Стаята

Филип Узунов

Пуснах отново записа от сесията. Имаше нещо в него, което ме притесняваше. През цялата си дългогодишна практика се бях наслушал на какви ли не истории, но тази… Жената си изглеждаше съвсем обикновена, но това което разказа под хипнозата ме разтърси. Каква фантазия само! Мога да го продам като сценарий…

Пренавих лентата, запалих нова цигара и се заслушах в нежния й глас.
„……Има една стая в къщата ми, докторе. Съвсем обикновена стая, използвам я като склад за нещата, които не ползвам често. Прахосмукачката, различни машинарийки. инструменти и едно сгъваемо легло, в случай че дойдат гости. Има и един скрин до далечната стена, с много чекмеджета, витрина за чаши и шкаф с ужасно скърцаща врата. Скринът е потънал в прах, защото не е ползван от години, останал е още от баба ми, а кой знае тя откъде го е домъкнала……“

Дотук добре, нищо интересно. Стая, шкаф, прах. Всеки има такава в къщата си. Дори и аз, чистникът. Ей там, архивната стая на края на коридора, където държа в шкафа папки и стари записи от предишни пациенти.

„……Досега не бях обръщала внимание на тази стая, но тя е странна, докторе. От време на време се случва да вляза там, и да осъзная, че не знам защо съм влязла. Забравям. Излизам, след няколко дни се сещам защо, отивам и си взимам каквото ми е трябвало. Но усещането да стоиш насред стая, и да не знаеш защо, е много изнервящо, съгласете се……“

Кимнах сам на себе си. Изнервящо е. Човек се чувства глупав. Или започва да търси онлайн симптомите на Алцхаймер. Признавам, и аз съм го правил. Особено когато не мога да се сетя името на пациента, когато търся папката му в архива.

„……Случва се средно веднъж на месец. Да, започнах да се следя сама. Знам как звучи, докторе. Но стигнах до извод, който никак не ми харесва, и искам да ми кажете какво ми е. Стигнах до заключението, че луната ми влияе, докторе. Случките на забравяне съвпадат с лунния цикъл, и по-точно с пълнолунието. Когато е пълнолуние, аз забравям. После, заедно с луната, отминава и всичко си е нормално. Мога да влизам по сто пъти на ден в тази стая и всеки път всичко е наред, освен когато е пълнолуние……“

Тук вече започва зоната на здрача в записа. Леки тръпки преминаха по гърба ми и скришом погледнах през прозореца. Луната си светеше както винаги, но сега кръглостта й някак ме поизнерви. Превъртях малко напред, нямах нужда да слушам описанията на къщата й, и различни случки и примери кога е забравила и кога не. Прескочих направо на частта след като тя помоли за хипноза. Слушах собствения си глас.

„- Осем… седем… очите ти натежават и се затварят… шест… отпусната си… пет… четири… три… заспиваш… две… всичко е наред, спокойна си… едно… чуваш ли ме?
– Да.
– Искам да се върнем един месец назад, в нощта на пълнолунието, когато прибираш нещата на бившия си съпруг в стаята. Спомняш ли си това? Сега там ли си?
– Да.
– Какво правиш сега? Опиши ми.
– Пред вратата съм. Поставям на пода единия сак и натискам дръжката, вратата се отваря с тихо скърцане. Прашно е, багажът ще се изцапа, но не ме интересува. Взимам сака от земята и прекрачвам прага. Заставам по средата и се чудя къде да ги сложа. Тупват на земята до краката ми. И двата сака. Дръжките им бавно увяхват към пода. но спират по средата на пътя си. Застават странично, хоризонтално. Как е възможно това? Защо не падат до долу? Странно, като че ли нещо ги държи във въздуха.
– Успокой дишането си, ти си в пълна безопасност.
– Нещо странно има тук.. Вратичката на скрина е отворена… Никога не съм слагала нищо там… Подът скърца леко откъм сенките там. Нещо има тук, с мен, вътре… О, боже… Нещо идва!…
– Спокойно, никаква опасност не те грози, гледаш само спомен, като на филм.
– То идва!… Шумоли като стар пергамент когато се отърква в ръбовете… Оставя прашни стъпки по пода… Ето го! О, боже!… Има червени очи! Как може да има такива червени очи! Гледат ме и не мигат… Вторачени са в мен… Пулсът ми препуска, но краката не могат да помръднат… Застана пред мен… Господи… Има крила… Сивосинкави, не са с пера, а като на прилеп, и вдигат облаци прах, когато се движат… Протяга нокти към очите ми! Искам да изпищя! Ръката му хваща брадичката ми, а другата е върху главата ми… Извива я настрани и оголва врата ми! Там, където е артерията, пулсира страшно…
– Когато преброя до едно, ще се събудиш и ще си в пълна безопасност. Пет…
– … Езикът му е сух като подпалка, и гали врата ми, като че ли предвкусва какво ще се случи! Страх ме е, боже!
– …четири…
– …Крилете му се затварят зад мен, като в пашкул съм! Нищо не виждам, пълна тъмнина е! Какво става, господи! Усещам как се впива в мен, но не ме боли… Струва ми се, че ей сега кръвта ми ще плисне по земята, но няма нищо! То не се храни с кръв! Храни се със спомени!
– …три…
– …Чувствам се толкова слаба, изсмукана, празна… като отдавна напусната черупка… Крилете му се развиват и ме пускат, то отстъпва една крачка назад и изглежда доволно… Боже, колко е грозно. Ужасно е!
– …две…
– … То се провлачва шумолейки назад към сенките… Отива към скрина… Влиза в шкафа и затваря вратата! Господи, то живее там!
– …едно…
– … Дръжките на двата сака се раздвижват бавно и постепенно набират скорост… Накрая падат безсилно до саковете си. Като че ли времето отново тръгна да тече. То може да спира времето! То може да спира времето! То може да…
– …будна си вече.“

Спрях записа. Ръцете ми леко трепереха, пепелта от забравената цигара беше паднала на килима. Каква фантазия само! Накара ме да забравя дори цигарата. Дали наистина да не напиша книга? Идеята си я бива. Старинни скринове, шкаф, вампир… всичко си има. И то такъв вампир, който се храни със спомени, представи си!

Представях си вече дори обложката на книгата и се разхождах из къщи с енергията на тийнейджър.

Цял нов жанр! Влизаш в стая и не помниш защо? Вампирът се е нахранил с мислите ти! Прекрасна развинтена фантазия! Пълна глупост, разбира се, някои хора наистина прекаляват с халюциногените или книжките тип „Чети в полунощ“. Не и аз, не си позволявам пристъпи на лудост, прекалено образован съм за това. Но може да излезе нещо от тази история, ако само конфиденциалността лекар-пациент не ме задължаваше… Жалко.

Настроението ми спадна, енергията изчезна като с магическа пръчка, чувствам се слаб, изсмукан, празен…
И какво правя на средата на архивната стая?
Не помня.