Хората, които изпробваха Теоремата за безкрайната маймуна

Идеята, че с достатъчно време, дори напълно хаотична дейност може да доведе до нещо полезно, е на поне няколко хиляди години. Не е ясно кой облича тази идея в Теоремата за безкрайната маймуна, но почти универсално се смята, че е Томас Хенри Хъксли (1825-1895) – английски лекар, природоизследовател и философ. Той е известен и с прякора Булдога на Дарвин заради това, че страстно защитава теорията на еволюцията.

На 30 юни 1860 г. Хъксли и англиканският епископ Самюъл Уилбърфорс влизат в открита дискусия в Оксфорд заедно с още няколко видни учени. Темата е сравнително новата теория на Дарвин и противно на очакванията днес, аргументите на епископ Уилбърфорс са като цяло повече научни, а не религиозни.

По време на дискусията, Уилбърфорс излага класическия аргумент, че „съществуването на часовника предполага съществуването на часовникар“ – с други думи подобна сложна система не би могла да се появи случайно, все някой би трябвало да я е създал. Хъксли, твърди се, казва нещо от рода на:

Шест вечни… маймуни, пишещи на шест вечни пишещи машини с неограничено количество хартия и мастило, ако имат достатъчно време, биха могли да създадат псалм, Шекспиров сонет или дори цяла книга, абсолютно случайно… чрез случайно удряне на клавишите.

Наистина ли Хъксли каза това? Най-вероятно не. Докато това е може би един от най-значимите и известни научни дебати през последните няколко века, по онова време никой не си прави труда да го документира точно. Повечето от цитатите, които имаме от срещата, идват от спомени на хора няколко десетилетия след нея.

Връщайки се към цитата за безкрайните маймуни, за който се твърди, че е казан от Хъксли – може би най-красноречивото доказателство срещу него е, че първата търговско успешна пишеща машина се появява повече от десетилетие след дебата в Оксфорд, а различните варианти на устройството преди това са малко и рядко и всъщност не са известни на никого, освен на изобретателите им и на техните сътрудници.

И така, кой всъщност пръв изказва модерната версия на тази стара идея? Изглежда, че първият известен случай идва от книгата на френския учен Емил Борел от 1913 г. „La mécanique statique et l’irréversibilité“, където той пише:

Нека си представим, че милион маймуни са дресирани да щракат на случаен принцип по клавишите на пишеща машина и че под надзора на неграмотни хора, тези пишещи маймуни работят усилено десет часа на ден с милион пишещи машини на различни видове. Неграмотните ще събират след това почернелите чаршафи и ще ги свържат в томове. И след година ще се установи, че тези томове съдържат точното копие на книги от всякакъв вид и на различни езици, съхранявани в най-богатите библиотеки в света.

Същите твърдения се правят и от няколко други учени през следващите десетилетия, преди в крайна сметка теоремата да се припише на Хъксли, започвайки от произведението „The Mysterious Universe“ от Джеймс Джийнс от 1930 г., макар там да не изрично дадено пълното име на Томас Хенри Хъксли, а просто да пише, че някой на име „Хъксли“ го казва.

Томас Хенри Хъксли

Независимо кой пръв казва за маймуните и пишещите машини, идеята успява да завладее въображенията на мнозина. И в последно време няколко смели изследователи се опитват да изпробват тази хипотеза.

Например, през 2003 г. преподаватели и студенти от Института за дигитални изкуства и технологии на Университета в Плимут (i-DAT) получават безвъзмездна финансова помощ от 2000 британски лири (приблизително $ 3665 днес) от Съвета за изкуства на училището и с парите поставят компютър и клавиатура в клетката на макаците в зоопарка в Пейнтън.

След месец игра с компютъра макаците Гъм, Хедър, Мисълтоу, Елмо, Холи и Роуан успяват да произведат пет страници безсмислен текст. Когато не пишат, те правят с компютъра различни неща, които предимно природата ги е подтиквала да правят, и в крайна сметка той спира да работи. Според директора на i-DAT, проектът е успешен, и тъй като се предава на живо в интернет, „предоставя много стимулиращо и завладяващо гледане“.

Преминавайки към изцяло цифровото пространство – програма, симулираща случайно пишещи маймуни, която този път не се влияе от природата, успешно създава първите 19 знака на произведението на Уилям Шекспир „Двамата веронци“ – „VALENTINE. Cease to“ (в българското издание първите 19 знака от произведението са „ВАЛЕНТИН Не ме възп“). На виртуалната маймуна са й нужни едва 42 162 500 000 милиарда милиарда маймунски години, за да постигне това.

В подобен експеримент, The Monkey Shakespeare Simulator, след едва 2 737 850 милиарда милиарда милиарда маймунски години успява да произведе част „Хенри IV“: „RUMOUR. Open your ears…“ („МЪЛВАТА Наостряйте уши…“).

Друг опит от 21 август 2011 г. Този път виртуалните „маймурни“ всъщност са милиони екземпляри на една и съща компютърна програма, които работят едновременно на облака на Amazon, SC2. Програмата е създадена да извежда случайни низове от девет знака. След само един месец, те (в известна степен) написали „Жалбата на любовника“ и почти бяха завършили цялото друго творчество на Шекспир.

Имаше обаче уловка. След като някоя „маймуна“ изпише един низ от девет букви, който фигурира в някое от произведенията на Уилям, този низ се счита написана (без значение къде е пунктуацията и разстоянието между думите, както в предните примери). Според професора по математика д-р Иън Стюард, това е единственият практичен начин да се направи експериментът, тъй като „да се напишат пълните произведения в правилния ред без никакви грешки, ще отнеме много повече време от възрастта на Вселената“.

И човекът има право, като се замислим. Шансът да се напише „Хамлет“, например, по този начин, ако форматирането и главните букви се пренебрегнат, но иначе всичко съвпада буква по буква с оригинала, който има 169 541 знака, а „маймуните“ са 100 и им се предоставят само 36 знака, които има в произведението, а не цялата клавиатура – та шансовете са 1 към 21 767 823… да изпишат самата дума „Хамлет“. Шансът да напишат цялото произведение е 1 към 36 на степен 169 541.

…

Разбира се, дали една безкрайна група маймуни, които тероризират безкраен брой пишещи машини, някога биха могли да напишат „Хамлет“, е лош аргумент против или в подкрепа на еволюцията, тъй като не взема предвид външния натиск за създаването на подобно произведение и по този начин писането остава напълно произволно, докато еволюцията малко или много се влияе от външните обстоятелства.

Както казва компютърният учен и специалист по изкуствен интелект от Калифорнийския университет в Бъркли д-р Робърт Виленски: „Всички сме чували, че милион маймуни с милиони пишещи машини в крайна сметка ще възпроизведат всички произведения на Шекспир. Благодарение на Интернет днес знаем, че това не е вярно.“