснах и все копнеех да бъда голяма. Ако можех, сега бих искала да си върна най-ценното – ДЕТСТВОТО. Онези години, в които плачех само от болките на ожулено коляно, ръце и т.н…. Дните, в които бях толкова мъничка, че ме беше страх да се кача на пързалката, дните в които аз не знаех какво е зло, не знаех какво причиняват хората едни на други, че пораждат болка в себе си. Не знаех, не разбирах и може би бях толкова мъничка, че помня само игрите, грижите на родителите ми, близките и милите, и сладки думи на хората.

Главно всичко е свързано с Човека, главната роля в живота я играе Той. Човекът, който прави първите стъпчици. Човекът, преминаващ през същия детински път, както всички останали.

След време тези стъпки стават по-големи и разбираш къде си, защо си, кое какъв смисъл има в живота.

И.. така, искам да дам малък съвет на всички, четящи написаното от мен: „Днес сте това, което утре няма да бъдете, затова ценете и се наслаждавайте на всеки миг от живота си!”. Не се задълбочавайте в проблемите, които Ви срещат, помъчете се да го избегнете. Никой не е уникален и не може да бъде, защото във всеки живот има поне едно малко камъче, което спъва човек по пътя му. Ценете днешния ден, защото утре може да бъде прекалено късно. Замислете се във въпросите: „Какво направих?”, „Какво можех да направя?”, „Защо не го направих?”.

Бъдете щастливи с хората, които Ви ценят и знаят Вашата стойност! Дарявайте обич и правете възможно най-хубавото за всеки един човек в живота си. Рано или късно, всичко се връща.