Как Филипините извоюваха своята независимост
През 1965 г. във Филипините е избран Фердинанд Е. Маркос. Неговият опонент Диосдадо Макапагал губи с 43% и не успява да защити битката за следващ мандат. В следващите четири години Маркос започва стабилни промени и иновация, включително откриването на множество работни позиции, създаването на по-справедливи данъци и именно неговият кабинет започва да напомня, че е построил повече пътища, отколкото всички предишни президенти взети заедно, към това число трябва да добавим, че същото важи и за училищата.
През 1969 г. филипинците продължават да гласуват доверие, макар и вече да се говори за купуването на гласове. Вторият мандат започва с убедителна победа над Серджо Осмена, който успява да спечели едва 39% от гласовете на публиката. По време на следващите четири години започват да политат обвинения от Либералната партия, че Маркос е успял да разшири значително границата между бедни и богати. Според същите, това довело до повишаване на престъпността в страната и влошаване на качеството на живот. Към това можем да добавим наличието на формирана мюсюлманско сепаратистко движение и очаквано за всичко, филипинският народ се вдига на протест.
С наближаването на трети мандат, Маркос осъзнава, че ситуацията ще излезе извън контрол и налага военно положение в страната. Следващата му стъпка е да поеме контрол над цялата филипинска армия и да заглуши конституционни права като това за свобода на словото и печата. Филипинският конгрес е разпуснат и всяка медия, която се осмели да говори негативно за него, получава номинация за прекратяване на дейност – с тази задача се заема армията. Затворите започват да се пълнят с политически опоненти и критици. Някои сенатори също успяват да намерят място зад решетките. Смъртните присъди не закъсняват, но още по-интересното е, че противниците са лежали само месец, което показва, че съдебната система работи в услуга на въпросния лидер.
Снимка: By Angust – Own work, previously uploaded in Flickr, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15264932
Междувременно продължава и работата за нова конституция, макар и цялата страна да се държи под военно положение. Тя става факт в началото на 1973 г. и променя формата на управление от президентска република на парламентарна, но по-важното е, че там присъства и вратичка, която позволява на Маркос да продължи да управлява до време, в което на него самия му харесва. Конституцията е приета с 95% успеваемост. През 1978 г. един от затворените сенатори – Бениго Акуино решава да създаде партия „Силата на народа“ и от затвора се опитва да участва в следващите избори, той и всички негови кандидати губят.
Впрочем кандидатите също се озовават зад решетките заедно със своя лидер. В следващите 14 години ще има интересна намеса от страна на САЩ, която с удоволствие помага, особено след като Маркос убещава, че ще поддържа демократичната идея и няма да позволи на комунизма да навлезе в страната. Предоставя някои военни бази на американската армия и с това успява да спечели един добър партньор.
Както обикновено се случва, зад задържането на един диктатор, без значение какви са неговите убеждения, винаги има някой, който да плаща сметките. От 60-те години до 1981 г. се оказва, че филипинският президент е поддържал красивата визия на страната, използвайки много сериозни заеми. До този момент САЩ с удоволствие са подкрепяли лидера, но когато американската икономика влиза в рецесия, администрацията на Рейган е принудена да повиши лихвите.
В следващите три години се наблюдава жесток срив, който завършва и с убийството на Акуино. Икономистите ще запишат в историята на страната, че това е най-жестоката рецесия, която някога се е случвала. Под натиска на САЩ, Маркос обявява, че през следващата година ще се проведат и политически избори, за да се легитимира контрола на страната. Имайки предвид, че той самият е единственият, който може да проведе избори, такива наистина се случват. За съжаление никой не очаква, че претендент за поста ще бъде вдовицата на убития политически лидер – Коразон Акуино. На 7 февруари 1986 г. всички филипинци отиват да гласуват за промяната и се надяват, че ще изберат нов и по-добър лидер.
Снимка: By Photo taken by Joey de Vera – Previous publication. This image was published in People Power: The Philippine Revolution of 1986: An eyewitness history, among other historical books., Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=352007
Избирателната комисия напомня, че за пореден път Маркос е победител. Официалната версия е, че Маркос печели с 10 милиона гласа (почти 11 милиона), докато Акуионо изостава с 9 милиона гласа. Неофициален вот на застъпниците разказва друга история – Акуионо печели с близо 8 милиона гласа, докато Маркос изостава с милион. В избирателния ден се появяват и много слухове за нагласяне на вотовете, насилие, купени гласове, намеса на компютърни техници, които да променят значително гласовете и още много други порочни практики. Междувременно католическият епископ отрича изборите, а малко по-късно и американския сенат следва примера му. Въпреки това, новият президент вече официално продължава своя мандат. Това обаче няма никакво значение – всички искат главата на диктатора и очевидно никой няма да се откаже, преди тя да бъде хвърлена на тълпата.
Първият опит идва с любезното съдействие на армията. Планът на военните е да завардят някои ключови точки на страната, предимно летища и военни бази, а след това отряд да влезе и да го арестува. Междувременно трябва да се отстранят и лоялните бойци. Единственият проблем е, че президентът разбира първи и много бързо провежда чистка сред редиците си. Главният инспектор на полицията, последван от други свои поддръжници заявява официално, че се оттегля от поста си, но малко по-късно Маркос напомня, че мнозина трябва да прекратят своята глупост. Междувременно започват протести и кардинал Син пристига в столицата, носейки на протестиращите храна и други помощи.
Въпреки факта, че нито един обикновено гражданин може да се изправи срещу добре подготвена армия, примерът му е последван от други духовни лидери и именно те не спират да пристигат в столиата. В ранното утро на една февруарска неделя пристигат и военните. Първата им мисия е да спрат излъчването на радио Веритас, да задържат всички работещи там и с това да продължат с по-нататъчните задачи. Станцията работи в много малък периметър, а също така помага много за координирането на бутновниците. Има един основен проблем в този план, с ограничаването на радиото, стотици тръгват към столицата, при това в добро настроение, мнозина идват с целите си семейства, водейки дори децата. Междувременно артисти също пристигат, за да забавляват тълпата, докато различни духовници подготвят хората за молитва на барикадите.
Енрико Фердинандо (в ляво в центъра на снимката) и неговият колега Фидел Рамос (до него в дясно в центъра на снимката)
По обяд на 23 февруари главният прукорор Енрико Фердинандо, последван от генерал-лейтенант Фидел Рамос, подават оставка, напускат работното си място и се присъединяват към тълпите. Следобяд в същия ден, радиото съобщава, че се събират морски пехотинци и танкове пристигат в града от север и юг. Всички те са водени от бригаден генерал Артемио Тадиар. Танковете спират на два километра от лагерите, където в този момент присъстват хиляди хора. За изненада на пехотинците, никой дори не иска да ги напсува. Вместо това пред тях застават монахини с броеници, а зад тях се редят протестиращи, хванати за ръце.
Генералът няколко пъти нарежда хората да се разпръснат и да усигорят достъп на бронирата техника, но накрая войниците сами си тръгват, нито един изстрел не е даден. Следобед малкият трансмитер на радио Веритас излиза от строя. Някъде през нощта голяма част от хората успяват да пуснат радиото отново, но от тайна локация и да продължат да координират протеста. То и до днес се нарича „Незаконната станция“. В зорите на 24 февруари се отбелязва и първият по-сериозен сблъсък. Пехотинци влизат в града от изток и започват да изсипват сълзотворен газ по цивилните. Около 3000 войника влизат в един от лагерите и започват да извършват арести. По-късно преминава хеликоптери на филипинските ВВС. Тяхната задача е да отстранят друг лагер и да започнат арестите. За атаката отговаря полковник Антонио Сотело.
Цялата ескадрила отдавна е спряла да се подчинява на Маркос и вместо да започне атака, приземява машините и се включва в протестите. Междувременно боен хеликоптер Бел 214, управляван от майор Део Круз и хеликоптер Сикорски С-76 променят курса си и се присъединяват към бунтовническата ескадрила. Главният прукорор и неговият колега са повече от щастливи, защото дълго време са мотивирали своите подчинени да се присъединят, вместо да бъдат част от една кървава война.
Монахини пазят хеликоптерите
В малките часове на нощта се съобщава, че президентът Маркос е напуснал парламента. Следват бурни оваци и щастие, докато не го виждат по националната телевизия, където заявява, че няма никакво намерение да се предаде или да се откаже от властта. Президентът така и не успява да довърши своята реч, защото бунтовници успяват да спрат сигнала. Докато сигналът се възстанови и водещият напомни, че телевизията ще служи на народа, повече от един милион души вече са в столицата.
Същата вечер бунтовнически хеликоптери атакуват въздушната база Виламор, където стоят президентските самолети. Нито един човек не е цел на бунтовниците. Малко по-късно всички офицери, които са завършили военната академия също се отказват и се включват в протестите. До този момент огромен процент от армията вече се е превърнала в протестираща сила. За съжаление генерал Фабиян не е сред хората, които са готови да се откажат толкова лесно. Неговото предложение е протестиращите да бъдат ударени с въздушна атака. В този момент съществува запис от разговора. Генерал Фабиан смята, че е време военната техника да бъде извадена от строя, за да не се наложи да се водят по-тежки кръвопролития. Проблемът обаче е, че докато води разговора с Маркос, два изтребителя вече са се насочили към протестиращите. Думите на Маркос са следните:
„Заповедта ми е да не се напада. Не, не, не! Задръжте. Заповедта ми е да не се напада. Нареждам да разпръснете тълпата, но без да стреляте по тях.“
На 25 февруари около 7 часа започва стрелба от все още лоялни войници. Снайперисти се позиционират на сградата на телевизията и започват обстрел. Много от протестиращите успяват да се скрият, а по-късно пилотите използват хеликоптер, за да неутрализират противника. Няколко часа след този инцидент Коразон Акуино е обявена за президент на Филипините. Церемонията е скромна и се провежда в малък клуб само на километър от лагера на протестиращите. Единственият проблем е, че Маркос прави същото и успява да подразни още повече тълпата. Пред близо 3000 души, които са верни на него, той излиза от двореца, заявява, че е щастлив и отказва да напусне поста си.
Протестиращ прегръща войник, който се присъединява към протестиращите
Единствената причина да не влизат протестиращи в двореца е наличието на лоялна армия. Освен това и духовниците успяват да спрат значително настъплението на хората. В понеделник президентът звъни на американския сенатор Пол Лаксалт. Съветът на неговия колега е да приключи своята политическа кариера и просто да бяга. Вечерта специално за него пристига американски спасителен хеликоптер, който отвежда президента, неговия верен генерал и семейството в американска военновъздушна база в Манила. На 26 февруари цялото семейство на бившия филипински президент каца в САЩ. Властите записват, че фамилията пристига с милиони долари под формата на бижута, злато, облигации и пари.
На следващият ден става ясно, че бившият диктатор вече е предал поста си и хиляди влизат в двореца, който до този момент не е бил отворен за посещение. Изхвърлят се всички вещи, които биха напомнили за последното управление. Създава се нова конституция, изгражда се революционно правителство и се свиква нов конгрез през 1987 г. В последните дни от живота си, бившият президент заявява, че е готов да върне 90% от открадното богатство на страната, но само при едно условие – да може да бъде погребан във Филипините до гроба на майка си. Мечтата му така и не се сбъдва, властите, както и народът отказва тази чест. На 28 септември 1989 г. е погребан в частен мавзолей, който се посещава често от роднините му, приятели и политически партньори.
