Как се избавихме от едрата шарка

Причинен от някой от двата сродни вируса Variola major и Variola minor, едра шарка е бичът на човечеството от прaисторически времена. Предавана от човек на човек, чрез физически контакт със заразен предмет или чрез вдишване на капчици, заразени с вируса, едра шарка може да бъде пагубна за населението, ако попадне в гъсто населени райони. Само през 20-ти век се смята, че тя е причинила някъде между 300 и 500 милиона смъртни случая по целия свят.

След инкубационен период от 10 до 14 дни, страдащите от болестта развиват треска и главоболие, преди да се появи и типичният макулопапуларен обрив (който ние, колкото и да обичаме да слагаме снимки в текстовете си, няма да ви покажем). Този обрив може дори да достигне до очите, което води до слепота. Въпреки че общата смъртност от болестта е около 30%, при децата тя може да достигне до 80%.

Преди откриването на ваксината в края на 18 век усилията за ликвидиране обикновено се свеждат до инокулация – инжектиране на малко от вируса на едра шарка, взет от заразен човек, в незаразено лице с надеждата да се стимулира имунитета, който да изгради защита. Практиката, започнала в Китай поне още през 10 век, не е без риск, тъй като понякога инокулацията има обратния ефект – причинява смърт и дори огнища на болестта…

Статуя на Сопона, бог от религията Йоруба, за който се смята, че причинява болестта

В края на 90-те години на 18 век д-р Едуард Дженър забелязва, че дойните крави явно имат имунитет срещу едра шарка и открива, че това се дължи на по-голямото им излагане на друга болест – кравешка шарка, свързана с едрата, но много по-малко смъртоносна. Създавайки своята ваксина срещу кравешка шарка (наречена така, защото vacca на латински е кравата) през 1796 г., до средата на 19 век страните по света вече имат организирани програми за ваксинация.

В резултат на това към началото на 1900 г. болестта е елиминирана от САЩ и Северна Европа. Въпреки това, по-слабо развитите страни, и по-специално тези с по-топъл климат, изпитват по-големи затруднения с изкореняването на болестта поради в не малка част недостатъчните методи за производство и/или съхранение на ваксината. За щастие, до 50-те години на миналия век е разработена изсушена чрез замразяване ваксина, която позволява дългосрочно й съхранение без нужда да се държи на студено.

Въпреки че Панамериканската здравна организация предприема усилия в Америките за елиминиране на болестта през 1950 г., първата глобална програма за ликвидиране на едрата шарка е предложена от професор Виктор Жданов, заместник-министър по здравеопазването на СССР – през 1958 г.

Настоявайки за целенасочени и интензивни усилия за атакуване на болестта в световен мащаб, на 11-ата Световна здравна асамблея проф. Жданов убеждава колегите си делегати в ефикасността и осъществимостта на една кампания за ваксинация (и реваксинация) в онези страни, които все още са имат заболяването. Предложението му е прието на следващата 12-а Световна здравна асамблея през 1959 г., въпреки че през следващите няколко години се постига малък напредък.

Професор Виктор Жданов

В началото на 1966 г. обаче усилията за премахване на болестта се засилват под ръководството на Отдела за ликвидиране на едрата шарка, който се ръководи от Доналд Хендерсън. Знаейки, че дори 150 милиона дози от ваксината, дарени от СССР и САЩ, няма да са достатъчни за ваксиниране на всички, екипът започва да координира усилията си около едно от предложенията на Жданов.

Известна като системата Лестър, тя започва с ваксиниране на „всички известни и възможни контакти, за да се запечата огнището от останалата част от населението.“ Тази система разчита на „бързо идентифициране на болестта“, специални уведомления, изолация, карантина, дезинфекционни мерки [и]… ликвидиране на мухите“.

Така до втората половина на 70-те години на миналия век едра шарка остава ендемична само на няколко изолирани места (най-вече в Етиопия и Сомалия), до които е трудно да се стигне поради липса на инфраструктура, глад и война. Въпреки това, през 1977 г. е създадена специална програма, благодарение на която последният случай на едра шарка се случва в Сомалия през октомври 1977 г.

…

Въпреки че болестта е изкоренена, вирусът не е. След случайно излагане, инфекция и смърт от едра шарка в лаборатория в Англия през 1978 г., всички известни останали запаси са ограничени по международно споразумение до две лаборатории: Центровете за контрол на заболяванията (CDC) в Атланта и Държавния изследователски център по вирусология и биотехнология (VECTOR) в Колцово, Русия. Днес много учени призовават за пълното унищожаване на тези останали запаси, сочейки смъртността на болестта и факта, че това ще улесни прилагането на международните закони срещу притежаването на вируса.

Тези, които подкрепят запазването на запасите от едра шарка, твърдят, че те са необходими, в случай че трябва да се направят нови ваксини. Те отбелязват, че: (1) терористи или други подобни групи вероятно имат проби от едра шарка, които могат да се използват като биологично оръжие; и (2) след премахването на едрата шарка децата вече няма да са ваксинирани, така че до 40% от населението на света няма да има естествен имунитет.