Кръстопътища

Екатерина Георгиева

Кръстопътищата са едни много специални места. Обикновено героят на историята попада на един такъв кръстопът и това винаги е решаващ момент за самата история. Там той среща небивали същества, при нужда побеждава чудовища или открива любовта. И изборът кой път да поеме често е избор на живот и смърт. Такива са кръстопътищата – коварни, завладяващи, мъчителни, вълнуващи.

Но не и този. Този кръстопът не предлагаше подобни емоции. Беше обикновено разклонение, където се срещаха и разделяха два пътя, водещи към две съседни села. Никой не си спомняше там да се е случвало нещо особено вълнуващо. Освен, разбира се, старата Карлота, която твърдеше, че когато прапрадядо й тръгвал към едното село да взима за жена прапрабаба й, паднал от коня си точно на този кръстопът и си счупил крака. Тогава роднините на прапрабаба й, като не дошъл, решили, че се е отказал и се дигнали с тояги да го наказват за поруганата чест на тогавашната девойка.

Сега от долния път се задаваше каруца. Изпод колелата й се вдигаше прах. Отстрани на пътя бяха само полета, чиято трева беше изсъхнала на слънцето. В момента обаче то се криеше зад един разпокъсан облак и надничаше, колкото да не изпусне случващото се на пътя. Малко преди да свие по избрания път, на самото разклонение, каруцата се килна настрани и спря. От нея слезе някакъв човек и се затюхка, щом видя, че колелото се е счупило. Наоколо не се мяркаше жива душа. Човекът постоя известно време, вперил поглед в колелото, и тъй като не намери друго решение, отвърза коня и, като взе някакъв багаж от каруцата, остави я на пътя и потегли на кон.

Слънцето излезе иззад прикритието си. Самотната каруца си стоеше все така изоставена на пътя.

Дойде вечерта. Слънцето се умори да чака нещо да се случи и си легна да спи някъде на запад.

Нещо в каруцата се размърда. Малки тресчици се посипаха на земята, когато една дървеница си проправи път навън. Тя се беше настанила от известно време тук с цялото си семейство и сега внезапно се сблъска с нежелани посетители – друго семейство дървеници.

– Това е нашата каруца! – заяви първата дървеница.

– Не е! Наша е! – настоя втората.

– Ние живеем и се храним тук преди вас! – опита отново първата.

– А аз откъде да знам това? Досега не ви бях виждал! – заинати се втората.

Изглежда този спор нямаше да доведе до нищо.

– Виж – предложи първата дървеница – щом като не можем да се разберем чия е каруцата, значи не е на никого, нали така? Оттук виждам, че пътят се разклонява в две посоки. Предлагам, за да избегнем бъдещи конфликти, ние да поемем в едната посока, а вие – в другата.

Този дипломатичен подход обаче събуди подозрение у втората дървеница и тя каза:

– Да се отдалечим достатъчно, за да може да се върнете и да се настаните отново в нашата каруца, така ли?

– Добре тогава – ядоса се първата дървеница – не виждам друг изход, освен война!

– Война да бъде! – съгласи се втората.

Двата рода дървеници заеха бойни позиции. Още преди да бъде даден сигнал за нападение, те се нахвърлиха едни срещу други. Хапеха се, удряха и се блъскаха настървено, без за миг да им хрумне, че щом не са се срещали досега, явно каруцата е достатъчно голяма, за да приюти всички. Битката продължи кратко време, а когато всичко приключи, бяха останали живи само две дървеници и това бяха главните две.

– Но какво стана? – заоглежда се първата.

– Цялото ми семейство е избито! – проплака втората.

– Ти! – озъби се срещу нея първата дървеница – Ти си виновен за всичко!

– Не, ти си виновен! – завика и втората и те отново скочиха една срещу друга в последна безмилостна схватка.

Дойде нов ден. Още докато слънцето се прозяваше на хоризонта, се зададе по единия път човекът с коня. Носеше чисто ново колело за каруцата си. Когато го смени, той завърза отпред коня и подкара каруцата.

А слънцето се загледа, очаквайки нещо интересно да се случи.