Тайната за оцеляване в ултрамаратон – подстрижете четката за зъби
Оманският пустинен маратон е с дължина от 100 мили или около 165 километра през един от най-горещите пясъци в света. Странното е, че всяка година има почитатели на идеята, които са готови да се впуснат в това предизвикателство и да тестват предела на силите си. Тичането се оказа по-достъпен спорт и от футбола, достатъчно е да имате желание, да изберете посока и просто да създадете темпото си. Тялото ще направи всичко останало, особено ако грижата и вниманието към него е по-висока. Един интересен елемент е, че човек се смята в добра форма, ако може да избяга 1.6 километра за 4 минути или под толкова, но времето не е особен фактор, когато човек се подготвя за един от най-зловещите маратони.
Необходима е огромна воля, кален дух, умението за планиране, контрол на всички процеси в тялото и много свободно време. Професионалистите инвестират целия си живот в бягане и знаят, че за да останат в историята като поетите на маратоните. Това са хора като Мо Фарах, Дейвид Рудиша и Елиуд Кипчоге. Тяхното участие в състезанието не е просто бягане, а красота, която заслужава да се види.
Ултрамаратоните са още по-различна история – там човек ще докара своето състояние много близко до смъртта. Всеки носи със себе си раница, храна, фенер и още много други атрибути. Това не е просто спорт, а предизвикателство, което променя всеки един човек завинаги. За мнозина е лудост, но това е следващото ниво на състезанието. Повечето атлети не се впечатляват от възхвалите, особено след като знаят, че ако един човек е мобилен и прави някакво по-сериозно движение, официално е в своето начало на едно дълго и изморително приключение, предлагащо сериозни успехи.
При маратоните е ясно, че всеки атлет, който успее да закове часовника под три часа ще спечели вниманието и редица вдигнати вежди. Маратоните са най-ниският възможен вариант, особено след като по-опитните търсят новата тръпка. След няколко участия има и желание за добавянето на думичката „ултра“, което ще позволи да се повиши амбицията. За да е сигурно, че всеки атлет ще страда значително. В някои от основните съвети на професионалистите ще присъства и така нареченото ходене – същото ще се използва значително, ако някой си представя, че ще успее да пробяга около 165 км.
Има и още един проблем на този вид състезания – те са скъпи, провеждат се на много сериозни локации и винаги изискват по-свирепа инвестиция. От самолетни билети и хотелски стаи, екипировка и храна, както и по-скъпа техника за локализиране, ако нещо се обърка. Това са разходи, но все пак има и един елемент, който си заслужава – тръпката от състезанието. Да прекараш километри в пустинята, да гледаш звездите и да видиш дивото, като е сигурно, че това няма да се повтори – мнозина рядко избират същата дестинация, освен ако не говорим за професионалистите.
Повечето ултрамаратонци се шегуват, че като модерните и съвременни жени обичат да пътуват, но не използват транспортни средства, а собствените си крака. И има едно нещо, което всеки оцелял ще разкаже – от пустинята излиза един по-различен човек. Не всеки ще бъде Мойсей на бягането, но пак е едно добро начало. Организаторите предлагат на участниците да изберат своето собствено темпо – някои могат да се състезават за 6 дена, но безсмъртните избират разстояние от близо 2-3 дена. Оман не е единствената локация, където човек може да си организира среща с Бог. Състезанието в Сахара е с дължина от близо 250 километра.
Това е най-високата летва, която се поставя на атлетите, способни да победят себе си и да изстискат последната молекула енергия. Състезанието в Оман се води леката версия на ада в Сахара, професионалистите го смятат и за загрявката. Оманският ултрамаратон започва от малкия град Бидия, който се намира на близо 233 километра от столицата Мускат. Всеки състезател трябва да има задължително в себе си помпа за изсмукване на змийска отрова, нож и огледалце за слънчеви сигнали. Пустинята не е място за разходки или спокойно тичане, това продължава да е едно от опасните места на света, като спокойно хвърля някои от най-големите предизвикателства.
За да бъдете поне малко подготвени, трябва да запомните, че ултрамаратоните зависят много от терена. Тичането в пясъка е една съвсем различна идеология. Мнозина се шегуват, че никога не трябва да се взимат снимки на семейството – цялата пустиня е пълна със заровени спомени, които при буря политат във въздуха. Една снимка може да тежи достатъчно след 100 километра.
Нещо повече, атлетите залепят стабилно обувките си, включително и гамашите, премерват раниците си, понякога дори подстригват четките за зъби, за да не тежат излишно. Тайната е, че всеки иска да се раздели с максималното тегло и да бъде сигурен, че е направил всичко необходимо за оцеляването. Ултрамаратоните са предизвикателство за всяка възраст, но отново ще напомним, че е препоръчително да ги направите в правилното време и място. Някои се състезават на по 60 години, други са слепи в това състезание, но те вече са преминали през ада.
Оманската пустиня е характерна с два елемента – сянка има в началото на състезанието и при финиша, а в рамките на 6 дни всеки ще бъде готов да се изпържи на безмилостното слънце. Пустинната депресия е друга сериозна опасност – дори и да гледате сянката си по вълните на пясъка, не очаквайте, че това ще продължи вечно, слънцето изтощава всички. В Оманския ултрамаратон често се записват между 70 и 100 човека.
Повечето стоят заедно за около час, докато пътят е равен, но започнат ли баирите, бързо става ясно кой е натрупал опита на пясък. Дюните са безкрайни, все пак става въпрос за пустиня, но ако има още един неприятен елемент, това е вятърът и малките песъчинки, които се забиват като остриета в лицето. При по-силен вятър вече няма никаква възможност за тичане, понякога е трудно и да се върви. След първите няколко часа става ясно, че Оман не е гостоприемен за атлети.
Температурните разлики са свирепи. През деня ще има средни стойности от 40 градуса по Целзий, а след няколко часа краката започват да тежат и всяка следваща стъпка е по-бавна и по-бавна. Тук идва и добрата стара депресия, мнозина очакват да видят другите атлети да профучават около тях, но това не се случва. Изведнъж става ясно, че всеки играе сам в този маратон. Това е само първият ден.
Вторият ден през пустинята изкарва всички бегачи срещу една от най-високите дюни. Ако човек иска да продължи в това състезание, задължително трябва да премине.
Голямата надежда или двигателят на този маратон е обвързан с факта, че може би ще стане малко по-леко, но никога не става – всеки ден е по-труден и изненадващ от другия. Пясъкът помива последните сили и сякаш изсмуква живота от участниците. Има и една тайна, която не се препоръчва за всички – колкото по-бързо се приключи денят, толкова повече време има за почивка, мнозина не се опитват да се състезават, но това е и тайната, доброто темпо се отплаща с още повече почивка.
Краят на всеки ден има достатъчно добри сенки, а те спасяват животи.
На 5-я ден има условие, че първите 20 състезатели трябва да тръгнат около 2 часа след всички останали. Това няма значение, ако човек е решил просто да отбележи, че е изтормозил тялото си, но за 20-ната души е важно, че ще имат възможност дори да се смятат за добри в тази надпревара. Не е тайна, че някои англичани започват да пеят или да си тананикат някоя любима мелодия. Често мнозина си спомнят химна на Ливърпул „You`ll Never walk Alone“, съдиите ги разпознават лесно, особено след като това ги разсейва от безмилостното слънце.
Приемете, че пустинята не е място за обикновени хора. Тук мозъкът не работи правилно, тялото не слуша никого и на финала става ясно, че един човек просто трябва да избере какво наистина може и трябва да се случи от другата страна.
