Клонингът

– А сега нека да преминем към следващата клетка – покани ни екскурзоводът.
– Я, ама там има човек!!! – ахнахме ние – Тук държат човек в клетка!
– Такъв е животът! – въздъхнаха някои в тълпата.
– Тук държим последния оптимист – поясни екскурзоводът – „Оптимистус неисправикус хомосапиенс“. Последния екземпляр, за съжаление.
– Късно сме се усетили! Как може?! А останалите къде са?! – възкликна някой от тълпата.
– Нищо не е късно! – изведнъж възрази леко дрезгав глас от клетката.
Изведнъж всички притихнахме. Чуваше се някъде горе как една оса бръмчеше и се удряше по стъклото на подвижния покрив.
– А бе вие само ми докарайте жена-оптимистка и ще видите колко бързо ще се разплодим. Разбрахте ли? – отново изрече гласът зад решетките.
– Недей да крещиш! – сурово му се скара екскурзоводът. – Иначе ще те лишим от храна и цигари! И тогава ще видиш ти що е оптимист и що е песимист!
– А, не бой се! – изрече Оптимистът. – Хората са любопитни и ще продължат да ми пъхат храна и да ме замерват с цигари през решетките. А пък вие ми закачете ако искате още един милион таблици и указателни табели. Хората са добри!!!
– За какво го мъчите вие тук бе? – строго попита една от жените.
– Обезателно ще се намери жена Оптимистка – каза един чичо с тъмни диоптрични очила и стар сив каскет, нахлупен над очите – Или учените ще клонират такава!!!“

Точно тук, с изричането на ключовата дума „клониран“, сме на подсъзнателното ниво на оптимиста Марин Гъдуларски, който се събуди лежейки в измачкани си чаршафи. Лежеше там заедно със странното усещане, че вече е клониран.
Да, той беше сънен, но беше убеден, че е клонинг.

Дали телевизионните предавания за науката и експериментите със сънищата му бяха повлияли за това усещане?! Не: той бе убеден, че е клониран.
Или пък мозъка му бе трагично повреден, защото беше измръзнал преди месец на терасата, след като децата-вандалчета на сестра му го бяха заключили през зимата?!
Не: той знаеше, че бе клониран.
Със сигурност.
Та, Гъдуларски не желаеше да стане веднага, а реши леко да се направи на заспал. Дори пускаше равномерни хъркащи откоси, докато съпругата му не хлопна външната врата и не отиде на работа. В края на краищата се престраши да стане. Въздъхна и с тежко предчувсвие за неизбежното се вдигна бавно от кревата.
Тътрейки крака, обути впижама на пчелички, той достигна италианското огледало в коридора.
Хвърляйки бегъл поглед разбра, че изобщо не е той – Марин Гъдуларски, а е неговия клонинг.
– Скапано, жалко подобие – унило си мислеше Гъдуларски, вдигайки тежки вежди.
– Аз съм само едно жалко подобие на истинския – продължаваше да нарежда и да се вайка Марин.
Той се наведе да вдигне тъмните петна от земята. Оказаха се неговите коледни чехли. Гледайки ги недоверчиво на кухненската светлина, нарочения за клонинг на Гъдуларски откри дупка на единия чехъл. На левия.
Стори му се адски позната.
– Удивително! Адмирации! – с възхищение прошепна Гъдуларски – Даже и чехлите ми са успяли да клонират! Ама колко е напреднала науката!
Божей!

Николай Крижитски