Маргарет Хейстинг – кралицата на Шангри-ла
Маргарет Хейстинг е човек, който може да се похвали с особено интересен живот. Нейният бунтарски дух създава условията за приключения, за които повечето жени днес могат да мечтаят. Родена е в Пенсилвания през 1914 г. и израства в Овего, Ню Йорк. Маги, както я наричат повечето приятели, е истински пожар и винаги успява да създаде неприятности на околните.
Отказва да се облича като момиче и е една от първите, които избират панталоните за официално облекло. Нейните партньори трябва да отговарят на огнения ѝ характер, ако искат да получат внимание, като в следващите години ще се научи да го удържа. По време на японската атака над Пърл Харбър, Маги работи като секретарка и чиновник в Ню Йорк. По това време не е омъжена, макар и вече да е на 27 години. Започва да търси най-различни варианти, за да се запише като доброволец, докато през януари 1944 г. армията не създава и женско подразделение.
Записва се веднага и прекарва около година в базова подготовка. Преди да завърши школата е вече официално повишена в редник. През декември е изпратена с други жени в Нова Гвинея. Тогава е вече на 30 години, тежи едва 45 килограма с мокри дрехи и се извисява до впечатляващите 160 сантиметра височина. В джунглите на Нова Гвинея често привлича всички насекоми, но когато е настанена да работи във военноморска американска база на пристанището в град Холандия – бивша японска крепост, обградена от джунглата – военната служба наистина показва своя пълен потенциал. По устав, Маги получава пистолет и е инструктирана в случай на нападение на японците и евентуално при падане на позицията, да го използва за да убие първо мед. сестрите, а след това и себе си, вместо да се предава на японците.
Статистиката показва, че повече от 350 000 американски жени служат в армията по време на войната. Повечето са призовани в резерв, защото само мъжете имат право да влизат в битка. По време на глобалния конфликт, жените се приемат за извънредни служби в редиците на армията. Остават в резерва на пехотата и бреговата охрана. Дамите имат роли извън сражението и често работят като секретарки, готвачки, пощальони, преводачи и дори шофьори. Имат правото да носят униформа и да получават военен чин. По това време жените отново трябва да се изправят срещу предразсъдъците за пола, но като цяло има видимото джентълменство – войната трябва да се води между мъже, поради простата причина, че те са лесни за харчене и приемат това като дълг.
Нито един генерал не е съгласен да жертва жени и това е етиката на войната. Изключваме някои племена, където именно жените изиграват основна роля в битките. Разбира се, армията има и своите нарицателни за женската сила, мнозина го наричат „гейша подразделението“. Не са малко и жените, които получават медали за храброст. Един такъв пример е сестра Дейвидсън, която въпреки падането на защитната линия във Филипините, предпочита да остане и да помогне на своите пациенти, отколкото да избяга и да ги обрече на сигурна смърт в ръцете на японците. Тя попада в плен на 6 май 1942 г. и остава там заедно със своите колежки в продължение на 3 години.
След повече от век, армията дава посмъртно кръст за заслуги. Самият генерал МакАртър заявява, че жените са най-добрите му войници. Причината за това твърдение е, че дамите работели повече и се оплаквали много по-малко. Генералът има много възможности за похвали, повече от 5000 са поверени на служба именно при него, но от тях само Маргарет Хейстинг успява да влезе в заглавията на новините. На 13 май 1945 г. полковник Питър Просън урежда една група да се качи на Douglas C-47 Skytrain и да направи разходка около южния периметър, разглеждайки острова.
Пилотът ще покаже плажовете от високо, след това ще премине покрай близките планини, а и този жест се прави в чест на празника – за американците това е денят на майката. Един от разузнавателните полети е направил точно този маршрут и нарича тази мисия „Разходка до скритата долина“. Локацията е на около 300 километра от Холандия и няма нито една разработена пътека или поставен маркер към базата, все пак говорим за война, а не за транспортни услуги. От високо никой не може да разбере, че в гъстата джунгла живеят около 10 хиляди ловци с копия, които никога досега не са виждали самолет, друга цивилизация или каквото и да било друго извън прегръдката на джунглата.
Изследователите правят първия контакт с ловците Дани около 7 години по-рано. С пристигането на войниците, никой не е разбрал, че именно тук се крият така наречените диваци. Има само легенди в базата, които твърдят, че в джунглите живеят човекоядци, които често правят и жертвоприношения. Изолацията и дивата красота на тази долина не спира да привлича любопитните американци и много от пилотите нарочно ще минават покрай този маршрут, за да се полюбуват на панорамата. Някои от военните репортери, които са качени на борда, наричат мястото „Шангри-ла“ и така остава. В следобеда на 13 май, около 24 човека се подготвят за разходка. В базата полетът се нарича „навигационна тренировка“, самолетът трябва да се върне на време, защото пилотът Просън е обещал да заведе приятелка на лунно къпане.
Самолетът преминава над долината, точно когато облаците се спускат по върховете. Просън не успява да се ориентира за позицията си и прави няколко кръга в продължение на минути. Предпочита да се спусне под облаците, за да се ориентира по терена. Това е най-лошото решение, което някога е взимал като пилот. Самолетът успява да се удари в короната на дърветата и след това започва да чупи дървета, докато накрая не е погълнат от природата. Около 19 души умират на място. Старши сержант Кенет Декер, лейтенант Джон МакКолъм и Хейстинг успяват да излязат от самолета. От развалините е изваден и старши сержант Лаура Бесли и редник Елинор Хана. Двете са в критично състояние и след няколко часа ще умрат от раните си. В базата ще стане ясно, че Просън е поставил само полет над Шангри-ла, но никога не е допълнил важните детайли като излитане и завръщане в базата.
Обикновено при разходките никой не пише детайли, за да няма допълнителни санкции за пилотите. Въпросният самолет обаче е обявен за изгубен през същия ден. Издирването приключва на 16 май, когато 72 часа по-късно са открити останките му. Армията цензурира случая и отказва да дава информация за случилото се. Американските вестници не знаят историята. Изпратеният B-17 няма как да кацне над мястото и хвърля само медицински помощи и храна от въздуха. Хвърлени са и няколко радиостанции с надеждата, че ще има контакт. Бедстващите отговарят, че са добре и имат нужда от провизии, всичко останало е въпрос на време – армията вече е организирала спасителна акция. Пилотът иска да извърши погребенията и при следващото преминаване на самолета, от борда са хвърлени 20 дървени кръста и една звезда на Давид.
Информацията не може да се цензурира дълго време и скоро журналисти като Ралф Мортън и Уолтър Симънс са изпратени, за да отразяват събитието. Те веднага пишат историята на Шангри-ла и печелят вниманието на читателите. Мистичната зона е известна от Джеймс Хилтън – автор на „Изгубен хоризонт“ и от Франк Капра, който прави филм със същото име. Шангри-ла обаче не е място в Хималаите, а изолирана долина с безкрайна и опасна джунгла и цивилизация, откъсната от планетата, точно колкото е и марсианската.
На фона на всичко това и дивото племе също има своя авторитет в тази недостъпна територия. При падането на желязната птица, Даните са по-скоро любопитни, отколкото враждебно настроени. Третирайки ги като богове, племето решава да донесе на оцелелите свинско и сладки картофи. По-късно самолетът ще хвърли и миди, за да може да се извършва търговия с племето. На 26 май двама медика скачат с парашут близо до самолетната катастрофа. Те трябва да пробият пътя си до бедстващите, правейки 16 километра преход. След тях скачат и още 8 войника, които да направят лагер и да предпазват ранените. Въпреки постоянните съобщения на Меги, че е наред и се чувства прекрасно сред природата, армията трябва да помогне.
Планът за спасяване е следният: войниците ще направят писта, подготвяйки равна поляна за кацане на лек Waco CG-4A глайдър. Всички ще се натоварят на него и след форсиране на двигателите, машината трябва да се издигне на пистата и да се закачи за преминаващ товарен C-47. Идеята звучи смело, но това ще е първият път, в който ще се използва. По план информацията трябва да бъде предоставена едва след спасяването на хората. Ако се чудите защо не са използвани хеликоптери – по това време не са налични. Работата за обработка на пистата е поверена на войници и приятелското племе Дани, които вече се изненадвали от всичко, което бледоликите носили със себе си. На 28 юни оцелелите се качват на борда с двамата лекари.
Пилотът използва всеки сантиметър от пистата, за да успее да набере скорост и само няколко секунди след това вече е над земята, чувайки тътена на товарния самолет, който минава над тях. Куката се закача с лекота, а глайдерът се издига на няколко километра височина. Завръщането обратно до базата отнема около 20 минути. В продължение на 47 дена оцелелите са живеели с Даните и са се наслаждавали на красотата на Шангри-ла. Според армията, това е една от най-успешните и смели спасителни мисии. По чудо няма и жертви. Малко след това Хейстинг получава сериозно медийно внимание. Повечето журналисти са изненадани, че се чувства добре и по-скоро е била на почивка, отколкото в бедствие. Тя ще се смята за една от най-значимите жени по време на войната, макар и целият ѝ престой да е идентичен с почивка. Армията разказва историята за бедстващи хора, които се опитват да помогнат на приятели и след това трябва да гледат как умират часове по-късно.
Променя се мнението за Даните, които вместо канибали стават много щастливи и добри хора. Живеели в изключителна мръсотия, но пък били добре възпитани и често се опитвали да разговарят със западняците. Един от предводителите дори подал ръката си за здрависване. Появяват се и слухове, че Меги трябвало да се превърне в кралицата на долината, това по-късно ще се отрече от нея. Военният говорител ще сподели, че не се е случило нищо мистично или романтично в Шангри-ла. Като звезди в САЩ, оцелелите получават правото да се завърнат в родината и да обикалят около 7 седмици различни локации, за да разказват за преживяното си. През лятото на 1945 г. битката с Япония продължава да се засилва, докато Европа си отдъхва от голямото сражение.
В Окинава ситуацията е много по-различна и спасителната операция се измества от други събития. Хейстинг се превръща в един от талисманите на армията, но тази слава остава за кратко. През юли Хари Трюмън отива в Постдам на конференция, през август е хвърлена атомната бомба и през септември се празнува победата над Япония. За няколко седмици от юни, повечето американски читатели закупуват изданията на National Geographic и четат за мистичната Шангри-ла. Там се помества и историята на Меги и нейното завръщане. След завръщането на героинята в родния и град, в продължение на месеци се налага да дава автографи на непознати хора, както и да се снима с тях. През 1946 г. изданието This Week се обажда, за да вземе интервю и да се интересува от нейните брачни планове. За жалост читателите не успяват да получат пикантните новини, дамата предпочитала да отиде в колеж, вместо да се омъжва.
Образованието не върви и Меги сменя попрището като започва да работи като секретарка в хотел в Ню Йорк. След това има две екранизации по историята ѝ, както и книга, която разказва разликата между истината и цензурата на армията. Що се отнася до филма, той никога не получава необходимата публика. Героинята си намира работа в офисите на ВВС на САЩ. Историята ѝ се забравя, но не и Шангри-ла. До последния си ден – 24 ноември 1978 г. – Хейстинг признава, че това е наистина нейният безгрижен рай.
