Д-р Милтън Рокич, 1979
Експериментът му започва в щатска болница Ипсиланти в Мичиган през 1959 година. Тогава в Отделение D-23 на са настанени трима пациенти – един възрастен, един по-малко възрастен и един относително млад. Те се събират заедно с доктора в една чисто бяла стая и той ги кара да се представят един на друг.
„Казвам се Джоузеф Касел“, казва средният и най-кротък от тримата 58-годишен мъж, който на този етап е прекарал по клиники вече почти 20 години. Въпреки че не е от Англия и никога не е бил в държавата, той често се канел да се „завърне“ там.
„Джоузеф, има ли нещо друго, което искаш да ни кажеш?“
„Да. Аз съм Бог.“
Следващият, койТо говори, е най-възрастният 70-годишен. „Името ми е Клайд Бенсън“. „Имаш ли други имена“, подканя отново д-р Рокич. „Да – Бог и Исус Христос“
Третият и най-млад, на 38, се казва Леон. Той е отгледан от самотна майка, страстна християнка, която също има психически проблеми. 5 години по-рано, когато се прибира от църква, тя заварва сина си да унищожава всички разпятия и религиозни предмети в дома им след което й заповядва да отхвърли тези грешни изображения на Господ и вече да се прекланя на него, защото той е истинският Исус. „В акта ми за раждане името ми е вписано като Dr. Domino Dominorum et Rex Rexarum, Simplis Christianus Pueris Mentalis Doktor“ Всичко това се превежда от латински като Господар на Господарите, Крал на Кралете, Обикновено Християнско Момче Психиатър. „В акта ми пише също, че съм прероденият Исус от Назарет.“
Караницата започва веднага като първи е Джоузеф: „Той твърди, че е преродения Исус. Не го приемам. Знам кой съм. Аз съм Отца и Сина, и Светия Дух, и ако не бях, нямаше да твърдя подобно нещо. Аз съм Исус. Знам, че това е лудница и трябва много да се внимава.“ След като изчаква Джоузеф да приключи, младият Леон казва: „Господин Касел, моля ви! Не ми харесва фактът, че обобщавате и наричате всички тук луди. Има хора тук, които не са луди. Всеки човек е къща. Моля, запомнете това.“
Д-р Рокич им позволява двамата да поспорят известно време преди да се обърне към Клайд и да попита за неговото мнение: „Аз съм възкресението“, отговаря той. „Да! Аз съм Исус. Представлявам възкресението…“ и нататък речта му не се разбира. Караницата между Клайд и Джоузеф продължава.
Леглата в болница Ипсиланти
Тезата на доктор Милтън Рокич е, че шизофренните вярвания могат да се прекъснат, ако пациентите срещнат „най-голямото противоречие за едно човешко същество“: повече от един човек да твърди, че притежава една идентичност. Изследването му включва и контролна група от три пациентки с подобни проблеми на идентичността, които обаче не се припокриват. Тя ще получи същото лекарско внимание, каквото и тримата мъже.
Един ден Рокич пита пациентите си: „Защо сте в тази болница?“ Клайд отговаря, че той всъщност притежава сградата и прилежащите й земи и че е тук като санитар. Джоузеф казва, че болницата е английско укрепление и той е тук, за да го защитава. Само Леон осъзнава, че е пациент в психиатрия, но не признава да има болест.
„Защо смятате, че ви събрах“, продължава Рокич.
Старият Клайд отказва да отговори, Джоузев предполага, че целта е другите двама да се убедят в това, че той е истинският Бог, а Леон отново е най-близо до истината като казва, че целта на доктора е да ги изправи един срещу друг, но той също смята и, че срещу тях се използва „електрическо вуду“, за да им бъдат промити мозъците.
Първият случай на сбиване става 3 седмици след началото на експеримента. По време на ежедневната групова терапия, Леон казва, че Адам от библията е бил цветнокож. Това вбесява Клайд и той заявява: „Вярвам в достоверни глупости, но не и в ствоите глупости“, а след това го удря в лицето с юмрук. Леон просто седи със свити ръце и не отговаря. Докторът и санитарите озаптяват Клайд, а не след дълго всичко си продължава постарому. Това не е единствения бой между тях, но с времето пререканията се превръщат просто в хумористични подигравки. Седмиците стават месеци и темите на ежедневните терапии стават любима храна и лични истории. Свободното си време тримата исусовци често прекарват заедно като дори се защитават един друг от нападките на останалите пациенти.
Една вечер пациентите в Отделение D-23 не могат да заспят, защото някой хърка безобразно мощно. Раздразнен един от пациентите изкрещява: „Боже, спри да хъркаш!“, на което Клайд отвръща: „Не хъркам аз, онзи там хърка!“
Болница Ипсиланти години след като затваря.
През октомври Джоузеф получава писмо от д-р Йодер, управителя на болницата. Или поне така си мисли, защото писмото всъщност е от д-р Рокич, написано със съгласието на управителя. Той иска да види дали натиск от авторитетна фигура ще окаже влияние върху вярванията на пациента. Първото писмо се интересува как Джоузеф напредва с лечението си и го насърчава да отхвърли английския произход, който си мисли, че има. „Йодер“ също така твърди, че го обича като син, което кара Джоузеф да се обръща към него в някои от бъдещите си писма със „Скъпи мой татко“. Той също така му предписва ново експериментално лекарство, което всъщност е плацебо, и след това рязко му го спира въпреки положителния ефект, който има върху пациента. Това дразни Джоузеф и той се обръща до още по-висшестояща личност като пише директно на президента Кенеди.
Кореспонденцията с Леон е по-интересна. Д-р Рокич иска да подложи на тест заблудата на Леон, че има съпруга извън болницата. Първото писмо е подписано с женско име и в него въображаемата му жена пише, че ще му дойде на свиждане в определен ден и час скоро. След като прочита писмото Леон е видимо депресиран, но не казва защо. Когато идва време, той отива на уреченото място, но никой не се появява. Това засилва депресията му, а самият той започва да се държи нетипично грубо с жените от персонала на болницата.
Комуникацията продължава като се уреждат нови срещи, но отново никой не идва, което го ядосва все повече и повече, въпреки че той не вярва, че писмата са от жена му. В едно от тях Леон получава пари и това изглежда му повлиява значително, защото той се разплаква.
След като това продължава със седмици Леон стига до извода, че най-вероятно някоя жена от пациентите в болницата се шегува коравосърдечно с него. Съответно той се обръща към д-р Броудхърст, главния психиатър в женското отделение, с думите: „Знам, че знаете коя е. Кажете й, че не искам повече дарения или писма“, и в крайна сметка отказва да приема повече писма от „съпругата си“.
Тогава д-р Рокич прави следното – той написва писмо уж от доверения на Леон вуйчо Джордж Браун, от което се разбира, че скоро в болница Ипсиланти ще пристигне нов член на персонала и че тази нова психоложка може би е по неговия вкус. И ето, че един ден съвсем скоро д-р Рокич представя асистентката госпожица Андерсън. Тя бързо завързва контакт с Леон, а поведението й е доста флиртово, което силно го обърква. Въпреки че „е женен“, той започва да вижда госпожица Андерсън извън уредените часове.
Рокич никога не признава, че е избрал за асистентка госпожица Андерсън заради привлекателната й външност и че специално я е инструктирал да флиртува с Леон, но подозренията от колегите му психолози са точно такива.
В следващите месеци у пациента се зараждат сериозни съмнения за естеството и достоверността на ситуацията и обвинява изследователите, че се опитват да го въвлекат в изневяра, заради което започва да носи полупрозрачна превръзка на очите винаги, когато има някои около него.
Както самият доктор Рокич предполага, вярванията на пациента му се променят под влияние на изкушението… но не в посоката, която очаква. Леон вече твърди, че е хермафродит и че е бременен с близнаци, за които се страхува, че ще получат същата съдба като него. Той също така „става невидим“. През юни, когато Андерсън се връща от почивка, тя заварва абсолютно обезумелия Леон, който отлага всички уговорени странични визити с нея и казва: „Истината е моят приятел. Нямам други приятели.“
На 15 август 1961, 2 години след началото му, доктор Рокич слага край на експеримента с тримата Исуси. Никой от тях не показва значителни подобрения.
Той написва доста „The Three Christs of Ypsilanti“ – неприлична книга за случая, по която се правят пиеси и филм, като в нея дава малко съмнително фройдистко обяснение, че объркване в сексуалната идентичност дава базата за илюзии в идентичността като цяло.
В нея той също така признава за съмнителния морал, с който прави експеримента
Кадър от филма „Тhree Сhrists“ (2017) с Ричард Гиър, Питър Динклидж и Джулиана Маргулис
Сцена от пиесата „3 Christs“, поставена в Judson Memorial Church
