Силата на перото: Томас Харди – писателят останал „Далеч от безумната тълпа“
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
В периода от 519 г. до 927 г., в южната част на дн. Великобритания, съществува едно англосаксонско кралство, наречено Уесекс. В буквален превод името му означава „западни саксонци“ и според легендата е основано от Сердик, лидерът на англо-саксонските заселници на Острова. През 927 г. владетелят му – крал Етелстан успява да обедини по-голямата част от днешна Англия, приемайки титлата крал на англичаните.
Уесекс изчезва завинаги от картата като самостоятелно кралство, но възкръсва отново през XIX в. на страниците на едни от най-известните английски романи. Авторът им е запленен от английската история и макар действието на романите му да се развива в неговата епоха, той избира името и местоположението на средновековното англо-саксонско кралство за сцена на своите истории. Именно в Уесекс героите му живеят, страдат, влюбват се, търпят разочарования, борят се със своите страсти и се сблъскват със социалните норми и предразсъдъци.
Романите му са едни от най-добре познатите класики на английската литература и през годините често са адаптирани на малкия и големия екран. Той е представител на литературното течение на натуралистите и в книгите му се улавя духа на техните идеи – как човек не може да избяга от социалната си среда и как тя има основен принос за неговото оформяне като личност. Съвременниците му го описват като тих, чувствителен и затворен човек, дори понякога е проронвал по някоя и друга сълза по време на красиво музикално изпълнение. Смятал се е за поет, въпреки че популярността му, както и доходите му идват от прозата. Макар съвременниците му да не оценяват напълно качествата на неговия стих, днес той е известен и като един от най-добрите поети на XX в.
Томас Харди се ражда в ранната утрин на 2 юни 1840 г. в провинциална английска къща, построена от прадядо му, в Хайър Бокхемптън, селце, разположено на три мили източно от град Дорчестър. Той е първото от общо четири деца на семейство Харди. Баща му, на когото той е кръстен, е местен строител и каменоделец. В свободното си време старият Харди обича да свири на цигулка и предава това умение, както и любовта си към музиката, на първородния си син.
Още от дете, Томас обикаля с баща си селските панаири и тържества. Събраните впечатления, срещата с най-различни хора и опознаването на неговия роден край, впоследствие намират отражение в романите му. Майка му – Джемайма е добре образована за времето си дама. Именно тя се грижи за началното образование на сина си и разпалва у него любов към книгите. Благодарение на нея, малкият Томас се научава да чете още преди да тръгне на училище.
На 8 години Томас е записан да учи в местното училище, но майка му има по-големи амбиции за него и така той е прехвърлен в частната академия в Дорчестър за млади джентълмени. Там той изучава латински, френски, немски език и математика. Въпреки че Томас им академичен потенциал, семейството не разполага с достатъчно средства и на 16 години му се налага да напусне училище.
За да подпомага финансово своите близки, Томас веднага започва работа като помощник на местния архитект – Джон Хикс. Шест години по-късно, младият Харди се мести в Лондон и работи като чертожник за църковния архитект Артър Бломфийлд. Един от проектите, с които се занимава е енорийска църква в Уиндзор. Уменията на Томас му печелят няколко награди на Кралския институт на британските архитекти.
Въпреки че Лондон не успява да спечели сърцето на Харди, той се радва на културните възможности, които големият град му предоставя като посещения на галерии, концерти, представления. Когато пристига за първи път в столицата, Томас има амбиции да продължи образованието си или да се посвети в служба на Бог, но и двете начинания остават само в сферата на желанията. Харди се самообразова, четейки книги и по това време той прави и първите си опити в писането на стихове, които обаче не публикува.
Мръсният град и неблагоприятното време се отразяват зле на здравето на Томас и той е принуден да се върне в Дорчестър. Там той отново постъпва на работа при архитекта Хикс. На 25 години Харди започва все по-често да се замисля за писане на проза и през 1867 г. той прави първия си опит с романа „Беднякът и дамата“.
Макар черновата да печели симпатиите на трима издатели до нейното публикуване така и не се стига, тъй като самият Харди се отказва от това и унищожава ръкописа. Неговият приятел – писателят Джордж Мередит, на когото Томас дава да прочете романа, му казва, че толкова политическа и радикална тема ще съсипе бъдещата му литературна кариера още в зародиш. Вслушвайки се в съвета, Харди прекратя опитите си да го публикува.
Той започва работа върху други две произведения, които биват отпечатани през 1871 г. и 1872 г. – „Отчаяни средства“ и „Под раззелененото дърво“. Притеснен от това как ще го възприеме публиката, Харди ги публикува анонимно. Едва през 1874 г., при четвъртата книга, която написва – „Сини очи“, той за първи път подписва свое произведение с името си – Томас Харди.
Освен знакова за неговата кариера, книгата има особена сантиментална стойност. Тя е вдъхновена от личната любовна история на Томас, който по онова време ухажва бъдещата си съпруга. През 1870 г. Харди заминава като част от екип за възстановяване на енорийската църква в Корнуол. Именно там той за първи път среща Ема Лавиния Гифърд, която е снаха на ректора на Сейн Джулиът. Четири години по-късно, след продължително ухажване, двамата взаимно си казват „да“ в църквата в Кенсингтън. Освен романа, Ема е вдъхновение за не едно и две негови поеми, сред които „Когато тръгнах за Лионес“ и „Бийни Клиф“.
Причина за дългия годеж е и фактът, че Харди трябва да спечели достатъчно средства, за да може да създаде семейство. Макар първите му три романа да носят някакви приходи, едва с петата си книга – „Далече от безумната тълпа“ (1874) Харди започва да печели истински от своето писане и да се издържа от това. Смята се, че романът търпи големи корекции от редактора Лесли Стивън, но финалната версия се превръща в бестселър за времето си.
За разлика от по-късни романи на писателя, тук се улавя по-осезаемо неговото тънко чувство за хумор. Благодарение на приходите от книгата, Ема и Томас успяват да положат началото на своето семейство. Един човек от близкото обкръжение на писателя е против техния съюз и това е майка му – Джемайма. Смята се, че тя не е искала децата й да напускат семейното огнище и да създадат свои семейства.
Въпреки тези препятствия през 1874 г. Харди се радва на първия си голям литературен успех и едновременно с това постига и щастие в личен план. През следващите 25 години Томас Харди гради завидна литературна кариера. Неговото творчество може да бъде разделено на три периода. През първия, Харди се опитва да пробие на литературната сцена и успява да постигне това с книгата „Далече от безумната тълпа“. През следващия, средата на 70-те – началото на 90-те години на XIX в., успехите на писателя са смесени, което може да се дължи отчасти и на факта, че тогава здравето му отново се влошава.
От една страна, той-постига висини с романи като „Кметът на Кастърбридж“ (1886), но от друга, Харди публикува и някои не толкова успешни заглавия като „Ръката на Етелберта“ (1876). Откритата критика на британската класова система не се харесва на повечето читатели и той избира по-завоалирани пътища, по които да представи възгледите си. В „Кметът на Кастърбридж“ Харди се завръща в Дорчестър и описва трагичната история на Майкъл Хенчард и неговото семейство, което главният герой продава, но след това през следващите години от живота си се опитва да изкупи грешката си, докато миналото му не го застига.
Зрелият период на писателя, който обхваща средата на 90—те години на XIX в и началото на XX в. се смята за най-благодатния за него. Именно тогава излизат смятаните за шедьоври на английската литература „Тес от рода Д’Ърбървил“ (1891) и „Невзрачният Джуд“ (1895). Първоначално никое издателство не иска да публикува книгата за Тес, тъй като представя живота на една пропаднала жена. Именно заради това се добавя второ заглавие към романа – „Благочестива жена: представена правдоподобно“. По този начин Томас се опитва да провокира средната викторианска класа да даде шанс на книгата, което тя и прави.
Както самият Харди казва: „Никога не постъпвай неморално по морални причини.“ „Невзрачният Джуд“ е може би най-скандалният роман на Харди, който разбунва духовете, заради представените в него теми за секса, религията и брака. Някои книжари дори продават книгата в кафяви хартиени торби, а отделни духовни лица дори горят нейни издания. Самият Харди подхожда с черен хумор, казвайки, че вероятно горят книгата му, защото не могат да изгорят самия него. След унищожителната критика, последвала двете книги, Харди се отказва да пише повече романи.
Благодарение на този бурен отклик и критика обаче на бял свят излизат неговите поеми и стихотворения. През 1898 г. е публикуван първия му том „Поеми от Уесекс“, който съдържа колекция от произведения писани през изминалите тридесет години. От този момент нататък Харди издава само поетични произведения.
През 1902 г., в „Поеми от миналото и настоящето“, писателят отделя специална част за поеми, посветени на Бурските войни. Именно тези стихове впоследствие оказват голямо влияние върху вълната поети, засегнати от ужасите на Първата световна война. Харди е отявлен противник на военните действия и това намира отражение в неговите поеми. Именно заради това е доста противоречиво, когато той решава да пише голям опус в стихотворна форма, посветен на Наполеоновите войни – „Династиите“. Неговият обем, както и тежкото съдържание, не печелят масово сърцата на читателите.
Докато в професионален план, Харди постига върховете, към които се стреми, в личен план, историята му е по-близка до трагичните съдби на героите в романите му. Макар в началото да се обичат силно, бракът между него и Ема не е от щастливите. Двамата нямат деца и постепенно се отдалечават един от друг. През 1885 г. Томас и съпругата му се преместват в Макс Гейт – къща, проектирана от Харди и построена от брат му, която се намира в Дорчестър. Ако в началото на връзката им Ема чете ръкописите му и му дава съвети, то след това тя не изпитва никакъв интерес към работата му.
Съвременниците на двойката описват писателя като хрисим и търпящ, докато съпругата му – като странна и груба. Някои споделят дори, че тя му е натяквала често, че се е омъжила за човек под нейното положение. Самият Харди се потапя в самотата си и в своите истории. Двамата имат тежки спорове, когато излиза романа „Невзрачният Джуд“. Ема е ужасена, че публиката ще го възприеме като автобиографичен и че описания брак между Джуд и Сю ще се смята за пряка реплика на тяхното собствено съжителство.
Когато през 1912 г. Ема умира неочаквано от криза на жлъчката, Томас е дълбоко покъртен. В нейните покои, на тавана, той открива дневник, озаглавен „Какво мисля за съпруга си“ и когато го прочита с тъга разбира за болката, която й е причинявал през всичките изминали години. Някои казват, че той отново се влюбва в съпругата си, когато я губи завинаги. Същата година Томас пътува до Корнуол, където посещава всички места, свързани с периода на тяхната любовна история и това негово пътешествие вдъхновява стиховете, публикувани в сборника „Поеми 1912-13“.
През 1914 г. Харди се жени повторно за Флорънс Емили Дъгдейл, която е негова секретарка и е с 39 години по-млада от него. Някои съвременници твърдят, че двамата имат връзка още преди смъртта на Ема, докато според други – са били приятели и Харди е бил първоначално ментор на младата дама. След като се женят бракът им не е щастлив, тъй като Флорънс живее в сянката на първата съпруга на писателя.
Отявлен противник на военните действия, поведението на Харди е противоречиво по отношение на Първата световна война. През 1914 г. той е един от 53-мата писатели наред с Ръдиард Киплинг, Артър Конан Дойл и Х.Г. Уелс, които поставят подписите си под „Декларацията на писателите“, в която те оправдават намесата на Великобритания в Голямата война. По време на войната Харди посещава пленени германски войници и е покрусен от разрушенията, причинени от сраженията и дори споделя, че „свят, в който е възможен подобен ужас, не си заслужава спасяването“.
Тежко болен от плеврит, вечерта на 11 януари 1928 г. Томас Харди издъхва в дома си, диктувайки на съпругата си своята последна поема . Последното му желание е тялото му да бъде положено заедно с това на първата му съпруга Ема. Това е оспорено от неговото семейство и приятели, затова се постига следния компромис – сърцето му е положено до Ема, а тленните му останки са погребани в известния „Ъгъл на поетите“ в Уестминстърското абатство.
Също както и Харди, неговите герои страдат силно и често стават жертва на несправедливости и болка. През живота си писателят на два пъти е бил номиниран за Нобелова награда за литература, но така и не я получава. Неговите книги и поеми го надживяват и пренасят през десетилетията спомените му за Дорчестър, мнението му за социалните категории и норми както и трептенията на неговото сърце.
