Нина

Когато Юлия Кошаревска ни обеща страшна история за 8 март, знаехме, че трябва да очакваме всичко, но и нашата фантазия не стигаше дотам. Докъде? Четете и ще разберете…

Познавам Нина от училище. Няколко години по-голяма от мен, тя винаги беше на чело на всякакви извънкласни дейности и клубове. Само благодарение на Facebook разбрах къде я е отвел вятъра след 12 клас – не към Германия, както се случва с много хора, които завършват 73 СОУ, по-известно като Втора Немска, ами към Академията на МВР в Симеоново.

Какво ли кара една млада жена така силно да желае да стане полицай…

Защо реши да кандидатстваш в Академията на МВР, а не последва примера на голяма част от съучениците си и не замина за чужбина?

Първоначално АМВР не беше в желанията ми. Ако трябва да бъда честна, близо няколко месеца преди кандидатстването дори не знаех за съществуването на подобна академия. Някои от колегите ми са израснали с идеята да завършат АМВР, а за мен се превърна в резервен вариант, в случай, че се проваля с главната идея. Дълго време мислех да кандидатствам с биология и химия за заветната медицина, в последствие в 12 клас, заради „харизмата“ на преподавателя ми по история, преобърнах влечението, и реших, че историята ще е в основата на бъдещата ми професия, или поне първата крачка към нея. Затова се насочих към Софийски университет. С времето обаче, колкото повече четях за резервния си вариант, толкова повече се превръщаше в основен. Основното, което ме водеше беше това, че специалността, за която кандидатствах и работата, която щях да работя след това, не бяха типичните, спрямо тези, които бяха избрали съучениците ми.
Относно заминаването в чужбина – никога не ми е било вариант. И тъй като именно това бе „примера на голяма част от съучениците“, аз реших да избера друго.

Как гледаха хората около теб на това решение?

Всъщност малко хора знаеха. Пазех го в „тайна“ и може би, това бе причината след приемането ми, неосведомените да го изтълкуват именно като неуспех. Бях приета в СУ, но АМВР бе целта ми и всичко останало отиде на заден план.

Предложението за АМВР дойде именно от родителите ми, бях споделила и на най – близките ми приятели. Имах подкрепа от тях, както и до ден днешен, което за мен е най – важното.

Какво се промени с времето?

Наистина имаше възходи и падения. Първоначално имаш много големи очаквания, след това виждаш реално как стоят нещата „на улицата“. Оказва се, че не всичко е като по филмите.

Как минава един обикновен твой ден? Прилича ли на филмите за подобни училища, които сме гледали?

Ако визираш „Полицейска академия“ – не. Тъй като нямаме твърда програма, която да се повтаря всяка седмица, непрекъснато трябва да вървиш с лист хартия, в който е указано, кога какъв час трябва да имаш, или къде да се намираш. Всъщност положението в АМВР не е много по-различно от гимназията, тъй като присъствието е задължително. Отново се продължава историята с дневници, проверки, отсъствия, присъствия и т.н. Започваш в 8 сутринта и е възможно да приключиш в 18. Учебният план включва множество правни дисциплини, задължително изучаване на поне един чужд език, полицейска лична защита, стрелба и вече в процеса на обучение – дисциплини, по-тясно свързани с полицейската професия.

Какво е чувството да носиш униформа на 20?

Чувството го усетих още на 18. Преди началото на първата година в АМВР, преминаваш през нещо като „военно обучение“ в Пазарджик. Тогава получих униформа и тогава я сложих за първи път. Изпитвах „тих ужас“ от кубинки, но днес вече съм на мнение, че това е една от най-удобните обувки. Преди четири години със сигурност е било различно усещането. Носиш дреха, която не само те отличава, но и ти носи някакви права…и най-вече задължения. Реално ти си същият, но с униформата, пагона – вече изглеждаш различно в очите на другите. Днес, свикнала с униформата, не мисля, че усещам нещо особено, освен облекчение, че ставайки сутрин ще спестя висенето пред гардероба, търсейки отговор на фундаменталния въпрос – „Какво да облека днес?“

Кое е най-важното, което научи в Академията?

Едва ли мога да се спра само на едно нещо. Със сигурност няма да е някой нормативен акт, дефиниция на това, какво всъщност е правна норма, или пък някоя техника от полицейската лична защита. До някаква степен промених начина си на мислене. Това, да разбереш как ще реагираш в ситуации, различни от рутинните в ежедневието, определено е интересно. Може би най-вече изучих себе си, от чисто психологическа гледна точка.

Нашата полиция пази ли ни?

Стига да и позволиш – може и да те пази. Стига да слушаш, преди да „съдиш“ – със сигурност. Работата на полицията във всички случаи е двустранен процес, поради „близостта с обществото“. За съжаление, „нещата“ не зависят само и единствено от полицая, а и до човека отсреща.

Завършваш съвсем скоро. Какъв е планът?

Основната идея е да доживея до пенсия. Въпрос на време е да се разберат второстепенните. Сигурното ми желание обаче, е да сложа край на разбирателството ми с униформата… и да се върна на онзи въпрос…фундаменталния.