shareit

Изкуството на Бизнеса: Микаела Алмонестер Понталба – баронесата на Ню Орлиънс

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Ню Орлиънс е вероятно един от най-колоритните и космополитни градове в Съединените щати. Създаден е през май 1718 г. от френския благородник и колониален администратор Жан-Батист Биенвил и е кръстен в чест на Филип, херцог на Орлеан, който по онова време е регент на малолетния Луи XV. Разположен върху закътан залив, позволяващ контрол едновременно върху плаването по р. Мисисипи и по водите на Мексиканския залив, Ню Орлиънс (или както тогава се нарича Ла Новел Орлеан) бързо се превръща в столица на Луизиана.

Пристанището се разраства стремително през следващия един век, превръщайки се в опорен пункт за търговията в Карибския басейн и Северна Америка. Екзотични храни и подправки, скъпи платове, памук и захарна тръстика, докарвани от плантациите, както и постоянен поток от роби, превръщат града в един от икономическите центрове на Западното полукълбо. Ню Орлиънс на няколко пъти мени своя собственик.

След Седемгодишната война (1756-1763 г.) попада в испански ръце. По време на Френската революция е върнат на Франция, само за да бъде продаден, заедно с цяла Луизиана на САЩ през 1803 г. До този момент местното население се състои основно от французи, креоли и чернокожи роби. Скоро към тях се прибавят няколко последователни вълни от мигранти, идващи от Ирландия, Германия, Полша и Италия. Въпреки това, в основата на Ню Орлиънс остава т. нар. Френски квартал (или както го наричат французите Старото каре).

В него по особен начин се преплитат традициите, донесени от Европа с обичаите на африканските и карибски роби, а върху тях се изгражда сложна културна и социална система, породена от условията в Луизиана.

Сред тази пъстра етническа и социална среда, в  която католическите нрави с преплитат с вуду магията и местните суеверия, на 6 ноември, 1795 г. се ражда едно момиче, чиято съдба е да пренапише историята на Ню Орлиънс. Микаела Леонарда Антония де Алмонестер израства в семейство на испански аристократи. Баща й – дон Андреас Алмонастер и Рохас, е богат юрист и политик, близък до испанския кралски двор.

Възползвайки се от своето положение, Андреас успява да натрупа огромно състояние от продажбата на земи в Луизиана. На база на парите си успява да намери място в градския парламент, което му позволява да увеличи своето обществено влияние и да подсигури състоянието си. За да подпечата доброто си име и да засили връзките си с френската общност в Ню Орлиънс, той се жени за френската благородница Луиза Дени де ла Ронде, която е с тридесет години по-млада от него.

Луиза произлиза от заможен род на търговци, аристократи и военни, които са тясно обвързани с историята на френските колонии в Северна Америка. Съюзът между двамата има ясна цел да засили взаимно позициите на испанския и френския род в Новия Свят.  Двойката има няколко деца, но само едно доживява до зряла възраст – първородната им дъщеря Микаела.

Още преди Микаела да е навършила две години, баща й внезапно умира, оставяйки я като единствена своя наследница. Майка й Луиза поема попечителството над семейното богатство. За да подсигури бъдещето на дъщеря си и собствената си независимост, Луиза се жени за френския консул в Ню Орлиънс – Жан-Батист Кастильон – 25 годишен и с 9 години по-млад.

Бракът предизвиква истински скандал сред местната общественост, като в града дори избухват метежи. Хладнокръвната Луиза застава пред тълпата и обещава да дари значителна сума за благотворителност и грижа за бездомните, което укротява множеството и казусът е приключен.

Като единствена наследница на баща си и де факто най-богатото момиче в Ню Орлиънс, Микаела получава най-доброто възможно образование в града. Тя завършва училището към стария Урсулински католически метох, където монахините я обучават по френски и испански и насърчават вкуса й към музиката. Впоследствие Микаела ще се научи да говори свободно и английски език.

Хотел де Понталба

През 1811 г. майката на Микаела започва да търси подходящ жених за 15-годишната си дъщеря. Открива го в лицето на Селестин Ксавиер де Понталба – потомък на барони и военни, притежаващ значителни имения във Франция. Бракът е сключен по сметка, като рода Понталба се надява да усвои американското богатство за личните си цели – практика, широко възприета от европейската аристокрация през XIX в. Микаела, която поддържа платонична връзка с беден нюорлиънски младеж е принудена да приеме натрапения брак с двадесетгодишния аристократ. Двойката се венчае в Ню Орлиънс, след което заминава за Франция. През следващите няколко години, Микаела ражда пет деца – четирима сина и една дъщеря, от които до зряла възраст оцеляват трима – Селестин, Гастон и Алфред.

Между 1824 и 1834 г., в продължение на цели десет години, Микаела води постоянна борба със своя тъст – барон Жозеф де Понталба, който се опитва да я принуди да припише цялото си имущество на своя съпруг. В тази ситуация Микаела намира подкрепа у майка си Луиза, която се премества да живее в Париж, закупувайки значителни имоти в града, от които започва да печели солидна рента.

Микаела и Селестин живеят ту в семейните му имения, ту в Париж, но бракът им е нещастен и белязан от постоянните намеси на роднини. Опитите на Микаела да защити правата си водят до задълбочаване на конфликта с тъста й Жозеф. През 1834 г. нещата ескалират – Жозеф се опитва да убие Микаела като я прострелва четири пъти с пистолети за дуел. Изпаднала в несвяст и осакатена, Микаела е спасена от слугите в имението. Разкаялият се и ментално нестабилен Жозеф се самоубива със същите оръжия, с които застрелва снаха си.

Досегът със смъртта пробужда Микаела. Тя успява да използва случая, за да се раздели с мъжа си Селестин, да вземе пълно попечителство над децата си и да гарантира неприкосновеността на значителното си имущество. Смъртта на майка й Луиза, оставя в ръцете на Микаела и значителните парижки активи. Решена да изживее остатъка от живота си на пълни обороти, Микаела инвестира в закупуването на още повече сгради и имоти в Париж, а за себе си построява имение на улица „Фабур дьо Сен Оноре“, една от най-важните в тогавашен и днешен Париж.

Къщата е построена от архитекта Луи Висконти, автор на гроба на Наполеон и редица знакови сгради, паметници и фонтани, издигнати във френската столица през първата половина на XIX в. Имението бързо се превръща в средище на бонвивани, артисти, музиканти, художници и благородници. Ежеседмични партита, соарета и гала вечери събират каймака на френското общество, превръщайки баронеса Понталба (както става известна след като мъжа й наследява титлата през 1834 г.) в една от най-важните и прочути особи във Франция.

Пистолети за дуел

Интелигентна, целеустремена и начетена, Микаела използва популярността си, за да извлече максимални облаги от своите поземлени владения, които раздава под наем за значителни суми. През 1848 г., на фона на избухналата в Париж революция, Микаела и двама от синовете й – Алфред и Гастон, заминават за родния й Ню Орлиънс, където баронесата смята да сложи в ред отдавна не надзираваните си владения и авоари.

Пристигайки в САЩ тя заварва един град доста по-различен от своето детство. Индустриалната революция е преобразила китното пристанище в бързо растящ индустриален център. Новите зони отдавна са изместили Френския квартал. Най-старата част на града е западнала, а прочутия Военен площад, около който се намират имотите на Микаела е сведен до сборище от коптори, обрасло с дървета и храсти.

Пред тази ситуация на пълна разруха и забрава, баронеса Понталба не трепва, а веднага запретва ръкави и влага цялата си енергия и въображение. В рамките на няколко години, цялото сърце на Френския квартал е разчистено. Наети са прочути архитекти, които да изградят нови жилищни сгради, следвайки последните достижения на френската архитектура. Днес, тези здания са известни с колективното название „къщите Понталба“.

Баронесата използва значителни средства – 300 000 долара или около половината си капитали (ок. 11 000 000 дн. долара), за да обнови и преустрои родния си квартал. Сградите, следвайки опита й от Франция, се дават под наем, вече на заможни и платежоспособни граждани, което води до възвръщане на инвестициите й.

Старият Военен площад е преустроен в парк, наречен „Джаксън скуеър“, по името на президента Андрю Джаксън, на когото Микаела гостува като почетен гост във Вашингтон през 1830 г. Според градската легенда, когато кметът на Ню Орлиънс отказал да разпише устройствения план на парка, Микаела го заплашила с пушка. Неуморна в делата си, тя обикаля строителните обекти на кон и лично надзирава работата.

Тя сама проектира формата и вида на балконите от ковано желязо, които красят къщите Понталба. Според някои изследователи има пръст и в дизайна на самите сгради, непрекъснато обсъждайки проектите с главните архитекти. В крайна сметка, всичките й идеи се реализират и днес всички тези сгради са обявени за паметници на историята и културата. След разточителното си строително начинание, Микаела де Понталба за кратко се превръща в некоронованата кралица на Ню Орлиънс, пренасяйки от Франция всички модерни традиции на светските събития.

Когато в града пристига прочутата шведска оперна певица Мария Люнд, Микаела й отстъпва личния си дом и своя главен готвач. Впоследствие, следвайки своя бизнес нюх, баронеса Понталба продава всички мебели, които знаменитото европейско сопрано използва по време на престоя си.

През 1852 г., след като Франция се успокоява, а Наполеон III поема контрола над държавата, Микаела и синовете й се завръщат във Франция, оставяйки Ню Орлиънс завинаги зад гърба си. Баронеса Понталба се оттегля в своето парижко имение на улица „Фабур дьо Сен Оноре“, където продължава да се наслаждава на най-знаменитите личности в Париж. Когато в края на 60-те години на XIX в. бившият й съпруг Селестин Понталба се разболява и преживява ментален срив, тя го прибира при себе си и се грижи за него до смъртта си.

Понталба

Животът на Микаела Алмонестер де Понталба приключва на 20 април 1874 г. Наследниците на синовете й Селестин и Гастон и до днес живеят в Париж и други части на страната. Единствен Алфред умира бездетен. Достойната за филм сага е обезсмъртена в опера и няколко романа, а редица изследователи й посвещават биографии и проучвания. Микаела е една от най-забележителните жени на Викторианската епоха.

Въпреки относително краткия си престой в Ню Орлиънс, тя и до днес е смятана за една от знаменитите личности в историята му. Наследството й остава живо в множеството сгради, които са неделима част от културното наследство на града. През 1971 г. френският й дом на улица „Фабур дьо Сен Оноре“, наричан „Хотел Понталба“, е закупен от правителството на САЩ и до днес е резиденция на американските посланици.

 
 
Коментарите са изключени за Изкуството на Бизнеса: Микаела Алмонестер Понталба – баронесата на Ню Орлиънс

Повече информация Виж всички