Завръщане у дома

Десислава Каменова

В душата му беше тихо. Тихо като в църква. Дълго беше пътувал и много, което го правеше още по-привързан към дома. Остави куфара си пред вратата. Остана няколко секунди без да прави нищо. Стоеше пред собствената си врата и за първи път се чувстваше малко като чужденец. Чужденец в собствената си страна и пред собствената си врата.Това от части се дължеше на липсата на прогрес в делата му. Осъзнаваше, че задачата, която си е поставил е трудна и ефекта от неуморната му работа ще се усети, когато той може би няма да е вече жив. Това е една от чертите на доблестните мъже- не искат слава, не чакат почести и вярват, че делата им ще доведат до добруването на повече хора, когато тях няма да ги има. Имаше и една друга причина – по своему приличаше на Дон Кихот и обичаше неизлечимо мечтите си. Спомняше се си с радост, как баща му го пращаше на кратки екскурзии в града и след това трябваше да разказва какво му е направило впечатление. Не осъзнаваше, че това може да бъде и проклятие. Проклятието да си толкова съзерцателен и наблюдателен, че света да е една голяма рана, която пари в теб – всеки път, когато виждаш несправедливост или човешко нещастие. Дали тези, които бяха лишени от природата или случая от тази съзерцателност, не живееха по-добре? Този въпрос не си го задаваше, а само донякъде им съчувстваше-те не бяха виновни. Дълбоката религиозност също му беше чужда. Беше дете родено от любовта към две религии, а неговата религия беше – Музиката, Виното и Любовта. В по-късните години щеше да се упреква, за това, че не беше дарил с чара си една единствена жена, а беше флиртувал с толкова много. Можеше и да осъзнае, че любовта му е невъзможна спътница, защото твърде много пътуваше. Трябваше да спре, а все още не можеш. Имаше много тревоги в душата му, които не му позволяваха това. Имаше мисия – да помогне на повече хора. Кой би разбрал това и кой би се съгласил да го дели с една кауза, с една цяла страна? В съвременният свят героите са самотни. Няма ги придворните, които да чакат господаря си да се завърне от битка. Няма ги благородните дами, които шият тихо пред камината и чакат своя любим. Има твърде много загубени души, които чакат и те не знаят какво. Има твърде много бедност и богатство, което се вижда. Има твърде много средства за комуникация, но твърде малко време за това. Всички си говорят, твърде често и много, но не се чуват. Обичаме родината си, ако е богата и силна и я напускаме, когато попадне на лоши управници. Страхуваме се от всичко и всички, а не се вглеждаме в себе си. Връщаме се и оставаме за малко, за да не осъзнаем колко много имаме да наваксваме в обикновените и прозаични неща, които изпълват живота. Животът е и проза и това е вечността, която не оценяваме. Тичаме след вятърни мелници, а някъде, някой се моли да застанем на неговата врата и да му се усмихнем. Нима не ще направим света едно по-добро място, когато намерим тази врата, на която ни очакват, като сбъдната мечта? Да намериш дома си, това е задачата, която седи пред всеки от нас. Това е една къща, една душа или едни очи – изберете си сами.