За зимното яке и летните шорти

Юлия Кръстева, снимки Боян Пищиков

Едва ли има човек, който не е чувал за Червения кръст и Червения полумесец. Ето защо няма да насочвам този кратък разказ към създаването на организацията или към нейните история, разпространение, мисия, принципи, структура и т.н. Това е моята червенокръстка история така, както я чувствам. Мога да кажа, че с тази организация израстнах във всякакъв смисъл. Цял живот съм по баирите, по хижите, по всякакви водни басейни и цял живот случки ми се случват. Когато бях дете гледах на планинските спасители като на много, ама много специални хора с най-невероятни качества и възможности. Тайничко се надявах някой ден да заслужа и да нося червената униформа със знака на ПСС. Бях свидетел на работата им и знаех, че най-важното е да си Човек, другото се научава. Всеки уикенд на ски пистата, всяко лято на скалите, те бяха на постовете си и следяха за инциденти. Бяха адски добри в това, което правеха. Когато поотраснах реших все пак да опитам. Изискванията бяха много и аз не отговарях на всички. „Не се става току така спасител”- знаех го предварително.

След много време и с коренно различна мотивация все пак станах спасител, но този път не с яке, а по шорти. Такава е униформата на водния спасител – бански, тениска и шорти.

След още време по неведоми пътища започнах да работя уж на шега и между другото само по една програма и за малко с хора, които имаха специални нужди. Някак се завъртяха нещата и поостанах в най-различни програми да работя с хора, които имат нужда от мен. И отново в тази въртележка някак започнах работа в Червения кръст – организацията майка на Планинската спасителна служба и Водно спасителна служба. Задачите ми започнаха от младите хора, доброволци на организацията. Те ми показаха много неща, очите им светеха както правеха моите когато бях като тях. Организацията им дава много възможности, обучава ги, среща ги с хора от други райони на страната, Европа и Света. Дава им много ценен опит в хуманитарна посока. Показва на младите хора от най-закътаните малки градчета, че и те могат да бъдат полезни, че и те могат да бъдат лидери и да обучават свои връстници. За мое съжаление, тези млади хора продължават своя път извън града или страната, но както често си повтарям „това е за тяхно добро”. Мога да разкажа много надълго и широко как идва като объркан тийнейджър и пред очите ми се превръща в добър обучител и ментор на свои връстници и как се променят нагласите му като цяло, но съм сигурна, че всеки познава поне един такъв червенокръстец. Сега задачите ми са свързани с всички възрастови групи и с най-разнообразни социални дейности, но мога с ръка на сърцето да кажа, че го правя защото искам да го правя, а не защото ми плащат заплата. Това, мисля си, е най-ценното, което мога да искам от една служба. #MyStory (в България върви като Моятачервенoкръсткаистория) обхваща най-различни хора от най-различни географски ширини. Те събират историите си, свързани с Червения кръст. В общо изявление на Тадатеру Коное – президент на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец и Петер Маурер – президент на Международния комитет на Червения кръст прочетох: „Почти всеки (или някой от познатите на този „всеки”) е дарил кръв, получил е съвет за първа помощ, бил е посетен от доброволец, дори без да осъзнава че това е Червения кръст или Червения полумесец в действие. Почти всеки от нас има своя червенокръстка история.

Много преди Международното движение на ЧК и ЧП да стане реалност, хората са привличани да си помагат взаимно:от съпричастност, от доброта и от надежда. Днес Движението дава възможност и място, в което хората могат да се мобилизират и да споделят своите стремежи, да ги изпълняват заедно и с по-голям ефект…. 17милиона доброволци стигат до стотици милиони хора всяка година.” Така работи организацията – от и за хората, защото те го искат, защото са готови да дарят време, енергия, ресурс. Така правя и аз, един от 17 милиона доброволци.