Ада Блекджек – шивачката, която оцеля две години в полярния студ

На 19 август 1923 г. на остров Врангел, на 160 километра северно от брега на Сибир, настъпва мразовита вечер. Докато плътно одеяло от мъгла се застила по мрачния арктически пейзаж, Ада Блекджек седи повита в дебела парка и приготвя оскъдната си вечеря.

Тя пристига на острова 2 години по-рано като шивачка, заедно с група арктични изследователи. Но злощастната експедиция е застигната от болести и лошо време и сега тя е единствената от петимата, останала жива.

Докато приготвя храната си тази вечер, Ада чува непознат шум. Тя решава, че най-вероятно е „патица или нещо подобно“, оттегля се в палатката си и се опитва да заспи. В 6:00 сутринта на следващата сутрин отново чува звука, но този път той „звучеше по-скоро като свирка на лодка“. Грабвайки бинокъла си, Блекджек тича навън, където в далечината тя забелязва шхуна, чиито екипажи се скитаха из брега. Най-накрая спасението на Блекджек пристига и двугодишното й изпитание приключи.

Ада Блекджек

Висока под 1,50 м., без опит в експедициите, слаба жажда за приключения и доста силен страх от полярни мечки, Ада Блекджек не е най-добрият кандидат за мисия в Арктика. Родена през 1898 г., тя е отгледана от методистки мисионери в коравия град Ном в Аляска. Докато много местни хора от племето Инупиат са добре запознати с оцеляването в арктически условия, тези умения никога не са считани за необходими в мисионерското възпитание на Ада – вместо това тя е научена да чисти, готви и шие…

Но към 1921 г. 23-годишната Блекджек е разведена и бедна самотна майка. След като мъжът й, който я насилва, я изоставя, тя отчаяно се бори да издържа малкия си син Бенет, който страда от туберкулоза. Но издръжката му в един момент става невъзможна и Блекджек е принудена да го настани в сиропиталище.

Вилялмур Стефансон

Тя отчаяно се нуждае от пари, за да се събере отново със сина си, когато през септември 1921 г. кораба „Виктория“ акостира в Ном от Сиатъл. В него има четирима млади мъже, натоварени със страховита мисия – по заповед на прочутия канадски изследовател Вилялмур Стефансон те трябва да отидат до отдалечения остров Врангел, на 160 км. северно от Сибир. Лорн Найт, Фредерик Моурер, Милтън Гале и Алън Крофорд, планират да живеят в необитаемата земя в продължение на 2 години, за да могат след това да претендират, че това е територията на британското правителство.

В Ном те възнамеряват да наемат няколко хора от Инупиат, които да им помагат при изпълнението на задълженията в лагера, и Блекджек – известна като опитна шивачка – е перфектен кандидат. Първоначално тя е песимист, страхува се да е далеч от вкъщи толкова дълго време и осъзнава липсата си на опит. Това зловещо чувство се засилва, когато останалите кандидати се отказват в последния момент. Но Блекджек е отчаяна, а месечната заплата от 50 долара е достатъчна, за да върне Бенет у дома. Това е възможност, която тя не може да си позволи да откаже.

Първите няколко месеца са цветни с оптимизъм. След като се вдигат лагера, те бързо си установяват рутина, прекарвайки дните в картографиране на острова или в събиране на геологични и биологични образци, а дългите вечери играеха хазарт или четяха едни и същи книги от корица до корица.

Бавно обаче настроението започва да се променя. Възможностите за лов постепенно намаляват, тъй като арктическа зима им донася 61 дни тъмнина. Отчаяно носталгичната Блекджек бързо започва да съжалява за решението си и да дразни мъжете с променливите си настроения и изблици на мъка. Найт проявява малко съчувствие, оплаквайки се в дневника си: „Не е смешно за нас четирите да имаме глупава жена, която вие и отказва да работи и изяжда всичките ни добри продукти.“

 

През януари 1923 г., с призрака на гладната смърт надвиснали над лагера, Крофорд взема трудно решение. Заедно с Гале и Моурер той се отправя на амбициозен преход обратно през замръзналото море, за да намери помощ, оставяйки Блекджек в лагера с бързо влошаващия се Найт, който е болен от скорбут.

Само няколко дни след като трите фигури изчезват зад хоризонта, времето се влошава. Избухва яростна буря, „толкова силна, колкото никога не съм виждал“, отбеляза най-сърдечно Найт в дневника си. Той умира на 23 юни, а Крофорд, Гале и Моурер никога не се появяват.

Уменията, на които се беше научила Ада, сега са от съществено значение, за да остане жива. След като всяка сутрин пише бележка, в която подробно описва нейното местоположение, в случай че се появят спасители, тя поставя капани за лисици и се научава да стреля, за да ловува птици и тюлени. Далеч от лесно й е и всяка изгубена възможност означава все по-несигурна съдба. Когато лодката от  кожата, който Ада старателно изработва, изчезва през нощта, тя се разплаква от разочарование. Но отказва да бъде победена, намирайки утеха в своята християнска вяра – както отбеляза в дневника си на 23 юли: „Благодаря на Бог, че съм жива“.

Едва на 20 август 1923 г. – почти две години след като стъпва на остров Врангел – изпитанията на Ада най-накрая приключват. Когато екипажът на шхуната Доналдсън се приближава до нейния лагер, Блекджек е обзета от емоции и се разплаква, този път от щастие. Когато спасителите я питат къде са нейните колеги, тя успява само да отговори: „Тук няма никой освен мен. Аз съм съвсем сама.“