Мрачният жътвар като олицетворение на смъртта
„Смъртта е занимание самотно“ казал някога Рей Бредбъри. Този феномен винаги е бил осовна точка на всеки творец. Замислете се колко пъти в изкуството е възпявана, олицетворявана, представяна и описване. От „Илиада“ на Омир до наши дни, смъртта има огромна роля във всеки живот. В различните култури тя се отбелязва по различен начин. Марк Твен е напомнил, че никой не е успял да излезе жив от живота, а да не забравяме, че винаги е била част от него.
Някои философи смятат, че животът е съвършен феномен, защото винаги започва с раждането и завършва със смъртта. Изключение може да правят мавзолеите, които не позволяват на определена личност да бъде погребана, отричайки края на живота. Къде точно започва произходът и създаването на образа на смъртта? Документираното начало винаги идва от религията. В християнството имаме Адам и Ева, които са безсмъртни и след ябълката губят правото си да живеят вечно. Съществува и обратния сценарий, където човекът се опитва да стане безсмъртен. Гилгамеш е точно такъв герой. Той произлиза от литературата на Месопотамия. Бил е син на богиня и цар, но за съжаление не успява да достигне статута на безсмъртен.
Пътят на този герой го води до Утапиштим, който му обещал, че ако не спи една седмица, може да стане безсмъртен. Макар и Гилгамеш да заспива, той все пак получава правото да бъде безсмъртен. Символът на този феномен идва под формата на растение, което във всеки един момент може да го възроди. По пътя към дома не успява да го опази и една змия успява да унищожи ключа към вечния живот. Месопотамските автори все пак са достатъчно смирени и разказват, че при завръщането си, човекът приел факта, че ще живее като смъртен и продължил спокойно своя живот. Понеже смъртта не е олицетворена и във всеки един момент се проявява с различни лица, хората започват да дават по-човешки вид и да я превръщат в нещо познато, което да позволи особена свобода на душата. Понякога добрите намерения водят до обратния ефект, но кой е казал, че съществува пълно щастие?
Снимка: By Unknown – Marie-Lan Nguyen (User:Jastrow), 2007, CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2562453
Гърците използвали точно тази стратегия и освен богът на съня – Хипнос, те успели да сътворят и Танатос. Образът и на двамата бил на приятен и спокоен мъж. Мисията на Танатос била да води мъртъвците до Хадес и да ги предава на Чарон (лодкарят), който да ги преведе от другата страна. В този случай, смъртта била полезна и услужлива, не позволявала на никого да се изгуби.
Норвежците имали още по-добра идея, те решили да предложат на смъртта красив и съблазнителен вид. Ето защо в тяхната митология Валкирийтеса красиви млади жени, които служат като вестоносци на Один и придружават всички бойци, които умират в битка. Тяхната задача била да следват войните и когато битката настане, те трябва да изберат най-смелите войни, които да преминат в отвъдното и да стигнат до Валхала. Защо точно войните били избирани? Според норвежката митология, Один избирал най-смелите за битката на Рагнарок – апокалиптичен конфликт за решаването съдбата на света.
Снимка: By Лука Джордано – Собствена творба, anagoria, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35842844
Описвани са като ангели, понякога предпазват хората, друг път наказват грешниците. В останалите религии може да се обърне вниманеи на архангел Михаил и Гавриил. В исляма тази роля е дадена на Азраел. Неговата мисия е да пази архивите, да пише рождени дати и после да ги заличава. Това разбира се заличава и душите на земята.
Дълго време религията служи много добре за описването на смъртта, придаването на човешки качества и създаването на някакво спокойствие. Драстичните промени настъпват във времето, когато идва чумата. Високата смъртност и фактът, че мнозина страдат с напредването на болестта, започва да сковава много сериозно цяла Европа. Кожата на жертвите обикновено почернява и това допълнително влошава възприемането на познатия край. Творците по това време също са особено запленени и повлияни от събитията. Ето защо смъртта започва да придобива по-страшен вид под формата на скелет.
По-често е представяна с лък или друго оръжие, заличавайки всичко по-човешко до този момент. В този период се ражда и косата, а самата смърт замахва през тълпата и отнема душите на почти всички в тълпата. Картината „Танцът на смъртта“ показва група скелети, които танцуват около гроб. Посланието в този случай показва много добре как смъртта често изкушава хората и им помага по-бързо да стигнат до гроба.
Популярният образ на „Мрачният жътвар“ е изцяло вдъхновен от чумата. Костите и черепите са обичайна гледка, когато телата се изхвърлят или трупат в масови гробове. Телата се разлагат и единствено костите остават.
В този период, гробарите имали твърде много работа и след като извънредният труд не би заплатен, те често претупвали своята работа. След един по-обилен дъжд, останките на погребаните се разкривали. Костите по улиците не били толкова шокиращи. Черната пелерина и изобщо черното се смята за цвета на злото, обвит в мистерия и създаващ още повече напрежение. Траурен цвят е, защото хората в миналото не са могли да разбират смъртта и подкрепяли точно тази мистика. Жътварят може да се крие в сенките и никога да не дава обяснение защо взима един човек.
Косата идва с малко по-интересна роля. В началото бойният арсенал бил копие, стрели и дори арбалет. С тях човекът бил повалян, но очевидно тези инструменти нямали необходимото уважение. Косата от друга страна е използвана за рязане, бърза е, свисти добре във въздуха и е индикатор за приключването на живота. Кога се използва? Когато житото изсъхне и е време за прибиране на реколтата. В много култури, краят на годината идва именно след жътва. Една от версиите за зимните пости е, че това е превантивна мярка на религията, за да може по-дълго време да се запазят хранителните запази. По тази причина се смята, че коледните пости са много по-строги.
Пясъчният часовник е символът на времето, индикаторът за началото и края. Макар и да не се вижда във всички официални образи, легендата разказва, че жътварят винаги носи часовник и показва, че времето е преброено и никой не е вечен. Творците са толкова повлияни от образа му, че дори успяват да го поставят в някои по-библейски сцени, конкретно в „Откровения на Йоан“. Както се досещате, именно смъртта е посочена не като зло, а като герой. Бледият кон (понякога се представя и като бледо зелен) показва много добре цвета на смъртта и разлагането.
В повечето такива картини, можете да откриете смъртта в обичайния жътварски вид, но в някои творби е като разложен труп с копие. Ако се чудите защо смъртта от красива жена или мъж, който служи и помага на човешката душа да намери покой, става олицетворение на злото с вила и във всеки един момент изплува от сенките, спокойно може да обвинявате чумата и страховете около нея.
