Вампирът

Нона Михайлова

Вампирът я погледна със светещи очи, знаеше, че я е страх. Чувстваше го. Но Лия не искаше да го покаже и храбро стоеше на мястото си. Не беше типичното вцепенение на ужаса, не. Тя не искаше да покаже страха си, това беше всичко. Отрони сълза и бързо я изтри, погледна вампира и каза:
– Ще дойда.

–

Лия остана по пижама. Леко отмести завивките, но тъкмо, когато мислеше да се пъха под тях, замръзна. Имаше някой зад нея. Чувстваше ледения му дъх върху раменете си. Беше се появил изведнъж, без да издава какъвто и да е шум. Лия се обърна бързо и черните ѝ очи срещнаха ледените му сиви очи. За миг времето спря и момичето почувства как едно странно чувство я разтърсва. За части от секундата си спомни този хладен и надменен поглед. Бе го сънувала, бе мечтала за него.

Лия леко се отдръпна и седна на леглото. Вдигна поглед към двете пронизващи я очи и видя надменната усмивка. Бе влюбена в него. Отдавна го сънуваше и сега най-после разбра, че той наистина съществува.

Една черна къдрица падна на челото му и той грижливо я отмести назад. Клекна срещу нея и очите им се срещнаха отново.

– Здравей, Лия – отрони.

Шепотът на гласа му я извади от вцепенението. Лия нежно погали бузата му, но той рязко се отдръпна. Повдигна се бавно и заговори с леден тон:

– Изпратиха ме, за да те отведа с мен. Очаква те сватба, вечен живот и изобщо всичко, което поискаш… ще получиш всичко, за което си мечтала, дори и това, за което нямаш смелост да мечтаеш. Само трябва да се съгласиш. Всичко е подготвено за тази нощ. Но все пак трябва да размислиш добре преди да кажеш каквото и да е… това ще промени живота ти напълно, а господарят ми не иска някой ден да съжалиш за избора си.

– Господарят ти? Аз мислех, че… – погледът и угасна и разочарованието я обзе и едва изрече: – Мислех, че си ти…

– Не, друг е – каза с безразличие вампира.

– Кой? – попита Лия без вълнение, почти с тъга.

– Сатаната.

– Ха! А аз си мислех, че ти си Сатаната. Надменния ти глас, ледения поглед… Ако не си ти… то тогава бих искала да бъдеш, защото обичам теб!

– Аз съм просто пратеник.

Отново тази прекрасна смразяваща усмивка, а погледа му… толкова надменен, че почти ѝ причиняваше физическа болка.

– Обичам те!! – изрече Лия, а отвътре чувстваше, че това е някаква подигравка. Не бе възможно Дявола да я иска. За какво му бе нужна тя?

– Не се учудвай – изрече вампира, който сякаш четеше мислите ѝ. – Ти си красива.

– Защо тогава не ти харесвам?

– Кажи ми просто ще дойдеш ли с мен? – отвърна той нервно, не му бе приятно тя да му говори по този начин, за това се опитваше да игнорира упрека в думите ѝ.

– Ако дойда ще бъда ли близо до теб? – попита Лия след кратка пауза.

– Ще ти бъда подчинен – отвърна вампира и се усмихна с ирония: – Това ли искаш?

Лия не отговори, само стана и се приближи до него. Вампирът сякаш, за да се защити от нея ѝ подаде снимката на красив млад мъж:

– Дявола… – каза.

Момичето взе снимката и само я погледна бегло, остави я на леглото, отново се приближи към вампира и се хвърли в прегръдките му. Усети импулса му да се освободи от нея и също как въпреки всичко не го направи. Лия вдигна очи към вампира, хвана лицето му с ръце и го целуна, но не получи отговор на целувката си, той дори не помръдна.

– Лия, Дяволът те чака… – прошушна ѝ надменно.

Тя го погледна и разбра, че съдбата ѝ вече беше решена. Леденият поглед на вампира бе вцепенил сърцето ѝ, надменноста му бе по-силна от нейните чувства. Лия дори не се замисли, просто се изправи пред него и замлъкна, опитвайки се да преглътне сълзите си.

Вампирът я погледна със светещи очи, знаеше, че я е страх. Чувстваше го. Но Лия не искаше да го покаже и храбро стоеше на мястото си. Не беше типичното вцепенение на ужаса, не. Тя не искаше да покаже страха си, това беше всичко. Лия отрони сълза и бързо я изтри, погледна вампира и каза:

– Ще дойда.