Защо толкова много средновековни ръкописи имат драскулки

Под „драскулки“ имаме предвид малките рисунки встрани на средновековните текстове. На английски тази дума се превежда като „doodle“ и я срещаме най-често, когато търсачката Google променя своята картинка (Google Doodle) по някакъв световен повод.

Драскането на случайни думи, криволичещи линии и мини-рисунки при преписването (а и въобще при съставянето) на книги обаче е много стара практика, която може да ни разкаже много за това как хората са се занимавали с литература в миналото.

Криволичещите линии (понякога наподобяващи риби или дори продълговати хора), мини-рисунки (например рицар, който се бори с охлюв) и произволни предмети се появяват доста често в средновековните книги. Обикновено в притурки към тях или в полетата на страниците, драскулките често могат да дадат на медиевистите (специалисти по средновековна история и култура) важна представа за това как хората в по-ранните векове са разбирали и реагирали на написаното на съответната страница.

Обичайна практика в тогавашното книгоиздаване е да се пише в белите полета на листовете, да се подчертава и пояснява, да се оставят празни пространства, където да се упражнява ръкописът и дори да се оцветяват нарисуваните изображения. Като се имат предвид уменията и специализацията, необходими за да станеш писар през Средновековието – обучение, ниво на грамотност и достъп до материали, например – драскулките в ръкописите рядко са били необмислени или случайни.

Историята на драскулките

Произходът на рисуването през Средновековието е трудно да се определи, но вероятно е започнало с тестването на новозаострения връх на перото за писане. Когато виждаме изображения на писари (хората, които са правили писмени копия на документи), които са в работна среда, те често са изобразявани с писалка и нож в ръка.

Този нож е бил използван за различни цели – коригиране на грешки като се изстъргва написаното от пергамента; задържане на пергамента на мястото му, така че писарят да не го опира с ръката, от което може да останат пръстови отпечатъци или естествено масло от кожата върху повърхността на страницата.

Важно е, че ножът е бил използван и за регулиране на върховете на инструмента за писане, когато се затъпи след продължителна употреба. След като заостря писеца, писарят обикновено го тества върху празен лист пергамент, за да се увери, че буквите му ще са четливи. Драскулките от тези тестове не са били предназначени да се видят от бъдещия читател, тъй като листът по-късно ще бъде залепен върху дървени корици.

Сега обаче, с модерните технологии, медиевистите могат да разкрият всякакви послания, които се крият зад страниците на тези древни книги. Тези видове драскулки – нечие странно име тук-там, скромни рисунки или дори музикални линии – са важни, защото ни дават рядък поглед върху реалния ежедневен живот на средновековните писари и какво наистина са мислили за книгите, които преписват.

Виждаме един такъв пример в ръкопис, каталогизиран като Cotton Vespasian D. vi, който в момента се съхранява в Британската библиотека в Лондон. Писарят е написал латинските думи „Probatio Penn[a]e“, което означава „проба на писалка“.

Понякога обаче писарите са малко по-смели и пишат по-емоционално за работата си. В староанглийския текст „De termporibus anni“ на Елфрик от 11-ти век – сбит наръчник по природни науки – писарят завършва с: „Sy þeos gesetnys þus her geendod. God helpe minum handum.“ Или на български: „Така нека тази композиция приключи тук. Бог да ми помогне на ръцете.“ Писарят очевидно не се е наслаждавал на работата си…

Драскулки като тези показват, че писарите не са били просто пасивни копирачи на текста, а активни участници в създаването му.

Маргиналии

Драскането в средновековните книги също ни въвежда в света на играта, тъй като читателите и писарите тогава (както и сега) са се предавали на желанието да запълват празните места на страницата.

Драскулките в полетата – известни като маргиналии – предлагат на читателя известна почивка от труда, свързан с концентрираното четене, но също така ни казват нещо за това как читателите са реагирали и са се ангажирали с литературния свят на страницата.

Например, въпреки че „Le Morte Darthur“ на сър Томас Малори съдържа сравнително малко маргиналии в сравнение с други средновековни ръкописи, те често отразяват действието, случващо се в разказа, по уникален начин и демонстрират, че писарите не са само механични копирни машини. По-скоро техните практики при преписване са много разнообразни и човешки и дават пример за това как в този случай писарите от 15-ти век са изиграли роля в оформянето на възприемането на литературни текстове от съвременната им публика.

Книгите през Средновековието са били много по-ценни, отколкото са днес, поради времето, уменията и разходите, необходими за направата им. Освен че са били разглеждани като продукт на постоянство, който трябва да бъде запазен, съхраняван и използван като хранилище за вечността, средновековните книги са били и обществени пространства, притежавани от групи хора, институции или поколения собственици (и до днес).

Така драскулки, анотации, маркировки, коментари и допълнения стават публични. Съчетано със статута на книгата като траен обект, има смисъл, че читателите са се чувствали привлечени да напишат имената си или да рисуват в полетата и форзаците (листът, който свързва книжното тяло и подвързията) на тези книги. Оставяйки своя отпечатък, те – като ефимерни същества – се вписват във вечната жива история на едно произведение на изкуството.