И хиляди пропуснати мечти

Автор: Мария Николова

Загубеното време, води до пропуснати мечти.

Сега го установих. Въпреки, че винаги съм твърдяла, че времето е единственият ресурс, който не се възстановява. И когато започнем да уважаваме времето, своето и чуждото, тогава ще имаме шанс да „оправим” страната си.

Само че преди малко разбрах, по-точно осъзнах, че загубеното време убива мечти. Убива ги, защото не остава ресурс за тях. Не остава време да мечтаеш, не остава време да сбъднеш мечтите си, не остава време поне да пробваш.

Тик-так.. почти мога да усетя как се стича времето през пръстите ми. Твърде много загубено време в „ами ако”, „ а дали”, „и все пак”.. Тук, разбира се, може да говорим за липса на смелост, за колебание, за липса на доверие в себе си или в друг и т.н., и т.н, но в крайна сметка и тези неща водят до губене на време.

Дали да тръгнеш? Дали да останеш? Дали да следваш сърцето си? Да сложиш край, когато вече е нетърпимо? Да изчакаш ли да видиш какво ще стане, защото последният баир е най-стръмен?

Определено вярвам, че всяко действие, дори и тракането ми по-клавиатурата сега, води до промяна в хода на съдбата. Дори и колебанието. Също така много ми харесва да вярвам, че всяко възможно действие се случва някъде, ако искате го наречете паралелен свят. И в някой от тези светове искрено се надявам всички пропуснати мечти да се сбъдват. Там някъде, ми се иска да вярвам, живее моето щастливо аз, което не се е колебало никога, не е проявявало страх и никога не е губило времето си.. И не е пропускало мечти..

Има един откъс от Роджър Зелазни в Царството на Хаоса, който наистина ме докарва до тиха печал, че никога, никога няма да видя Париж през пролетта на 1905 година:

„… Канела и мирис на цъфнали кестени. По целия Шан-з-Елизе кестените светят в бяло… Спомням си играта на фонтаните на площад „Конкорд“… И улицата край Сена, с антикварните магазинчета, миризмата на стари книги, мириса на реката… Аромата на кестеновите цветове…”

И въпреки че осъзнавам, че няма начин да видя Париж през пролетта на 1905, у мен остава усещането за празнота, за нещо, което е било мое, а никога не съм знаела, поредната пропусната мечта.

.. а пропуснатите мечти убиват щастието.