Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той закупува 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън, който ще умре от треска.

Емин паша този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

…

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.