Порно в самолета

Дишаш дълбоко и бавно. Преглъщаш. Струва ти се, че го правиш прекалено шумно и всички те чуват. Пулсът ти се ускорява и леко се изпотяваш. Може би и дори се изчервяваш. Почти е сигурно, че си червена като домат. И всичко това ти се случва само защото си решила да изгледаш „Каръл“ по време на дълъг полет. Та това е филм номиниран за „Оскар“! Кейт Бланшет участва. Женски филм, нежен, чувствен… И докато ти си се отдала на приятно преживяване, в което пиеш каберне и гледаш тази женска история, някъде там, неочаквано, се появява циците на Руни Мара, а после и главата на Кейт Бланшет, която се завира между краката й. Двете пъшкат и ти се чувстваш сякаш пъшкаш в синхрон с тях.

Въпреки че си на слушалки си убедена, че всички около теб чуват охкането, което се носи от към твоята седалка. Срамът, че правиш нещо нередно, те залива като топла вълна.

Нивата на адреналин са се повишили така, сякаш обектът на желанията ти е около теб. Те се вдигат на същата степен, когато правиш нещо тайно, което се смята за нередно.

За мозъкът ти гледането на секс сцени в затворено пространство пълно с много хора е наистина екстремно. Чувството ти за морал се бунтува с убеждението, че някой „ще те хване“. Ще го прочете на лицето ти, ще го познае по езика на тялото ти. Все едно очите ти крещят: „Гледам две жени, които се пипат!“

Все едно правиш нещо срамотно и много нередно, без да го правиш наистина. И даже ти харесва. Мръсница!

Същото чувство на неприятен срам облива и нещастните души, които са решили да прочетат „Петдесет нюанса сиво“, докато са на ваканция. По възможност с децата и семейни приятели. Художествените качества на романа нямат нищо общо със секса в него. Той може и да не е написан добре, но първата му част е изпълнена с няколко доста пикантни и първични момента, описани като в сценарий за продукция на Brazzers TV – с всички подробности.

Рано или късно тези нещастни хора започват да се оглеждат като крадци със страх да не бъдат хванати как отмъкват тонове вибратори. По-големите непукисти слагат очила и шапка и се опитват да игнорират вътрешния глас, който им казва, че някой в този момент ги гледа и знае много добре, какво точно прави Крисчън Грей с ония анални топчета. Другите, по-срамежливите, се прививат в ъгъла, за да останат незабелязани или пък слагат опаковка на книгата. Най-засрамените се правят, че четат списание.

Случвало се е с всички ни. Независимо дали са „Петдесет нюанса“, някой роман на Арлекин, Маркиз дьо Сад, Лолита или „Каръл“, всички ние сме имали случай, в който сме били приклещени на място с нещо срамотно в ръка или на екрана пред нас.

Потенето на дланите и лекото главоболие не са шега работа.

Не се е родил такъв непукист, който да се качи в самолета и да си пусне „Нимфоманка“ на Триер За разтуха по време на полета. А когато някой го попита какво гледа, той спокойно да отговори: „Пениси. Големи, малки, всякакви… пениси.“

американски канал беше направил експеримент с хора, които четат книги, чийто заглавия са хомофобски, сексистки и с откровена порно насоченост. „55 начина да му направите перфектната свирка“, „Как да разберете, че мразите педали“, „Да, вие сте расист – няколко начина, как да не го криете“. Вариантите и полемиката на експеримента бяха огромни. Реакциите на хората, които го виждат също.

Там ситуацията беше обърната. Хората наоколо се чувстваха неудобно, че виждат това, което виждат. Нали знаете как си личи, когато някой се преструва, че не забелязва нещо или някой? Сега си представете вагон пълен с такива хора. Добивате представа за вълната на неудобство, нали?

Чувството на срам нараства правопропорционално с годините. Като деца много от тези неща не биха направили голямо впечатление на много от нас, но с днешна дата това не е така.

От погледът на лелката, която те хваща, докато се опитваш да превъртиш секс сцената с Кейт Бланшет и Руни Мара, до лекото подхилкване на момчета, които са видели, че държиш „Петдесет нюанса сиво“ и май разгръщаш страниците по-бързо от предвиденото, всичко в твоето същество ти казва, че правиш нещо лошо и малко мръсно.

Желанието да се скриеш и да не се покажеш повече е по-силно от теб, но уви, нямаш къде. А недай си боже, някой да иска да обсъжда случката, филма или книгата впоследствие. Ти ще промениш темата 100 пъти, защото дори самото споменаване на името би те издало.

В теб се пробужда онова чувство от гимназията, в което всички ще разберат, че харесваш Пешо, само при изговарянето на първата буква. Защото го пише на лицето ти, на тялото ти и някъде в някоя тетрадка.

Друг любим мой случай е на приятелка, която решава да гледа филм с родителите си. Някъде там обаче се прокрадва една секс сцена, която започва с репликата: „Чукай ме, Джак!“ Момичето отишло да си налее поне пет пъти вода, а минутите, в които Джак извършва зададената команда, й се сторили безкрайни.

И така, връщаме се в самолета. Гледаш си „Каръл“, а до теб и около теб стоят и щъкат хора. Да, секс сцената все някога ще свърши. Но чувството на срам и неудобство (все някой те е видял), о, боже, те остават завинаги.