Франкенщайн на Мери Шели: Раждането на едно готическо чудовище

Мери Шели създава „Франкенщайн“ през 1818 г. Повече от двеста години след публикуването му няма как да не отбележим нестихващото значение на романа и до днес, както и приноса му към готическата и научната фантастика в литературата и в театъра, киното и телевизията през 20 и 21 век.

Разказът на Мери Шели за същество, дарено с живот по неестествен начин, със зашити крайници и отвратително изражение, е вдъхновен от кошмар, докато е на почивка с Пърси Биш Шели [за когото се омъжва по-късно през 1816 г.], лорд Байрон и д-р Джон Полидори, във Вила Диодати близо до Женевското езеро в Швейцария през „годината без лято“ – 1816 г.

През 1816 г. времето е готическо в световен мащаб, поради струи вулканична пепел, изригнали година по-рано от връх Тамбора, Индонезия, и така създалите се значително по-ниските температури по целия свят оказват неблагоприятно влияние върху производството на храна и обичайния сезонен климат. Това тъмно лято се оказва странно ползотворно за процъфтяващите писатели романтици. Предложението на лорд Байрон за „състезание с истории за призраци“, за да премине швейцарската им почивка по-приятно, не само вдъхновява романа на Шели „Франкенщайн“, но и кратката проза на Полидори „Вампирът“ (1819), която по-късно става източник на вдъхновение за прозиведението на Брам Стокър „Дракула“ (1897)

Шели припомня в своето въведение към изданието на „Франкенщайн“ от 1831 г., че кошмарът й е вдъхновен от къснонощната дискусия между Биш Шели и Байрон за тогавашната „модерна“ научна тема за галванизма (Свойство на някои метали да произвеждат електрически ток при химическо взаимодействие с киселини или соли).

В допълнение към тази дискусия, която ще вдъхнови най-големия й принос в готическата литература, загубата на преждевременно роденото й дете през 1815 г. несъмнено също оказава влияние, тъй като Виктор съживява по неестествен начин своето сглобено „мъртво“ творение. Детството на Шели може също да е допринесло за тематични страхове и притеснения, характерни за Франкенщайн, особено някои, отбелязани от критиците като тревоги относно майчинството и несигурния характер на раждането, с които тя е болезнено наясно: преждевременната смърт на собствената й майка, Мери Уолстоункрафт, единадесет дни след раждането на самата Шели е силно усетено отсъствие. Възпитана от баща си, философа Уилям Годуин, и осъзнавайки себе си като потомство на значими интелектуалци, Шели не няма самоувереност като автор и развива таланта си с насърчението на Пърси Биш Шели. Личният живот на Шели е допълнително оформен от много трагедии в нейния – само едно от децата й с Биш Шели оцелява до зряла възраст, а тя овдовява в средата на 20-те си години след трагичната смърт на Биш през 1822 г.

Мери Шели

5 неща, които вероятно не знаете за Франкенщайн и Мери Шели

1. Изданието на романа от 1818 г. е публикувано анонимно, а предговорът, написан от Пърси Бише Шели, е погрешно тълкуван като негова претенция за авторство. Препечатаната версия от 1823 г. носи името на Мери Шели като автор.
2. „Съдбата на Франкенщайн“, първата сценична адаптация на романа на Шели, дебютира в Лицейския театър, Лондон, през есента на 1823 г. с популярно признание. От 1878 г. авторът Брам Стокър управлява театъра – той по-късно ще напише „Дракула“, най-адаптираното готическо чудовище в популярната култура.
3. Докато „Франкенщайн“ е най-известната работа на Шели, тя пише през целия си живот, включително друг научно-фантастичен роман, за фаталната апокалиптична чума, „Последният човек“ (1826), както и есета и пътеписи.
4. Създанието на Франкенщайн е второто най-адаптирано чудовище за екрана, докато графа Дракула не го надминава. Най-адаптираният книжен образ е Шерлок Холмс.
5. Мери Шели пази калцираното сърце на Пърси Биш Шели като ценен спомен след кремацията му, докато то не е погребвано със сина им сър Пърси Флорънс Шели през 1889 г.

За мнозина Франкенщайн живее като роман, постигнал значителен живот на сцената и екрана. Докато най-ранната му адаптация към сцената е записана през 1823 г., озаглавена „Презумпция; или „Съдбата на Франкенщайн“, студията Едисън (филмовата компания на Томас Едисън) продуцират късометражен филм по романа през 1910 г. Той демонстрира двойствеността на съществото със създателя си и показва на преден план кинематографични специални ефекти, грим и монтаж, за да освети двойните съдби на Виктор (изигран от Август Филипс) и неговия отвратителен двойник (изигран от Чарлз Стантън Огъл). Първоначално се смята, че са загубени (тъй като много от ранните неми филми са унищожени поради влошен филмов фонд и неподходящи практики на съхранение), но е преоткрит в средата на 70-те години и копиран с цел запазване; по-нататъшни реставрации са проведени от филмовото общество в Женевския университет през 2016 г.

Франкенщайн е една от най-адаптираните готически истории за екрана (на второ място след Дракула), с много различни версии, придаващи различен външен вид на съществото, което и до днес има голямо значение в популярната култура. Най-емблематичното от всичко е изобразяването му от Борис Карлов (на лавната снимка) в класическата версия на Джеймс Уейл от 1931 г. за Universal Studios. Неговата емоционална невинност и неловкост се засилват от отличителния грим на гримьора Джак Пиърс, включително болтовете на врата, зелено оцветената кожа и тромавата походка. По-късно студията на Хамър представят съществото (изиграно от Кристофър Лий) в „Проклятието на Франкенщайн“ (1957) като физически разединен екземпляр, жертва на лудостта на Франкенщайн, зашита заедно, за да включва събраните „най-добри части“ на други хора – мозъка на бележит професор, ръцете на художник, присадени върху тялото на обесен престъпник – които, след като са реанимирани, са всъщност се вижда, че не носят талантите на своите собственици, които не могат просто да бъдат реанимирани или прехвърлени.

Франкенщайн блести като предупреждение за трансгресията, за човешка надменност и за реализирането на ужасна амбиция. Той бележи първото готическо изследване на изкуствения живот, поражда процъфтяващия жанр на научната фантастика и остава литературна класика, занимаваща се с ограничеността на живота и смъртта.