Нашата България – преди и сега

Автор: Юлия Берберян – Малеева

Позволявам си да припомня този мой текст от в. Дневник, 30.09.2013, защото съдържанието му, за съжаление, продължава да бъде актуално. Моля прочетете го.

България е била изправяна пред навлизането на бежанци на нейна територия и e прокуждала бежанци от своята територия няколко пъти в най-новата си история. Ще разкажа за няколко от тях, в които, по стечение на обстоятелствата, аз или семейството ни сме били участници.

На две последователни вълни – след Абдулхамидовото (1896г.) и младотурското (1915г.) кланета се извършва масово преселение на арменци в България. Прокудени от родните си домове, те влизали в България на кервани в продължение на години: майки и бащи, без децата си, избити в клането; деца без родителите си, избити в клането…Бежанци…Стотици хиляди! Голи, боси, окървавени. Без документи.

Тогава в България не е имало Агенция за бежанците, нито пък приюти за временно настаняване. Не е имало и ДАНС. Самата ни държава е била тежко пострадала от войни, населението е тънело в мизерия. Но е имало църква, имало е Български червен кръст. Българите са били добри и състрадателни. Държавата също е била много добра – на стотиците хиляди бежанци, които само са искали да преминат през територията й, за да търсят из Европа и Америка новите родини на своите неродени деца, България е дала свободен коридор за преминаване. Снабдила е бежанците с нансенови паспорти(Нали не сте забравили, че тогава всичко се е вършело на ръка?). На тези, които решили да се възползват от гостоприемството на местните жители и да забравят „предишни неволи и днешни беди”(по Яворов), правителството на Ал.Стамболийски дава, през 1923г., българско гражданство.

Какво благородство! Какво човеколюбие!

На арменските бежанци България се сторила като късче от рая. Така са ни разказвали нашите баби и дядовци. Освен, че в нея вече царял мир, магазините били пълни с храна: „В месарниците висяха цели заклани животни…” (Това ме е впечатлило, това съм запомнила).

И ни научиха, че за да се отблагодарим на България, трябва много да я обичаме. Така и направихме. Думата България стана свещена за нас. Големият български поет Пейо Яворов, самият той страдалец, написа стихотворението „Арменци”, с което възпита в състрадание много бъдещи поколения:

„Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани, и пеят,
тъй както през сълзи се пей.”

Издигнахме му паметник в Борисовата градина, с който благодаряхме не само на него, но и на целия български народ за проявената добрина.

Минаваха години. Въпреки, че инстинктивно се съпротивляваха на неизбежната асимилация, като се женеха помежду си или пък запазвахме бащините си фамилни имена, ние с гордост се наричахме „български арменци”. Вече не бяхме бежанци, а част от живата плът на бълг.народ, от неговите работници, занаятчии, интелектуалци и войници, музиканти и спортисти. За да не забравим езика си, построихме училища. Построихме и църкви. България беше станала вече наш дом. Беше ни хубаво у дома.

Но ето, че изведнъж комунизмът нахлу в България със съветската окупация на 9 септември 1944г. Разтури черквите ни, затвори училищата ни, нарече фашисти нашите бащи занаятчии. Какво бе станало в България, която само преди година бе спасила от германските концлагери 48 000 български евреи, а през есента на 1944г. вдигна „по списък” петдесетина свои граждани арменци и ги запрати по съветските лагери и затвори за да не се върнат никога от там?

Много и различни поробители ги бяха тъпкали векове наред, но свободолюбивият дух у арменците не умираше. И се застягаха за ново преселение. Да, но „народната демокрация” беше затворила границите на България.

Тогава арменците (а също турците и евреите), използваха някакви разпоредби на ООН за право на избор на ново местожителство като насилствено изселени от родните си места и хукнаха, в средата на миналия век, да напускат България. А тя буквално ни изгони, като ни прибра документите за самоличност. Ливан ни приемаше като политически бежанци…

Летище „София” и гара „София” станаха сцени на нови семейни трагедии. Тръгвахме в една посока, почти като бегълците „изменници на Родината”, и връщане назад нямаше. Прощавахме се с баби и дядовци (те не искаха да ни тежат в новия ни живот), със скъпи хора,които, тогава бяхме сигурни, че никога няма да видим пак. Милиони българи ни завиждаха, че се измъкваме от лапите на комунизма, но прощаването с България беше трагедия, която остави белег върху всички ни.

(В спомените си Силви Вартан разказва за отпътуването им с влак и как с ужас изчезвала бялата кърпичка на любимия й дядо, който й махал за сбогом…)

В наши дни в България потърсиха убежище около 2-3 хиляди бежанци от Сирия. Те също бягат от зъл и силен враг. Те бягат с дрехите на гърба си, с бременните си жени, с оцелелите си стари хора, с оцелелите си деца, с оцелелите си бебета. Колко ли са умрелите по пътя…Най-после се добират до границите на България и…попадат зад решетки, при много тежки условия, с 2 лв. за храна на ден.
Мили Боже, не виждаш ли…

Той вижда. Но Той ни е учил да бъдем добри и разчита/вярва на/в нас. А ние какво направихме? Обвинихме бежанците във всички възможни грехове – били болни, носели зарази, щели да ни струват много пари (Европа не ни давала), имало и терористи.

Добре, може и така да е, но нали все пак са хора? Не можем да подслоним 2-3 хиляди човека? Турция, Ливан, Германия и Швеция приютяват милиони. За мен лично е трудно да си представя бедствие от подобен мащаб. Ясно е, че в тези държави институциите работят, съобразявайки се с нормите на ООН и ЕС. Службите им за сигурност също работят!

Често се оплакваме, че много българи напускат България (Слава Богу, че границите са отворени!), защото тук животът не им харесва. Сега у нас идват други хора, на които тук им харесва. Мирно е. Между тях има хора образовани, специалисти. Те искат да работят. Можем да ги приобщим, така че техните деца да станат следващите добри граждани на нашата държава.

Раздухваната омраза към тях преминава всякакви норми на хуманност. Аз знам кой раздухва тази омраза. Това са хората, които не са чели Яворовото „Арменци” и в час по български език и литература са им писали тройки по милост. Моля се на Бога това учебно помагало по милосърдие да не бъде изхвърлено от учебната ни програма. Ако някой не знае – има и такава дискусия…