„Силата на перото“: Мери Шели и нейното чудовище
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
В една гръмотевична майска нощ, край бреговете на Женевското езеро група приятели за поредна вечер се разсейва от лошото време, четейки страшни истории и поеми за смъртта. Лятото на 1815 г. е ужасно, тъй като изригва вулкан в планината Тамбора, Индонезия, който води до тежки климатични последици в целия свят. Вместо да се радва на слънчеви лъчи, цяла Европа е покрита от мъгла. Именно в тази мрачна обстановка, почиващите във вила Диодати, двама поети, един лекар и две очарователни дами, са напълно отегчени и изнервени.
Във въпросната дъждовна нощ, единият от поетите отправя предизвикателство към гостите си – нека всеки да напише история, която да е по-плашеща от тези, които са чели досега. Няколко вечери по-късно една от дамите сънува сън: „Видях отвратителен на външен вид труп на мъж, който с помощта на двигател, започва да показва признаци на живот“.
Три години по-късно тази идея е издадена като книга, която революционизира литературата и поп културата, нейното заглавие е „Франкенщайн или Новият Прометей“. Тя се смята за една от първите творби в жанра научна фантастика. Авторката на романа е известна главно с него, макар под перото й да излизат и други добри творби като исторически романи и антиутопии. Тя също така е известна и с това, че популяризира поезията на своя съпруг, след неговата смърт.
Мери Уолстонкрафт Шели се ражда на 30 август 1797 г. в Лондон, Англия. Баща й – Уилям Годуин е известен философ и автор на политически есета. Майка й – Мери Уолстонкрафт се смята за една от основоположниците на феминистката философия, а творбите й се цитират често и се смятат за изключително влиятелни. Тя води доста свободолюбив за времето си живот. Мери е второто й дете, първото се казва – Фани Имлей и е плод на любовта на майката с известен по онова време дипломат – Гилбърт Имлей. Мери така и не опознава майка си, тъй като скоро след раждането й мис Уолстонкрафт умира вследствие на следродилна треска.
Първите години след тази тежка загуба са трудни за баща й, който често затъва в дългове, но Мери се радва на любовта му и расте силно дете. През декември 1801 г. животът й прави рязък завой и тя заживява почти буквално в приказката за „Пепеляшка“. Уилям Годуин вярва, че трябва женска ръка, която да се грижи за дъщеря му и затова се жени повторно. Новата му съпруга – Мери Джейн Клеърмонт идва в дома му заедно със своите две деца Чарлз и Клеър. Тя е зла жена, дори приятелите на Голдуин я описват като скандалджийка. Мис Клеърмонт обича само своите деца и ненавижда доведената си дъщеря Мери. Чувствата са взаимни.
Мери не получава формално образование като своите доведени брат и сестра. Основно я обучава баща й и самата тя търси информация в библиотеката му и чете много. Любимото й място, където се усамотява с книга в ръка е гробът на майка й. Още като много малка, Мери намира отдушник на чувствата си и разпаленото си въображение в писането: „любимото ми занимание в свободното ми време, беше да „пиша приказки“. Домът на баща й също е сборен пункт на интелектуални сбирки и разговори. Господин Годуин посреща в салона си поета Самюел Тейлър Колридж, бившият вицепрезидент на САЩ – Аарън Бър, химикът сър Хъмфри Дейви и др. За около шест месеца, през 1811 г., Мери дори посещава за кратко пансион в крайбрежния град Рамсгейд.
Един особено щастлив период от ранния й живот са двете й пътувания до Шотландия. През лятото на 1812 г. Мери прекарва лятото при приятеля на баща си – Уилям Бактър и семейството му. Пътуване, което тя повтаря и на следващата година. Именно между двете пътувания, тя за първи път среща и своята голяма любов – поетът Пърси Б. Шели. Той е барон, ученик на баща й и по това време е женен за Хариет Уеструк. Също така му се носи репутацията на женкар. През 1814 г. Пърси Шели все по-често посещава дома на своя учител г-н Годуин. По това време той е на 22 години, а Мери – на 17. Двамата се влюбват силно един в друг и започват връзка.
През юли същата година двойката напуска Англия и заминава за Стария континент. Когато открито става любовница на поета Шели, връзката между Мери и баща й охладнява за известно време. Двойката пътува из Европа – първо във Франция, а след това – в Швейцария. По-късно от бележките, които води по време на пътуването Мери написва пътеписа „История на едно шестседмично пътуване“. Шели, верен на своята буйна природа, не остава предан на Мери. Той продължава интимните отношения със съпругата си, предполага се също, че е имал кратка афера и с доведената сестра на Мери – Клеър Клеърмонт. Липсата на вярност води до спорове между Пърси и Мери. През февруари 1815 г. двойката е застигната от нещастие – първородната им дъщеря умира само няколко дни след раждането си. Мери изпада в депресия, от която я измъква раждането на сина й- Уилям.
През май 1816 г. Пърси, Мери и синът им отиват на лятна почивка в Женева, в дома на поета лорд Байрон. Именно по време на този престой се ражда идеята за „Франкенщайн“. Освен, че е подбудена от предизвикателството, което лорд Байрон отправя към групата – да се измисли страшна история и че сънува като кошмар бъдещия си главен герой, Мери търси вдъхновение и от друго място.
Някои смятат, че Мери черпи идеи също така покрай едно свое пътуване по протежението на река Рейн. Там тя минава край замъка Франкенщайн, чието име буквално означала „скалата на франките“. В този каменен замък през XVII в. е живял местен алхимик – Йохан Конрад Дипел, който създава животински елексир, наречен от него „елексира на живота“. Освен алхимия, Дипел се занимава и с анатомия. Говори се, че ексхумирал мъртви тела и експериментирал с тях. Събрала цялата информация, Мери започва да пише.
Същата година се случват две самоубийства: полусестрата на Мери – Фани отнема живота си, както и първата съпруга на Шели. Така през декември 1816 г. Мери Годуин става г-жа Мери Шели. На следващата година тя публикува първата си книга – пътеписа „История на едно шестседмично пътуване“ (1817) и продължава да работи върху сюжета на мрачната си история. През 1818 г. „Франкенщайн или Новия Прометей“ е публикувана за първи път, анонимно, с предговор от Пърси Шели. Книгата има мигновен успех.
Романът разказва за учения Виктор Франкенщайн, който воден от желание да победи смъртта и да разкрие тайните на живота, създава човекоподобно същество от реанимирани части на тялото. Първоначално създанието търси обич, но тъй като е чуждо и неестествено на света, в който е доведено, получава само омраза като отговор. Това води до трагедия, тъй като тази омраза реално превръща създанието в „чудовище“ и го подтиква към насилие. Книгата поставя тежки въпроси като този за научната етика, желанието да си играеш на „бог“, самотата, границата между любовта и омразата и още много други.
Макар това да е най-известния и успешен роман на Мери Шели, той предизвиква и много спорове. Някои твърдят, че Пърси Шели има голяма влияние върху написаното. Други търсят автобиографични нотки в книгата и приписват някои черти на д-р Франкенщайн на самата Мери. Мис Шели също така прави редица промени между първото и последвалото второ издание на романа. Заменя някои връзки между героите, като например факта, че Виктор е влюбен в братовчедка си, което е било скандално за онова време.
Каквито и спекулации да кръжат около книгата, истината е, че Мери пише нещо напълно различно от познатото досега. Романът е смес между готика, романтизъм и научен емпиризъм. Любопитен е фактът, че първоначално, когато книгата е написана анонимно, критиците вярват, че неин автор е мъж и обръщат специално внимание върху политическите и реформаторските идеи, залегнали в книгата. Когато става ясно, че авторът й е Мери, критиката забравя за това и вече не вижда дълбоки послания в романа, а го определя като романтичен.
Въпреки успехът на „Франкенщайн“, семейство Шели продължава да има финансови затруднения. Мери и Пърси заживяват в Италия, където обикалят страната, четат книги и се срещат с приятели. За съжаление, трагедията ги следва по петите. В рамките на няколко месеца Мери губи и двете си деца. През септември 1818 г. умира дъщеричката й Клара – във Венеция, а през юни следващата година маларията й отнема Уилям. Мери изпада в ужасно дълбока депресия.
Този път, макар да забременява за четвърти път, тя така и не се възстановява напълно психически от болката, която изпитва. Докато скърби неутешимо, Мери намира отдушник в писането и създава романа „Матилда“. Той разказва за интимни отношения между баща и дъщеря и се смята за толкова скандален, че никой не го издава. Книгата е публикувана посмъртно, през 1959 г. На 12 ноември 1819 г. се ражда четвъртото дете на семейство Шели – Пърси Флорънс. Той е и единственото им дете, което оцелява и пораства.
След раждането на сина си, Мери започва работа върху историческия си роман – „Валперга“. Той разказва за периода на войните между две противоположни политически течения в Италия – гвелфи и гибелини. Историята се завърта около деспот Кастручо Кастракани, който завладява Флоренция. Неговият враг – графиня Евтаназия трябва да избира между любовта си към него и политическата свобода. По същото време Мери пише и две адаптирани за деца произведения на Овидий – пиесите „Прозерпина“ и „Мидас“. Първата е публикувана през 1832 г., а втората – посмъртно, през 1922 г.
През 1822 г. семейство Шели заживява във Вила Магни, в залива Леричи, в Северна Италия заедно с приятелите си Едуард и Джейн Уилямс. Както винаги, без да щади чувствата на Мери, Пърси започва афера с мис Уилямс. По същото време Мери прави спонтанен аборт. Докато тя се възстановява – Едуард и Пърси решават да излязат с лодка в морето и да отидат до Ливорно, където да се срещнат с лорд Байрон. На връщане се разразява буря и те се удавят, а морето изхвърля телата им на брега. Мери е съкрушена. Пърси е любовта на живота й, най-добрият й приятел и неин интелектуален спътник. Останала сама и с невръстен син на ръце, тя трябва да намери начин да оцелее.
Мери не се бави в това отношение. Тя успява да сключи сделка с бащата на Пърси. Той започва да изплаща издръжка на сина им и му дава титлата „барон“, в замяна Мери обещава никога да не напише биография на починалия си съпруг. Мери и Пърси Флоурънс заживяват стабилно, а той получава и много добро за времето си образование. Мис Шели се отдава отново на писане – публикува есета във вестник „Либерал“ и издава „Валперга“ (1823).
Романът получава положителни отзиви от критиката, но отново, тъй като е писан от жена, политическите теми, засегнати в него са пренебрегнати и на преден план излиза само романтичната история. Мери също така редактира черновите на починалия си съпруг. През 1824 г. излизат „Посмъртните поеми на Пърси Б. Шели“. Смята се, че популярността на поета след смъртта му се дължи основно на труда на неговата съпруга.
През 1826 г. излиза пост апокалиптичния роман на Мери Шели – „Последният човек“. Антиутопията разказва за света през XXI в. Светът е опустошен от чума, Великобритания е олигархия, а главните герои напомнят на Мери, Пърси и Байрон. Тъй като е изключително мрачна и песимистична, книгата не се радва на добър прием. Преиздадена е едва през 1960 г. Смята се, че това е първият английски апокалиптичен роман.
След смъртта на баща си, Мери пише и полубиографичен роман – „Фолкнър“ (1837). В него се разказва за сирачето Елизабет Роу, което израства под грижите на доминантния господин Фолкнър. През 1844 г. мис Шели публикува и втория си пътепис – „Странствания из Германия и Италия“. Смята се, че в този период на финансова и творческа стабилност, Мери има кратки връзки както с мъже писатели, така и с жени.
От 1839 г. здравето на писателката започва да се влошава. През 1848 г. синът й се жени за Джейн Гибсън и младото семейство заживява с Мери. Тримата са много близки, живеят в хармония и често пътуват заедно в чужбина. През февруари 1851 г. обаче Мери умира, вероятно от тумор. Тя е само на 53 години. Полагат тялото й в църквата „Св. Петър“, в Борнмут. След смъртта й откриват в чекмеджето на бюрото й, запазени кичури коса на децата, които е загубила, както и част от праха на Пърси Шели, завит в една от неговите поеми.
Мери Шели остава в историята не само като съпругата на известния английски поет, но и като авторката на „Франкейнщайн“. Изкуството непрестанно черпи от нейния роман. Пиеси, филми, анимации и картини, се вдъхновяват от нейното чудовище и историята на неговото съперничество със създателя му.
