Джон Гришам: Пиша 5 дни в седмицата по 3 часа

Джон Гришам е най-успешния писател в жанра на криминалните трилъри. Той има продажби от над 275 милиона копия. Гришам говори пред „Лос Анджелис Таймс” за последния си роман – „Sycamore Row”. Той е продължение на първата книга на автора – „Време да убиваш”, която моментално го изстреля на литературния връх.

Какво ви накара да се върнете към към адвоката Джак Бриганс и Клантън след близо 30 години?
– През годините съм стигнал до извода, че когато хората дават мнения за книгите на един автор, те казват, че първата им е любима. Винаги съм мислил за друга история с Джак и останалите персонажи. Не исках да пиша отново за процес на расистка основа, защото в малките градове няма такива през цялото време. Отнеми ми доста време, докато измисля друг сюжет.

Вдъхновена ли е книгата от действителни събития?
– Не. Аз съм възхитен от борбите за наследство. Почти всяко голямо семейство в тази страна се е борило на подобен фронт и често конфликтите са водили и до смърт. Подобни сблъсъци са пикантни, защото са семейство срещу друго семейство. Винаги съм се наслаждавал на подобни истории, но няма една конкретна, на която да е базирана тази книга.

И в „Sycamore Row” има теми, свързани с расизма. Доколко има напредък в действителност с този проблем?
– Има голям прогрес. В Мисисипи има повече чернокожи, които са държавни чиновници, от всеки друг щат. Те са почти два пъти повече от преди 30 години, когато работих в законодателството на Мисисипи. Това е огромен напредък, като се има предвид, че с десетилетия белите са ограничавали правата на чернокожите.

Стана дума, че сте бил държавен чиновник. Защо не потърсихте пътя си в политиката?
– Какво да ви кажа, просто не беше забавно. Не ми се искаше да съм този, който да отговаря на гласоподавателите. Не ми хареса идеята, че някой ден ще си вървя по улицата и някой ще ме спре и ще запълни 30 минути от времето ми, само защото е гласувал за мен. Така може да намразиш гласоподавателите, а ако си политик, това е етап, до който не бива да достигаш.

Може ли да се сравнява театралната адаптация на „Време да убиваш” с филма по книгата?
– Няма място за сравнение. Да, водещата история е същата, но двете не могат да се сравняват, защото във филма е пресъздадена всяка сцена, която можеш да си представиш, докато на сцената има ограничение в пространството. Губят се персонажи. Но пък се губят и персонажи във филма, които съществуват в книгата. Това е естествен процес.

Трябва да сте наистина много дисциплиниран, за да пишете по 1-2 книги всяка година от 1991 насам. Имате ли си разписание за писане?
– Разбира се. Дисциплината е важна. Всяка година си поставям за цел да започна на 1 януари и да приключа на 1 юли. Обикновено имам 3-4 идеи за нова книга, като пробвам всички, за да видя коя ще се получи най-добре. На 1 януари е откриването, когато започвам да пиша 5 дни в седмицата по 3 часа. Рядко пропускам. Имам си схема и знам кога ще завърша всяка история. Когато знаеш добре историята е трудно да се объркаш. След това знам, че книгата ще излезе в края на октомври.

Прочетох вашите критики към „Гуантанамо Бей”, след като книгите ви бяха забранени. Имате ли идея какво се случи?
– Не особено. Репортер от „Wall Street Journal” започна да дълбае и ситуацията ставаше все по-шантава. Накрая излезе, че е станала някаква грешка. Книгите на Гришам не са забранени. Те го изкараха някаква чиновническа грешка. Книгите вече са достъпни. Даже скоро получих имейл от един млад алжирец, който е лежал там 12 години. Изчел е всичките ми книги и им се е насладил. Пуснат е преди около месец и сега е обратно в родината си.

Защо се захванахте и с юношеска литература с поредицата за Теодор Буун?
– Моята дъщеря е учителка. Тя започна с ученици от V клас преди 3 години, като наблегна на важността на четенето. Когато вечеряхме веднъж, тя направи коментар, че й е трудно да намери книги с достатъчно добър съспенс за децата. Тя ми каза: „Татко, можеш ли да напишеш книги за деца с интересен съспенс?”. Така поредицата стана семеен проект.