Ацтеки, сяра и съд – историята на ластика

Евтини, надеждни и здрави, ластиците са един от най-разпространените продукти в света. Може да се каже, че заедно с тиксото, те държат целия свят. Оказва се, че докато самата гума съществува от векове, гумените ластици са официално патентовани едва преди по-малко от два века. Ето и кратка история на скромния, но същевременно невероятно полезен ластик.

Едва наскоро беше открито, че мезоамериканските народи (включително ацтеките, олмеките и маите) са правели каучук още преди 3 000 години. Смесвайки млечнобял сок, известен като латекс, от местните дървета Hevea brasiliensis (по-късно наречени каучукови дървета) със сокове от увивните растения Грамофонче, те правят твърдо вещество, което, изненадващо, е и доста здраво. Този древен каучук се използва за най-различни цели – от сандали до топки, до бижута. Всъщност, докато Чарлз Гудиър обикновено е сочен за създател на вулканизирания каучук, изглежда, че ацтеките са правили същото, само че с други пропорции на съставките (между латекса и сокът от грамофончета), което е създавало материали с различна якост.

Грамофонче

Когато испанските изследователи пристигат в Южна Америка през 16 век, те сами откриват многобройните приложения на тази еластична смес. Когато френският изследовател Шарл де ла Кондамин го „открива“ през 40-те години на 18 век и го кръщава „caoutchouc“ – френска дума, но по южноамериканската дума за латекс.

През 1819 г. англичанинът Томас Ханкок, който е в бизнеса с превози с карети заедно с братята си, опитва да измисли начин да предпази клиентите си по-добре от вода. Докато експериментира с гума той успява да направи водоустойчиви тиранти, ръкавици, обувки и чорапи. Толкова бил влюбен в материала, че започва масово производство. В процеса обаче се получават огромни количества загубен каучук и затова Ханкок разработи своята машина за пикинг (наричана по-късно мастикатор), с която се разкъсва остатъчната гума на по-малки парченца. След това тези парченца се правят на пюре, което може да се моделира с калъпи. Едно от първите му творения бяха ленти от каучук (протоластици), които обаче никога не продава, защото не осъзнава потенциала им. А не осъзнава потенциала им, защото вулканизацията все още не е открита, така че лентите омекват значително в горещи дни и се втвърдяват в студени дни. Та тези ленти не са много практични на този етап. Може би затова Хенкок не патентова машината си и нещата, които прави, и това в крайна сметка ще се окаже доста голяма грешка. Но за това – малко по-късно.

През 1833 г., докато е в затвора за неизплатени дългове, Чарлз Гудиър започва експерименти с индийски каучук. След няколко години и след като излиза на свобода, Гудиър открива процеса на вулканизация в сътрудничество с химика Натаниел Хейуърд. Именно вулканизацията прави каучука издръжлив на температурни промени. Още няколко години по-късно, през 1844 г., той усъвършенства процеса и вади патент в Америка. След това пътува до Англия, за да патентова и там, но се сблъсква с доста (доста!) голям проблем – Томас Ханкок вече е патентовал почти идентичен процес година по-рано.

Има противоречиви сведения за това дали Ханкок създава първи процеса на вулканизация независимо от Гудиър или, както мнозина твърдят, придобива парче вулканизирана гума от американския си колега и по него успява да отгатне процеса и да създаде свой с леки изменения. Така или иначе патентът на Ханкок спира Гудиър в Англия.

Последвалата съдебна битка се проточва около десетилетие, докато съдията не отсъжда, че дори и Ханкок да е имал проба от гумата преди да разработи своя собствен процес, няма как да разбере как да го възпроизведе, само по вида на пробата. Известният английски изобретател Александър Паркс обаче твърди, че веднъж Ханкок му е казал, че след провеждането на редица експерименти върху пробите от Гудиър успява да познае по онова време все още непатентования процес на вулканизация.

Но в крайна сметка през 50-те години на 19 век съдилищата са на страната на Ханкок и му предоставят патента, което буквално струва на Гудиър цяло състояние – ако бяха решили в негова полза, той щеше да получи значителна сума от Томас Ханкок.

След дългогодишната съдебна битка, Гудиър умира през 1860 малко след като научава за смъртта на дъщеря си. Той оставя на семейството си дългове от приблизително двеста хиляди долара (около 5 милиона долара днес). Докато Ханкок се занимава със съдебната каша пък, други хора копират непатентования му мастикатор и „безполезните“ гумени ленти. През 1845 г. Стивън Пери, който работи за Messers Perry and Co, производители на каучук в Лондон, подава патент за „Подобрения в пружините, които да се прилагат за ремъци, колани и превръзки, и подобрения в производството на гумени ленти“. Той е открил приложение за тези гумени ленти – да стискат документи и вестници. В самия патент Пери дистанцира себе си и своето изобретение от течащия тогава съдебен спор за вулканизирането, като казва:

Ние не претендираме за получаването на тук споменатия индийски каучук, нашето изобретение, състоящо се от пружини с такъв произход от индийски каучук, приложени към тук споменатите артикули, а също и от особените форми на еластични ленти, направени от такова производство на индийски каучук.

И така, когато ластикът е изобретен и патентован през 19 век, той първоначално се използва предимно във фабрики и складове, но не в от широката общественост. Това се променя благодарение на Уилям Спенсър от Охайо. Историята разказва, че през 1923 г. Спенсър забелязва как страниците на Akron Beacon, местния му вестник (Akron е Акрон, градът, където излиза), непрекъснато са разпилявани от въздуха из тревата пред къщата на съседите му. И така, той намира решение на този проблем – гумено решение. Като служител на железниците в Пенсилвания знае откъде да си купи бракувани парчета каучук – Goodyear Rubber Company, също намираща се в Акрон. Той нарязва тези парчета на кръгли ленти и започна да захваща вестниците с тях. Те вършат толкова добра работа, че самият вестник купува тези ленти от Спенсър, за да предоставя Akron Beacon вече прихванат. Виждайки, че има търсене, Спенсър продължава да продава своите гумени ленти на офиси, доставчици, производители на хартиени стоки, и магазини в целия регион, като през цялото време продължава да работи в железниците (за повече от десетилетие).

Спенсър открива и първата фабрика за ластици в Охайо, а след това през 1944 г. и втората – в Хот Спрингс, Арканзас. През 1957 г. той проектира и патентова изобретението си, като така в крайна сметка се оформя световния стандарт за ластик. Днес Alliance Rubber е номер едно в света по производство на ластици като производството е над 6 3oo 000 килограма ластици годишно.