Салвадор Дали: артистът, който нарисува сънищата ни
Той е олицетворението на екстравагантността в началото на ХХ век. Една от най-известните фигури в света на изкуството, Салвадор Дали е запомнен както с яркия си образ (култовите мустаци и ококорен поглед), така и с творческия отпечатък, който оставя. Роденият на днешната дата през 1904 г. гении твори в областта на живописта, скулптурата, дизайна, сценографията и дори киното. Преди да умре, през 1989 г., настоява да бъде погребан в музея, посветен на него, защитавайки идеята, че изкуството и твореца са две неделими звена.
Мегаломан и продукт на самия себе си, Салвадор Дали персонализира творчеството си, създава съноподобни картини, наподобяващи анализите на Фройд. „Може би при Дали за първи път прозорците на ума се отвориха напълно„, казва сюрреалистът Андре Бретон през 1929 г., въпреки че след години именно той изключва художника от това движение в изкуството. Манията на Дали по сексуалното, смъртното и фобията му от скакалци са знакови за сюрреалистичното му творчество, което е основа за всички следващи поколения артисти.
Защо работата му е толкова важна?
Както в живота, така и в изкуството, Дали отрича традициите и започва да развива нови език и методи, целящи да изследват човешката психология. Кариерата му започва в Академията в Мадрид, откъдето е изключен заради иницииране на студентски протест срещу професор, който според младия Дали е посредствен художник. Воден от желанието да разбие оковите на рационализма и да освободи съзнанието, той се мести в Париж през 1929 г., за да се присъедини към сюрреалистите. Същата година започва да работи заедно с режисьора Луис Бунюел по първия сюрреалистичен филм „Un Chien Andalou“ – лента с разтърсващ монтаж, сцени с монахини, каращи колело, разлагащи се магарешки трупове и крава с разрязано око. Въпреки че споделя манифеста на групата си, Дали е против „автоматизма“ – процес на спонтанно писане и рисуване, с цел да се отключи творческото вдъхновение. Предпочита умишлената, целенасочена работа, комбинирайки в нея утвърдените реалистични техники на „Старите майстори“ – да Винчи, Микеланджело, Дюрер, Караваджо, Рембранд и други. Темите му са човешките страхове и фетиши. През 60-те, когато се появява фотореализмът, много творци го смятат за негов непряк основоположник, заради техниката trompe-l’oeil – стил на рисуване, при който обектът е толкова реалистично изобразен, че окото го възприема като сниман, а не рисуван.
През 30-те Дали създава първите си сюрреалистични творби, като култовия телефон-омар, и развива нова практика в изобразяването на обектите, която кръщава „параноично-критичен метод“. Тези картини са пълни с оптически илюзии или двойни образи, предлагащи множество интерпретации. Най-известната такава е „Apparition of Face and Fruit Dish on a Beach“ (от 1938 г.). Двойната трактовка е критикувана от Бретон и той я определя като обикновена „кръстословна загадка“. Тези параноични картини обаче карат публиката да открие противоречията вътре в себе си. В картините си Дали обръща внимание на сексуалността на тялото, което не е прието добре от сюрреалистите. Но причината да бъде отлъчен от техния кръг в средата на 30-те е отказът да заклейми фашизма.
Втората световна война минава безопасно за него, защото се мерси в Америка през 1940 г. В тези години името му става истинска търговска марка. Промотира се повече от успешно, създава си име, прави декор за филма на Хичкок „Spellbound“. Бретон му слага прякора „Avida Dollars“ (в превод, „алчен за долари“). Дали обаче е възхитен и приема името за свой официален прякор. В този период рисува прозорци за известни магазини на Пето авеню и пише две книги – извън активната работа в рисуването и скулптурата. Става любимец на рекламодателите – появява се в телевизионни реклами, прави корици на списания, работи с фотографа Филип Халсман, който по-късно ще проправи пътя на Анди Уорхол. Въпреки че съвременниците му го заклеймяват като „ниска топка“, той е първият художник, който постига световна слава.
Откъде идва вдъхновението?
Причината Дали да се посвети на сюрреализма е теорията на психоанализата на Фройд. Тя е важна за артиста, чийто семеен живот определено може да бъде подложен на дисекция на някое канапе. Кръстен е на по-възрастния си брат Салвадор, починал девет месеца преди Дали да се роди. Родителите вярват, че малкото момче е прероденият по-голям брат. Това оставя трайна следа в съзнанието му и той вярва, че родителите не обичат самия него, а паметта на по-големия брат. Майка му умира от рак, когато той е в тийнейджърските си години, а след 4 години баща му се жени за балдъзата си, Тиета.
Нещата ескалират отново през 1929 г. когато художникът озаглавява своя картина с противоречивото заглавие „Понякога плюя с удоволствие на портрета на майка ми (Святото сърце)“. Картината толкова разгневява баща му, че той изключва сина от фамилията. Тези събития са отразени в едни от най-мрачните картини на Дали. Личната му история винаги намира отражение в картините и често елементи от миналото са представяни като отворени чекмеджета, развалящи се храни или топящи се часовници. „Единствената разлика между Древна Гръция и настоящето е Зигмунд Фройнд, който открива, че човешкото тяло е претъпкано от тайни чекмеджета, които само психоанализата може да отвори.“ казва Салвадор Дали.
Каталунското възпитание и система от първите години служи за вдъхновение през целия му живот. Пейзажите от детството и католицизма са чести елементи също. Каталунският апетит се смята, че е допринесъл за честото изобразяване на храни. Влюбен в испанското изобразително изкуство, Салвадор Дали пълни личната си библиотека с томове за Диего Веласкес, и се смята, че мустакът му е вдъхновен именно от него.
Защо и до днес продължава да се споменава?
Защото десетилетия след смъртта, името Салвадор Дали все още е марка. Извитият мустак, наскоро определен като най-известният мустак на всички времена, е символ на артистичната свобода и можете да го намерите върху хиляди чаши, чанти и какво ли още не. Не това обаче е най-важното. Удивителното е, че дори в епохата на компютърния графичен дизайн, неговите ръчно рисувани картини продължават да шокират публиката. Дори днес сме неприятно сръчквани от „Постоянството на паметта“, „Слоновете“ или „Любовна игра“. Защото Салвадор Дали е и ще продължава да бъде артистът, който нарисува сънищата ни, такива каквито са. Нелогични, брутални, страшни, пристрастяващи светове, от които не можем да се спасим.
„Единствената разлика между лудия и мен е, че аз не съм луд. Лудият си мисли, че е добре, а аз знам, че не съм.“
