Създаването на социалния дарвинизъм и оцеляването на най-приспособимите
Викторианска Англия е дом на редица големи умове. Някои, като Чарлз Дарвин, променят начина, по който гледаме на света, докато много други изчезват в неизвестност заедно със своите идеи. Хърбърт Спенсър е на границата между двете.
Той пише за еволюцията за първи път през 1851 г., 8 години преди публикуването на книгата на Дарвин за произхода на видовете. И именно Спенсър, а не Дарвин ни дава фразата „оцеляване на най-приспособения“, въпреки че по-късно Дарвин ще я използва в работата си. Спенсър въвежда фразата в своята книга „Принципи на биологията“ от 1864 г., където очертава паралели между консервативните си идеи за икономиката и това, което Дарвин е написал за природния свят: „Това оцеляване на най-приспособения, което тук исках да опиша като механична схема, е това, което г-н Дарвин нарича „естествен подбор“, или запазването на предпочитани черти в борбата за живот. “
Подобно на по-известния си съвременник, Спенсър е влюбен в идеята за еволюцията. Но докато Дарвин се фокусира върху биологията, той смята, че еволюционната теория може да се прилага много по-широко. Според него тя управлява цели общества. Днес, който въобще знае за Спенсър, обикновено е заради идеологията, известна като „социален дарвинизъм“: идеята, че успелите заслужават своя успех, а тези, които се провалят, заслужават своя провал.
Спенсър като млад
В началото на 1860 г. Спенсър фокусира енергията си върху своята „Система на синтетичната философия“ – многотомна работа, обхващаща биологията, психологията, социологията, етиката и метафизиката. Девет от томове й се появяват между 1862 и 1893 г. Подобно на Дарвин, Спенсър е впечатлен от еволюцията, но той я прилага много по-обширно от своя сънародник.
„Спенсър продължава да пита: Какви са последиците от теорията на еволюцията за нашето разбиране за човешкото общество, политиката, религията, човешкия ум?“, казва Бернар Лайтман, историк на науката от Йоркския университет в Торонто. „Еволюцията е лепилото, което държи заедно тази „синтетична философия“. Това е цялостен светоглед.“
В еволюцията на Спенсър природата се разглежда като положителна сила, която ръководи развитието на индивидите и обществата като механизмът на конкуренцията позволява на силните да се развиват, докато същевременно елиминират слабите. В първата си книга „Социална статистика“ от 1851 г. той твърди, че страданието, въпреки че вреди на индивида, е от полза за обществото като цяло; всичко това е част от „плана“ на природата и с времето води до общо подобряване. Спенсър пише: „Бедността на неспособните, страданието, което идва от неразумност, гладуването на бездейните и изместването встрани на слабите от силните, което оставя толкова много „в калта и нещастия“, са постановени на по-голям, гледаща в бъдещето доброжелателност.“
Мнението на Спенсър, до голяма степен табу днес, се харесва на влиятелни консерватори и капиталисти – сред тях и индустриалеца Андрю Карнеги – и разгневява социалистите по онова време. „Спенсър мразеше социализма, защото смяташе, че е свързан със защита на слабите“, казва Лайтман. „За него това беше намеса в естествения ход на еволюционния процес.“
По-късните мислители, особено в ранните години на 20-ти век, се опитват да развенчаят логиката на Спенсър. Критиците го обвиняват, че е станал жертва на така наречена „натуралистична заблуда“ – с две думи, грешка в опита да извлече морал и етиката от природата. Терминът е въведен от британския философ Г. Е. Мур в книгата му от 1903 г. „Principia Ethica“, която е силно скептична към Спенсър. „Атаката на Мур наистина послужи за дискредитиране на Спенсър сред сериозните философи“, казва Дейвид Вайнщайн, политолог от Уейк Форест Университета в Северна Каролина (макар че и Мур до голяма степен е изчезва от историята).
Съвсем наскоро обаче няколко учени се опитаха да спасят репутацията на Спенсър. През 2014 г. сборник с есета, озаглавен „Herbert Spencer: Legacies“, редактирани от Марк Франсис и Майкъл Тейлър, изследва широкообхватното влияние на Спенсър и разнообразието на неговите идеи. Например, докато идеите му са използвани за оправдаване на империализма, Франсис отбелязва, че самият Спенсър е ярък пацифист като се противопоставя жарко на участието на Великобритания в Бурските войни. Докато Спенсър смята, че войната може да е необходима част от миналото на човечеството, той също вярва, че прогресивното общество ще бъде мирно. Насилието, според него, е на път да се превърне в спомен от миналото.
Райт в книгата си „The Moral Animal“ казва, че Спенсър не е „толкова безсърдечен, колкото смятаме днес“ и посочва работата му в алтруизма, симпатията и пацифизма. Памела Лион от Университета в Аделаида дори твърди, че той използва фразата „оцеляване на най-приспособения“, за да се подиграе с нея. Вместо да гледа на природата като нещо жестоко, той я вижда като благотворна и прогресивна.
Междувременно Гоуън Доусън от университета в Лестър твърди, че и левицата, и десницата възприемат идеите на Спенсър, особено тази за социалната еволюция. Вайнщайн също така отбелязва, че работата на му „е приета и присвоена от социалистите толкова, колкото и от либертарианците“, и твърди, че идеите му са оформили съвременния либерализъм. И няколко учени, включително Доусън, твърдят, че изтъкнати съвременни мислители като Стивън Пинкър и Е.О. Уилсън, който е писал върху силата на еволюцията за оформяне на културата, може да са по-задължени на Спенсър, отколкото осъзнават. В „Legacies“ социологът Джонатан Търнър пише, че много от тези идеи са издържали и до наши дни, макар че „повечето хора не знаят, че са произлезли от него“.
Според стандартите на времето, Хърбърт Спенсър също така има прогресивни възгледи и върху половете, като твърди, че жените са също толкова интелектуално способни, колкото мъжете, и се застъпва за пълни политически и законни права за тях. Днес някои дори го описват като феминист.
Този етикет обаче му се поставя колебливо. Рут Бартън, историк от Университета в Окланд, посочва отношението на Спенсър към жените в живота му, особено към романистката Мери Ан Евънс, която пише под името Джордж Елиът. „Тя наистина се влюбва в Спенсър“, казва Бартън. „Те отиват заедно на театър, заедно отиват в градините Кю, цяла година ходят навсякъде заедно – хората мислят, че са сгодени“. Тогава Спенсър прекъсва връзката. „Спенсър й казва, че се радва на компанията й, харесва мисленето й, но тя не е достатъчно красива за него. Той искаше по-красив, по-женствен вид човек“, казва Бартън. „Не бих го определил като феминист.“
Спенсър никога не се жени и изглежда, че в последните си години е изолиран и самотен. Той прекарва близо две десетилетия в писане и пренаписване на двутомната си автобиография. Мъчи се да контролира обществения си имидж и дори стига дотам, че иска писмата му да му бъдат върнати и след това да унищожи онези, които смята, че може да навредят на репутацията му.
През цялото това време английската политика се носи все повече вляво. Политическият климат се променя и неговият антагонизъм към всякакъв вид социализъм беше все по-малко приемлив. А всичко, което дори малко включва правителствена регулация, той смяташе за социалистическо.
Науката и философията също се развиват. „Още през 90-те години на 19 век той казва „Всички ме забравят, а отдадох целия си живот на работата си“, казва Лайтман. „Така той става доста трагична фигура.“ Днес гробницата на Спенсър може да бъде открита в лондонското гробище Хайгейт, точно срещу тази на Карл Маркс, чиито идеи презира.
„И все пак, колкото и далечен да изглежда Спенсър и неговите идеи днес, той е жизненоважна фигура за своето време“, казва Бартън. „Изглежда, че знае всичко – това го прави впечатляващ човек“, казва тя. „Той беше пълен с увереност; имаше тази наистина амбициозна визия за Вселената.“
„Науката изглежда е била пътя на съвременния свят“, казва Бартон. „И Спенсър изглеждаше философ, който я разбира.“
