„Лошите момичета“ на историята: Нанси Уейк – Бялата мишка
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.
Наричат я Гехайме Щаатсполицай или съкратено – Гестапо. Тази тайна полиция се създава на 26 април 1933 г. в Нацистка Германия като част от СС (паравоенната организация на Хитлер). Освен обичайните функции, свързани с разследване на тежки криминални престъпления, една от основната й задачи е да се грижи за сигурността на Третия Райх. С други думи – Гестапо се бори с всички идеологически врагове на държавата, започвайки от анархистите и либералите и стигайки до хомосексуалистите и евреите.
Борейки се срещу „всички опасни за държавата тенденции“, тази тайна полиция има пълна свобода при разследване на случаи на шпионаж, предателство, саботаж или всяка друга подривна дейност. Три години след създаването й, Гестапо става независима от съдебната власт и получава една от „най-привилегированите“ задачи – да изгради и да създаде устройствения план на концентрационните лагери. Оръжието на Холокост, с численост над 45 000 души се радва на пълна свобода по време на Втората световна война (1939-1945) и сиво-зелените им униформи всяват ужас у всеки, който им се изпречи на пътя.
Въпреки страхът и смъртната опасност, които лъхат от Гестапо по време на войната се срещат хора, които се опълчват на техните зверства, съзнавайки какво може да им коства това. През 1943 г. една жена побърква офицерите от Тайната полиция. Наричат я „бялата мишка“, защото тя успява да им се изплъзне без да остави и следа, всеки път, когато си мислят, че са успели да я хванат. Благодарение на нейните действия близо 2000 души успяват да избягат от окупирана Франция и намират свобода и спасение в съседна Испания. Гестапо дори поставят една огромна за времето награда за главата й в размер на 5 млн. франка, но усилията им остават напразни и „бялата мишка“ успява да се изплъзне от радара им. Тази жена-шпионин подкупва, превежда евреи и съюзнически пилоти незабелязано през територията на Нацистка Германия, пласира оръжия, саботира и дори убива войник от СС с голи ръце.
Историята на Нанси Грейс Аугуста Уейк започва на 30 август 1912 г. в гр. Уелингтън, Нова Зеландия. Тя е най-малкото от шест деца. Семейството й е изключително бедно и само две години след раждането й, в търсене на по-добри условия за препитаване, те се местят в Сидни, Австралия. За съжаление, проблемите, липсата на стабилност и ниските доходи следват семейството и в новия им дом. Съвсем скоро, баща й – Чарлз, който е журналист, ги изоставя и се връща в Нова Зеландия под претекст, че снима документален филм за маорите.
Причина за неговия интерес към племето вероятно е факта, че неговата пра-пра баба – Пурева е била маор. Майката на Нанси – Ела, която е силно религиозна, остава да се грижи съвсем сама за шестте деца. Отношенията между майка и дъщеря са твърде набрегнати/изострени. По-късно в своята биография, Нанси споменава, че въпреки всичко е била по-привързана към баща си. Майка й е изключително строга и дори я наказва жестоко след един невинен инцидент в училище, свързан с подмятане на забавни бележки между децата. Докато е малка, едни от любимите книги на Нанси са тези за „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“. Тя не се разделя с тях дори, когато на 16 години бяга от вкъщи и започва своя нов живот.
След като напуска дома, Нанси започва работа като медицинска сестра. Един ден тя е изненадана с неочакван подарък. Леля й – Хинамоа, която е смятана за черната овца в семейството, й дава 200 долара, една значителна за времето си сума и я окуражава да пътува из чужди земи. Така Нанси започва своето странстване. Тя пътува до Ванкувър, Ню Йорк и Лондон, където накрая си намира работа като журналист. По време на едно от своите пътешествия тя се сбива с боксьор, след напрегната игра на карти. В спомените си дори описва как в тези години жените също проявяват интерес към нея, но тя осъзнава, че този тип отношения не са за нея.
Така на 22 г., Нанси се озовава в Париж и работи като журналист на свободна практика, често подготвяйки материали за вестниците собственост на компания „Хърст“. Както по-късно самата Нанси споделя – „Винаги съм се разбирала добре с французите, вероятно, защото съм съвсем непринудена“. Младата дама се отдава на бонвивански живот и често е забелязвана в нощните клубове заедно със своя териер на име Пикон. По време на танците тя се запознава с богатия френски индустриалец Хенри Фиока. Той е известен в парижките среди с множеството си похождения и афери. Красивите жени са му слабост и пленителната Нанси не остава незабелязана. По-късно самата тя споделя пикантни факти, свързани с техния личен живот и сексуални отношения. В крайна сметка двамата сключват брак през 1939 г.
През 1933 г. Нанси е изпратена като кореспондент във Виена да покрие новините около идването на власт на Адолф Хитлер. Тя дори успява да вземе лично интервю от Фюрера. По-късно Нанси става свидетел на произвола на нацистите над евреите в града. Тя пътува и до Берлин, където също вижда брутални примери за отношението на нацистите към евреите. В своите спомени тя дори изопачава историческите факти, описвайки как нацистите връзвали евреите на колела и ги налагали с камшици. Свидетел на тази жестокост, Нанси започва да изпитва истинска ненавист към нацистите, която по-късно вдъхновява и нейните действия по време на Втората световна война. Когато военният конфликт избухва, а съпругът й – Хенри е мобилизиран, Нанси незабавно отива в наборната комисия и се записва като медицинска сестра. Когато нацистите нахлуват в Белгия, тя е разпределена там и с помощта на своята линейка успява да закара някои британски, австралийски и новозеландски войници до Дюнкерк.
След като нацистите окупират Франция, Нанси и съпругът й живеят сравнително добре, благодарение на високия си обществен статут. Като съпруга на богат бизнесмен, тя има свободата да пътува необезпокоявано из цялата страна. Именно по този начин тя се включва в действията на Френската съпротива. Първите на които помага са пилоти от Кралските военно-въздушни сили, които са свалени на френска земя. С подкрепата на съпруга си тя закупува имот в Марсилия, който използва като своя база.
В него тя приютява свалени пилоти, подготвя им фалшиви лични документи, дава им нови дрехи и самоличност и успява да ги преведе през Пиренеите в Испания. Най-често тя използва камиони и подкупи, за да може да ги изведе в безопасност. Същевременно тя играе двойствена социална роля. Тя е едновременно усмихната, забавна и богата светска дама, която забавлява офицери от СС и таен куриер на Френската съпротива. Хенри знае за нейните занимания и винаги я подкрепя финансово и с негова помощ тя разнася тайната кореспонденция из страната, пътувайки под чужда самоличност. По-късно тя се включва и в известната тайна линия „Пат О`Лиъри“, която помага на евреи от Полша да намерят спасение далеч от нацистите.
Активната й дейност обаче не остава незабелязана и през 1943 г. тя оглавява листите на Гестапо с най-търсени хора. Именно тогава тайната полиция й дава прякора „бялата мишка“ и обявява награда за главата й. В този напрегнат момент Нанси разбира, че е най-разумно ако самата тя избяга извън Франция. Съпругът й се сбогува с нея и остава в Париж. По-късно той е арестуван от Гестапо, разпитван, измъчван и екзекутиран. Нанси разбира за смъртта му едва в края на войната. През това време самата тя се опитва да се измъкне, пътувайки с влак през Пиренеите. Властите се усъмняват в нейните документи, тя се опитва да избяга, но те стрелят по нея и я раняват. Следващите четири дни тя е в ареста на местното подразделение на Гестапо, където е подложена на жестоки мъчения. Въпреки това тя не издава нищо, нито дори истинското си име. В крайна сметка те я пускат и скоро тя успява да планира своето повторно, този път успешно, бягство.
Когато стига до Лондон, Нанси е вече добре позната със своите подвизи. Тя е приета за обучение в Британския изпълнителен орган за специални операции. Това е специализирано звено на британското разузнаване, което работи съвместно с Френската съпротива. Част от обучението й включва умения за оцеляване, тактики за убиване, работа с радио операции, парашутизъм, поставяне на експлозиви, използване на огнестрелно оръжие и гранати. През 1944 г. Уейк завършва успешно своята тренировка и заедно с още 40 други жени и 400 мъже е спусната с парашут през нощта обратно във Франция. Целта на групата е да подпомогне Френската съпротива с оръжия и да подготви почвата за навлизането на съюзническите войски. За два месеца тя и отрядът й снабдяват с муниции и огнестрелни оръжия над 7000 бойци от Френската съпротива.
Нанси застава начело на отряди, които извършват партизански атаки над железопътни линии, фабрики и съоръжения за комуникация. Тя също така води разпитите, когато успяват да хванат вражески шпиони. Тя е чудесен стратег и често поема командването над отделни отряди. В един случай тя пропътува над 72 часа с колело, за да намери сигурна радио връзка и да даде точни кодове, с които изпраща сигнал за помощ и уведомява за необходимост от амуниции. Преди да се оттеглят, нейните сили успяват да убият над 1300 германци, а дават по малко от 100 жертви. На 26 август 1944. Нанси е начело на своя отряд, когато влизат в освободения Париж. Именно тогава тя научава, че съпругът й е бил убит малко след като тя напуска страната.
След края на Втората световна война Нанси Уейк е една от най-награждаваните жени за своите военновременни заслуги. Тя получава британския медал „Джордж“, американския „Медал за свобода“, отличието на Френската съпротива и три военни кръста от Франция. След войната Нанси продължава да работи за британското разузнаване към британското министерство на военно-въздушните сили и често пътува до посолствата в Париж и Прага. В края на 50-те години тя среща втория си съпруг, който е ветеран от войната и бивш военнопленник – Джон Форвард. Двамата сключват брак през 1959 г. и решават да се установят в Австралия.
Връщайки се на родна земя, Нанси развива интерес към политиката. На два пъти тя се кандидатира за депутат по време на Австралийските федерални избори, но неуспешно. След тази неуспешна политическа кариера тя и съпругът й заживяват спокоен живот в Сидни. Двамата нямат деца. През 1985 г. Нанси публикува своята автобиография „Бялата мишка“, а две години по-късно излиза австралийски минисериал, посветен на живота й. Когато съпругът й Джон умира след близо 40 години съвместен живот, Уейк напуска Австралия завинаги и се мести в Лондон. Първоначално живее в хотел Стафорд, а по-късно се мести в намиращия се наблизо дом за пенсионирани военнослужещи. През 2004 г. тя е удостоена и с Ордена на Австралия.
Нанси Уейк издъхва на 9 август 2011 г. на 98 годишна възраст. Тя е обичала силно двама мъже в живота си, дори на преклонна възраст се е наслаждавала на любимата си напитка – джин с тоник и е мразела от дън душа нацистите: „Убих много германци и съжалявам само, че не убих достатъчно.“
Снимки: GettyImages, Wikipedia
