Официалният придворен ловец на плъхове на кралица Виктория

Викторианска Англия е пълна с плъхове – в мазетата, каналите, градините, килерите, парковете, тръбите. И това е гигантски проблем: тая гад съсипва реколтата, хранителните запаси, запушва канализацията и, разбира се, спомога за разпространението на чумата, която уби около 60% от населението на Европа.

Жителите на града прибягват до няколко техники, за да се справят със ситуацията. Знае се, че фермерите хващат плъхове и окачват звънчета на вратовете им или пърлят козината им, но ги оставят живи с надеждата, че ордата от звънтящи опърлени гризачи ще изплаши останалите. Това обаче не се случва. „Плъховете са навсякъде из Лондон“, казва един човек на име Джак Блек, „и при богатите, и при бедните.“

И Блек е знае какво говори. Все пак той е английският кралски ловец на плъхове.

Хамелнският ловец на плъхове

„Ловецът на плъхове“ може и да не е професия, която вече се среща много често, но във викторианска Англия това е популярно и понякога доста доходоносно поприще. Според авторката Барбара Тафти един приличен ловец е могъл да спечели „специални привилегии“, ако хваща поне 5000 плъха годишно, или около 13 плъха на ден. Работата става толкова разпространена, че ловците на гризачи в Англия дори създават свои гилдии. Покрай професията се появява и популярната приказка „Хамелнският ловец на плъхове“.

През Викторианската епоха Джак Блек е кралят на бранша. Официалният „унищожител на плъхове и къртици на Нейно Величество“ започва работа в държавната администрация като млад мъж, след като забелязва, че кралските паркове в Лондон са препълнени с въпросните гадини. Талантът му да лови гризачи се оказва ненадминат и така в крайна сметка кралица Виктория го назначава на високия пост.

Блек се разхождал из Лондон с походката на кралска особа… като същевременно поддържа вид като на придворен шут: той носи самоделна униформа от бели кожени панталони, алена жилетка, зелена връхна дреха, златна лента на шапката и пояс, украсен с метални медальони във формата на плъхове, които изработва, като разтапя тайно тенджерите на жена си.

Блек също така често минава през града с каруца, пълна с плъхове, и продава домашно приготвена отрова. След като намери по-голяма група хора, той сглабя малка сцена, на която поставя гигантска клетка с плъхове и влиза в нея. Гризачите скачат на ръцете му и ходят по цялото му тяло, докато тълпите ахват в изумление. Но Блек рядко е хапан. (Когато все пак го ухапе това стане, той лекува раната си, като посещава местната кръчма и пие „лекарство“, известно като бира – макар че ако ухапването е наистина лошо, той не забравя и да почисти раната.)

След този грандиозен номер, ловецът лесно продава отровата си на зрителите. „Продавам изкуството на унищожаване на плъхове и бих го изправил за дуел срещу всеки друг химически унищожител на плъхове в света, за каквато и да е сума“, казва той пред публиката. „Не ме интересува какъв е. Нека всеки производител на медицински или фармацевтичен препарат да дойде и да тества продукта си срещу моя.“

След приятния следобед, прекаран в продажби на родентицид, Блек се спуска в лондонските мазета и канали с легион от фретки и кучета, за да хване още плъхове. Според Lapham’s Quarterly Блек е обучил фретките да издирват вредителите, а кучетата – да издирват фретките, в случай че те се загубят или заседнат в някоя канализационна тръба.

Блек се опитва да използва и други животни за лов – обучава язовец, два енота и маймуна, но повечето от тях не могли да се конкурират с кучетата и фретките. „Научих една маймуна да убива плъхове“, казва той, „но тя не се справяше много добре и само ги разтърсваше силно, когато я ухапят“.

Той обаче не убива всеки плъх, който хваща – често оставя някои живи, за да ги отглежда за спорт.

Джак Блек, 1863 г.

Европейците от 19 век са любители на кървавите спортове с животни: маймунски бой (може ли маймуна с пръчка да набие куче?); хвърляне на лисица (кой може да хвърли лисица най-високо във въздуха?); и дърпане на гъска (Може ли да обезглавите гъска, докато яздите кон?) са само някои от тези спортове. По времето на Блек гоненицата с плъхове, при която десетки плъхове се хвърлят в яма при куче, е едно от най-популярните забавления в лондонските таверни. Кръвожадният спорт е толкова обичан, че правителството облагало с данък кучетата, които убивали плъхове. Първият собственик на такава яма в Лондон, Джими Шоу, купувал 26 000 живи плъхове всяка година от ловци като Блек.

Но Блек отглеждал плъхове и по по-нежни причини. Той знаел, че някои хора искат да имат гризачи за домашни любимци – и че някои биха платили доста за красив плъх – затова започва да развъжда „луксозни“ плъхове. Всеки път, когато открива плъх с различен цвят, той го вземал вкъщи за „дами, които да го държат в клетки за катерици“.

* * *

Блек се гордее с уменията си в този иначе малко гаден бранш. Говори се, че е отглеждал плъхове за кралицата и писателката Беатрикс Потър. Твърдял, че „е отгледал най-хубавата колекция от плъхове, която някога е била позната на света“. Вероятно това е вярно: Американската асоциация на плъховете и мишките твърди, че Блек „може да бъде признат за създател на първите истински домашни плъхове“.

Но наследството му може да е още по-дълбоко: Първият бял лабораторен плъх – отгледан във Филаделфия – произхожда от плъх албинос, който може би е бил отгледан от ловеца.

Няма как да бъдем сигурни, но както пише Робърт Съливан в книгата си „Плъхове“: „Обичам да си мисля, че всички велики научни постижения, постигнати в съвременната епоха в резултат на работа с лабораторни плъхове, в крайна сметка произхождат от работата на Джак Блек, придворния ловец на плъхове.“