Как един кубинец спря търговията на роби в цяла Америка – Емилио Санчес не получи и цент за брилянтната си работа
Търговията с роби е едно от най-добрите и доходоносни занимания към XIX век. Съществува регулация в тази посока, но не достатъчно и в средата на въпросния период ще открием, че не наркотиците са били най-важното и необходимото – фокусът е бил в доставката на нелегални роби. Основната дестинация е Манхатън, а доставките идват от Бразилия, Португалия и Ангола. Ню Йорк разполага с достатъчно сериозно пристанище, за да обслужва пристигащите кораби, но това идва с такси, допълнителни споразумения и много други. Интересното в този случай е, че един от най-интересните бизнеси, създава и една от най-добрите тайни врати, която може да предложи сериозно количество от човешката сила, при това на разумни цени.
Звучи като реклама, но докато през XIX век откриваме, че мнозина са докарвани на сила в новия свят, то днес има огромно желание от жителите на същите страни да пристигнат до тук. Името на компанията, известна като един от най-добрите нелегални доставчици е „Португалската компания“, използвайки прикритието на търговска компания, същата пуска около 100 от своите плавателни съдове към Африка, за да се преследват хора от по-малките племена. Тук е много важно да се напомни, че макар Европа и САЩ да се смятат за отговорни за доставката на роби, както и за продаването им, големите африкански племена превръщат това в бизнес и именно те доставят своите военнопленници директно на пристанището.
Следователно имаме пълната свобода да заявим, че робството не е дело на посочените два континента, то е с африкански корени за цивилизация, която не само изостава с няколко века, но и търси лесните печалби. Въпросната компания често прави кратки курсове и до Куба – необходими са работници за захарните плантации. Точно тук се появява и един човек, който ще обърка много плановете за доставка на жива сила в Северна Америка. Неговото име е Емилио Санчез. Той е кубински имигрант, работещ за британската корона като шпионин, натоварен с мисията да прекъсне именно тази практика. По това време и в САЩ има още една нелегална мрежа – тази за изнасянето на роби към Канада, където могат да бъдат спасени и да се радват на свободата си.
Генерално американската политика е не просто странна, но и изключително грешна – ако никой не успее да спре купувача да си купи роб или да разбере откъде е закупен, собственикът може да го запази и да го използва. Докато короната не е съгласна, всички останали нямат нищо против да използва свободната и безплатна работна ръка. Опитите за прекъсване и неутрализиране на същата тази практика, показват и още един проблем – никой не се опитва да освободи робите, а да спре онези, които се месят в бизнеса. Ролята на Емилио не е просто опасна, тя се оказва почти невъзможна. Законите по тази тема – приети още през 1807 и 1820 г., когато САЩ официално излиза от Атлантическата спогодба за търговия на роби, бързо се замества с нов закон, който гарантира смъртна присъда на този, който доставя хора.
Това обаче съществува само на хартия, броят наказани или убити за подобна дейност е не само минимален, а направо смешен. Ситуацията в Ню Йорк е малко по-различна, тук за първи път се използват безумните подкупи и регистрирането на хора. Ако евентуално някой търговец стигне до съд, неговата работа е да бръкне дълбоко в кесията си и да плати на повече хора. Най-важната игра на повечето американски федерални кораби е да спре да позволява на британските колеги да ги претърсват – практика, която се изпълнява дълго време на острова. Американските детективи и данъчни инспектори установяват, че въпросната Португалска компания често пуска между 2-4 кораба в месеца, докато още толкова ще се върнат в Ню Йорк, след като са напълнили трюма с пленници от Африка.
През 50-те години на XIX век ще открием, че компанията дори продължава да отваря свои офиси в Бостън, Балтимор и Ню Орлиънс. Около 400 кораба работят за тях, а броят докарани хора е около 200 000 души. Преди това достигаме и до дежурната спирка в Куба. Там обикновено се добавят и допълнителни ценни материали. Великобритания няма какво да направи и изглежда не само изключително зле, тя се превръща в една от нациите, която първа забранява търговията. По същото време тя се проявява като страната на свободата – прякор, който и до днес стои пословичен и забавен, но все пак. Основното ѝ занимание е да изследва и проверява всеки един непознат кораб, който може да пренася роби.
Точно по тази причина и мнозина отказват да пътуват до Африка със задължителна спирка във Великобритания – дори някои от корабите се модифицират, за да докарват колкото се може повече хора и същевременно да правят по един курс. Американците разполагат с добра плавателна база, имат опитните моряци и отдавна използват шифър, за да знаят кой и кога ще пристигне на пристанището. Това обърква плановете за противодействие и кралският двор започва да мисли за други варианти, като в този случай се насочва именно към шпионите. След като британският посланик Едуард Арчибалд прави една проверка и установява колко бързо се увеличават робите, той споделя на родна земя, че положението е станало по-лошо от безпомощно.
Информацията е добре дошла, защото годините за заплащане на агентите в Бразилия и Куба ще се отплати. Емилио Санчез пристига в Америка, когато е много млад, а това го прави перфектният информатор. Работи като вносител на захар, търговец на кораби и също така често се среща с търговци на роби, които му предлагат да подсили редиците и да увеличи продукцията си. Най-вероятно предлаганата цена е била твърде висока, но има и нещо друго, Емилио не иска да бъде част от тази игра и не иска да попадне в затвора. Преди време е задържан на борда на робски кораб, като за него казва, че не е искал да бъде част от екипажа и не е желаел да се замесва в тази посока.
С малко помощ от Арчибалд, кубинецът е готов да работи и да влезе колкото се може по-дълбоко в тази игра. Като човек, който има жажда за реванш срещу измамниците, първата му работа е да ги открие и да поиска да бъде техен партньор, осъзнавайки, че короната плаща за тази игра, той е готов да се наслади на предстоящия крах. Само няколко години след разплитането на мрежата, агентът ще пише анонимно до пресата в Ню Йорк, споделяйки цялата линия на дейност, като завършва своето писмо със закана, че ще разбие завинаги порочната практика. Британският посланик идва с договор, който позволява от 1859 до 1862 г. да се предоставят средства, които да предложат сумата от 400 паунда на година, допълнени с бонуси в замяна на информация.
Ето защо и в този период агентът ще бъде открит като работник на доковете, разговаряйки с различни търговци, моряци и други членове на цялата организация. Обикновено пристига с желанието да размени някоя друга приказка, докато се консумира тютюн, а след това ще мисли и какво може да предложи на аудиторията. Така лека полека ще започне да подпитва и кои кораби заминават за Африка, кога ще се случи това и кой ги притежава. Оказва се, че моряците не пазят много тайна, а и като най-ниско платени, същите нямат нищо против да подлеят малко вода на своите началници. Именно на доковете ще открие и много журналисти, които се опитват да получат същата информация, но като добре облечени и непознати на работниците, те са обречени да изгубят всички следи.
Братът на Емилио започва да доставя информация кога корабите на Португалската компания акостират на бреговете на малкия остров и каква стока разтоварват, както и как се казват, колко често минават и още много други. С тази информация е било достатъчно да ги чака на пристанището в Ню Йорк и да проверява съдържанието. Санчез сяда и пише цялата схема в няколко писма на Арчибалд, като показва през кои седмици идват корабите с роби, кога заминават обратно празни, за да „наберат“ още стока и други пикантни подробности. Успява дори да покаже и къде се намират робите, в кои складове се крият, преди да бъдат разпратени към Южните щати.
Неговата работа помага за откриването на 178 хиляди роба, но понеже се страхува за живота си и понеже не иска да си навлече гнева, пише всичко с шифър и никога не използва истинското си име, нито в писмата, нито пред моряците. След няколко месеца по-късно, британският посланик ще съобщи, че агентът предоставя информация почти всеки ден и има винаги пикантна информация за някои от най-актуалните сделки. Оказва се, че когато най-накрая информацията се появява в пълен вид, само Емилио знае точно толкова, колкото и трафикантите – никой друг не е успял да спре нелегалната търговия по-рано.
Пътят на информацията също става твърде интересен – например можем да забележим, че посланикът събирал писмата с шифър и ги изпращал директно до Лондон, използвайки фериботите. Потвърдената информация за корабите, които трябва да тръгнат от Ню Йорк към Африка, са официално предоставени на британския двор, а след това информацията отива директно до британските бойни кораби, които се намират в близост до африканските брегове. Подготовката за прекъсване обикновено отнема около 10 седмици, но комуникацията е достатъчно скромна и бавна. Санчез праща информацията много по-рано – преди самите товарни кораби да тръгнат за Африка, което дава сериозно предимство на англичаните да се включат в сделката.
Писмата най-често са в ръцете на капитаните по река Конго, преди изобщо да се появят португалците, за да товарят хора. Това далеч не е краят на играта. След като информацията за къртица започне да се разпространява малки кораби като Памфилия, които след като успяват да избягат от преследвачите си, карат около 600 души – мъже, жени и деца, да напуснат кораба и да останат в нищото. При опит да се върнат обратно у дома през Тихия океан, те са настигнати от боен кораб. При опит да бъдат проверени, португалците се опитват да бягат за втори път, но е стреляно по тях и следва предаване, както и споделяне на още информация. С разузнаването са спрени около 30 робски плавателни съда, като това означава, че около 20 000 души никога не стигат до новия свят, поне не и като роби.
И тук отново се открива един интересен „Параграф 22“, заловените кораби и капитаните на борда, не могат да бъдат съдени от Великобритания, ако се върнат обратно на американските власти, там няма да има никакви санкции, следователно повечето просто са принудени да изоставят стоката и да продължат напред, като се надяват, че ще имат повече успех след това. През 60-те години на XIX век вече има и малко по-свеж полъх. Линкълн става президент и първата му работа е да спре нелегалния внос. Подписвайки спогодба с британците, че могат не само да претърсват американски кораби, но и да издават присъди, играта става изключително интересна.
Прекъсването на тази мисия скоро ще доведе до ново напрежение, а бойните американски кораби ще се озоват около Куба, където ще изпълняват своите задължения изключително стриктно – капитаните, които бъдат заловени при опит да бъдат подкупени, също могат да погледнат бесилото. В рамките на няколко години, доставката на роби окончателно спира. С развитието на тези събития, Санчез е освободен от поста си.
Той не получава и цент за работата си и през 1862 г. е освободен напълно. Продължава да работи като търговец и живее скромно до края на дните си през 1901 г. Никога не говори какво е направил или с какво се е занимавал, отнасяйки тайната си в гроба. Неговата история може да бъде открита в британските архиви в Лондон, като получава някаква светлина едва след като група историци започва да разглежда този период.
Снимки: Wikipedia
