Силата на перото: Елисавета Багряна – Фаталната жена
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Биенето на учебния звънец, тропот от стотици крачета, букети с цветя, смях, музика и врява. Всяка година 15 септември посреща учениците обратно в класните стаи. Така е от 1921 г., когато тогавашният министър-председател и лидер на БЗНС – Александър Стамболийски сменя датата от първи на 15 септември. Причината за промяна на датата е изведена от практиката. По онова време децата са помагали наравно с възрастните за събиране на реколтата и е трябвало първо да приключат домашните си задължения, а чак след това – да прекрачат училищния праг.
Първият учебен ден оставя отпечатък у всеки от нас, тъй като символизира промяна и порастване. Той намира своето отражение и в изкуството. Не един и двама поети и писатели претворяват своите чувства и спомени за този важен ден от живота на всеки. За Елин Пелин „Училищен звън, децата зове“, за Веса Паспалеева „почваме с радост, с нови прекрасни мечти“, а за Вазов това е времето на „да се уча, добро да сполуча“. Една от големите наши поетеси на миналия век описва този първи ден по следния начин:
„А класните ни стаи приветливи
отново срещат ни с „добре дошли“
и забръмчават в утрото щастливи
като роени кошери с пчели.“
И до ден днешен образът й буди противоречия. В години, които са белязани от патриархалния ред, тя предизвиква статуквото и избира личното си щастие и свобода. Личният й живот е белязан от скандали, творчеството й я прави широко известна, а стиховете й се превеждат на над 30 езика, сред които италиански, чешки, шведски и полски. Близките й я наричат „Лиза“, в периодичния печат понякога се подписва като „Микаела“ или „Ничия Долче“, но в историята остава с псевдонима си „Багряна“.
Елисавета Любомирова Белчева се ражда на 29 април 1893 г. в гр. София. Родителите й са чиновници и поради работата им през 1907 г. семейството се мести за кратко в гр. Търново. Смята се, че именно там младото момиче започва да пише за първи път. Макар да учи известно време в Търново, Елисавета завършва гимназия в София.
Същата година тя заминава за с. Афтане (днес Недялско, обл. Ямбол), където работи в продължение на една година като учителка. Смята се, че там се разгаря първата й любовна връзка с друг даскал от училището. Името му е Тодор Христов и самият той пише стихове, но двамата така и не продължават връзката си.
Пътищата им се разделят, когато Елисавета се връща в София, за да продължи образованието си в Софийския университет, където следва славянска филология. Именно там тя се запознава с други големи имена на българската литература, които стават част от приятелския й кръг. Сред тях са Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Константин Константинов. Това е период на обмяна на множество творчески идеи и запознаване с достиженията на родната и чуждестранна литература.
Елисавета открива все повече смелост у себе си да сподели своите стихове с широката публика. През 1915 г. в броеве 33 и 36 на списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. Тя ги подписва като Л. Белчева. Същата година тя заминава за Враца, където започва да работи като гимназиална учителка, а по-късно се мести да преподава в Кюстендил.
В края на Голямата война тя среща Иван Шапкарев. Елисавета е учителка, а той е полковник, ветеран от три кървави войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През 1919 г. двамата сключват брак, от който се ражда синът им – Любомир. Съжителството между съпрузите не е щастливо. В домът цари строг патриархален ред, а Елисавета е постоянно потискана, следена и обиждана от своята свекърва. Лиза е като птица в клетка.
Не може да се изразява свободно, да публикува или да даде израз на емоциите си. Тя започва да крие своите тетрадки със стихове и когато публикува творбите си го прави винаги под псевдоним от страх да не бъде разкрита от семейството си.
През 1921 г. макар и тайно, Елисавета все по-активно участва в литературния живот в столицата. Тя започва да сътрудничи в редица публицистични издания, сред които „Вестник на жената“, в. „Лик“, сп. „Съвременник“ и сп. „Златорог“. На техните страници са публикувани както нейни стихове, така и проза и преводи.
Подписва ги като Елизабета Б. Първите рецензии за нейната работа идват от писатели като Йордан Стубел и Константин Константинов. За първи път тя подписва свое произведение с псевдонима Багряна през 1922 г. в бр. 9 на сп. „Златорог“, където поместват цикълът й „Юг“. Две години по-късно тя дебютира и в жанра на детската литература със стихотворението „Юнак Любчо“, публикувано на страниците на сп. „Детска радост“.
В личен план обаче животът на Багряна търпи бурни промени. През 1924 г. Елисавета се запознава с един от най-известните български критици и историци на литературата – Боян Пенев. Тя присъства на негов семинар на тема стихосложението. Той е 11 години по-възрастен от нея и също така е женен за известната поетеса Дора Габе.
Критикът е известен в културните среди като не особено верен на своята половинка, тъй като има не една и две извънбрачни връзки. Между Пенев и Багряна се разгаря бурна любов. Любовният триъгълник с Дора Габе предизвиква скандал и е един от най-обсъжданите по онова време, макар Боян да живее отделно от съпругата си.
Същата година в която среща голямата си любов, Багряна взима едно от най-тежките решения в живота си – разделя се със съпруга си. Тя се изнася от дома им на 16 април 1924 г., а нейният съпругът й помага да си пренесе нещата. Поради тази причина той закъснява за церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, която се провежда в църквата „Св. Неделя“ и пристига на мястото, когато атентатът е вече факт. По-късно той споделя: „Лиза ме направи нещастен, но ми спаси живота!“.
Когато се обсъждат точките около развода й, двамата правят странно споразумение. Съгласно него, детето не знае коя е истинската му майка, само му се казва, че тя е заминала да учи в Париж. През 1926 г. документите по развода са финализирани. По-късно Иван Шапкарев се жени повторно за Мария Пранджева и след като напуска военната кариера, се занимава с изучаване на българския фолклор.
През това време Любомир расте без да съзнава коя е майка му, въпреки че дори присъства на нейни четения. Когато е на 16 години обаче той разкрива истината за споразумението между родителите си и открива майка си, която започва да опознава и с която започва да се сближава. Години по-късно той кръщава дъщеря си Елисавета, която също като баба си избира пътя на поезията.
Макар и взела това тежко за една майка решение, периодът 1924-1927 е един от най-щастливите за Елисавета. Две години поред тя печели литературни награди от Министерството на народното просвещение и е приета в Съюза на българските писатели. Междувременно Багряна и Пенев са неразделни. Те заминават за Франция и обикалят страната, а когато се завръщат заживяват заедно.
Боян дори насрочва дата за бракоразводното си дело през юли 1927 г., но така и не стига до него. На 25 юни 1927 г. той умира вследствие на усложнения след операция на апендицит. Багряна е съкрушена тъй като губи голямата си любов. Смята се, че той има голямо влияние върху това тя да открие свое стил на писане, който е съчетание между старото и модерното.
В нея се откриват характерни за фолклора теми, но са поднесени чрез пречупване на класическите стихотворни размери. В края на 1927 г. излиза първата ѝ стихосбирка – „Вечната и святата“. Тя носи на Багряна широко признание и голяма популярност. Също както сърцето на поетесата, стиховете в нея до голяма степен са пропити от тъга:
„Летете – няма да ви смятам,
дни мои на земята,
разкъсали трептящото сърце
и литнали навеки от ръцете ми –
които нямат сила да ви спрат,
когато пожелаят страстно,
или веднага, бърже да ви тласнат,
когато часовете ги морят.“
Следващите десетилетия са низ от творчески успехи. През 1930 г. Багряна става един от учредителите на Клуба на българските писатели. Излизат и стихосбирките й „Звезда на моряка“ и „Сърце човешко“. През тези години тя има връзка с хумориста Матей Вълев, който също като нея е любител на хубавия живот и бохем по душа. Именно през 30-те години, Багряна става по-близка с дворцовите среди.
През 1942 г. тя е призована по желание от самия Никола Вапцаров като свидетел по делото срещу поета,. Това е един противоречив епизод от живота на поетесата. Някои твърдят, че тя е спомогнала за присъдата с фатален край, докато други, сред които и самата Багряна, многократно обясняват и преразказват случилото се, за да докажат, че не е имало никаква злоупотреба и тя се е опитала да го защити. Самите показания на Елисавета по делото не са намерени след като то е разсекретено.
Втората светена война отнема на Багряна нейния Матей, който се записва доброволец на фронта. Скоро след това тя среща бъдещия си втори съпруг – дипломата Александър Ликов. Двамата се запознават по време на представление в Народния театър. По това време той е годеник на Дора Габе и самата тя го запознава с Елисавета. Не много дълго след тази първа среща, Багряна и Ликов се женят тайно и едва след като съюзът им е факт, Дора Габе разбира за случилото се. Александър и Елисавета остават заедно до смъртта му през 1954 г.
50-те години не са особено ползотворни в творческо отношение за Багряна, поради строгата цензура. През 1952 г. тя е назначена за редактор и член на редколегията на сп. „Септември“, пост, който заема следващите 25 години. През тях излизат и стихосбирките: „От бряг до бряг“ (1963), „Контрапункти“ (1972), „Светлосенки“ (1973) и последната – „На брега на времето“ (1983). Основни теми в тях, както и в предходните, са любовта, времето и различните роли на жената. Любовта най-често е мъчителна, а времето е сила, която не може да бъде спряна. Жената е „Амазонка“, „все едно — дали Мария, или Анна е“, с „очи черничеви, тъмносвилени коси“.
Освен поезия, Багряна пише и пътеписи, фейлетони, критически статии и бележки, обзори. Тя е лауреат на множество награди на Народна република България, сред които орден Народна република България, I степен, няколко ордена Георги Димитров, наградата на Съюза на писателите и много други.
В международен план, през 1969 г. тя става носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим. Смята се, че литературният историк Петър Динеков и езиковедът Стефан Младенов са предлагали Елисавета да бъде номинирана за престижната Нобелова награда, но до това така и не се стига.
Багряна доживява свалянето на Тодор Живков от власт. По това време обаче тя е вече много възрастна и съвсем сама. През 1991 г. голямата поетеса издъхва на 98-годишна възраст в старческия дом в Горна баня. В едно от последните си стихотворения тя пише:
„Не знам дали на края
ще имам кротък залез –
в живота не сполучих
да имам кротък ден…
Но затова пък зная,
че няма да е кротък
и няма да е скучен
и споменът за мен.“
През живота си тя става свидетел на смяна на режими, две световни войни и две национални катастрофи. Творчеството й е пропито с лични преживявания и чувственост, а детските й стихове и до днес могат да се открият по страниците на читанките.
