Джак

Елена Филипова

„Името ми е Томас Джаксън Уелингтън, но всички мои близки и познати ме наричат просто Джак. Роден съм в Ривъртаун в щата Минесота през 1856 г. Защо градът носи точно това име не знам, тъй като наблизо дори няма река, но предполагам, че това не е важно. Произлизам от заможно семейство. Баща ми, Скот Джеферсън Уелингтън е известен адвокат, много търсен в града, а и извън него, с много познати, високи такси и непоклатимо мнение за нещата от живота. Майка ми, Елизабет Уелингтън, е една от най-напористите и непостоянни жени, които познавам. Имам брат и сестра, Дъглас и Лилиан. От трима ни сестра ми Лилиан е най-голяма и поне според мен тя би трябвало да наследи бизнеса на баща ми. За моя жалост, баща ми смята, че единственото задължение на жените е да си седят в къщи и да чакат да им уредят подходящ брак. Сестра ми естествено не беше съгласна с мнението на баща ми и взе най-правилното решение за себе си – избяга и се ожени за мъжа, който сама си избра. Пожелавам й щастие.

Това разбира се доведе родителите ми почти до лудост. Бях започнал да мисля, че майка ми няма никога повече да излезе на улицата. Слава на Бога, че това премина. За нещастие, след като гневът му се уталожи, баща ми наистина насочи вниманието си към наследяването на семейния бизнес. Молех се дни на ред да избере брат ми, но нямах този късмет. Тъй като съм по-голям честта да се изуча за адвокат се падна на мен.

Никога не съм искал да стана адвокат. Не мога да обвинявам невинни и да защитавам виновни независимо колко ми плащат за това. За мен всички хора са еднакви. Пък и вече съм направил своя избор в живота и съм положил доста усилия да стигна дотук. Нямам намерение да изоставя мечтата си, не и заради амбициите на баща ми. Ако се беше спрял на брат ми, може би щеше да успее да го пречупи. Всъщност със сигурност щеше да успее – брат ми е готов на всякакво унижение само и само да задоволи майка ми и баща ми. Но не и аз. Дори да съм сгрешил (в което се съмнявам) предпочитам да изживея живота си така, както аз реша. И все пак, мога да се възползвам от парите, които баща ми дава, нали?”

(1876г.)

Три години по-късно

Отец Джошуа огледа още веднъж подредената и почистена до блясък главна зала на католическата църква в Ривъртаун. Пейките, наредени от двете страни на алеята, бяха прясно боядисани, подът излъскан, а разпятието в дъното на залата беше украсено със свежи цветя.

Беше прекрасен, слънчев ден в края на пролетта или може би в началото на лятото и душата на отчето се изпълваше с радостни мисли. Църквата се поддържаше в идеален вид, подопечните му бяха кротки, незлобливи и богобоязливи хора, които не пропускаха неделната служба. Е поне повечето от тях. Но в този прекрасен ден, свещеникът беше готов да прости дори на тези, които обичаха да си поспиват в неделя.

Изведнъж тишината беше нарушена от радостни възгласи и песни, които постепенно се приближаваха. В един момент отчето се зачуди какво ли се е случило, но после си спомни. Днес раздаваха дипломите на новообучените адвокати. Нека се радват, помисли си отчето и дано са по-кротки от обичайното. Макар дълбоко да се съмняваше. Всички млади като че ли бяха еднакви. А в града имаше доста младежи. И как нямаше да има. През последните 50ина години градът се беше разрастнал и сега се гордееше с 2 църкви, библиотека, концертна зала и колеж. Да, именно колежът беше причината за нарастването на броя на младите хора в града. Това не беше лошо като цяло, но спокойният елемент на битието се губеше. А бройката на студентите непрекъснато нарастваше. Учеха право, литература, природни науки, история и медицина. С последното се гордееше целият град. В момента медицинският филиал се ръководеше от д-р Фрийман, невероятен хирург и отличен педагог. Кадрите, които излизаха от неговия филиал бяха много добре обучени и лесно си намираха добра работа. Но тя сякаш винаги ги отдалечаваше от призванието им – да помагат на хората. Вярно, печелеха добро име, пари и слава на града, но… Отчето въздъхна.

Крясъците на дипломантите се бяха усилили. Отец Джошуа погледна през прозорчето и пак въздъхна. Навън тичаха и крещяха десетина момчетии на около 2о години, всеки стиснал навита на роло и вързана с червена панделка хартия – дипломи. Какво пък нека се радват, рече си пак свещеникът.

Когато възторжената тълпа се поотдалечи, отчето си отдъхна с облекчение. Този път наистина бяха по-кротки, помисли си той. Наближаваше обяд и свещеникът се замисли за обедната си молитва и не дотам скромния си обяд. Тъкмо се наслаждаваше на идеята за печеното пиленце, което г-жа Браун му беше обещала, когато вратата на църквата се открехна бавно и вътре надникна една смутена младежка физиономия. Джак Уелингтън, веднага се сети отчето, синът на адвоката. Странно, защо ли не празнува днес нали току що си е взел дипломата.

Джак нервно прочисти гърлото си от вратата и срамежливо попита:

– Отче, надявам се, че не те притеснявам, но дали би могъл да ме изповядаш? Много е наложително.

Отчето въздъхна с примирение. Пиленцето щеше да почака. Все пак не е хубаво да се отказва на един бъдещ адвокат с такива връзки. Никога не се знае какво може да му потрябва на човек.

– Няма проблем, синко. – рече авторитетно свещеникът. – Господ е винаги тук, за да изслуша чедата си. Последвай ме.

Пет минути по-късно се бяха настанили в изповедалнята и в приглушената тъма свещеникът усети побиващите го тръпки, които в древните векове бяха спасявали много негови прадеди от ужасни беди. Нещо не беше наред. Джак не беше от най-старателните последователи на църквата. Всъщност беше от тези, които обичат да си поспиват в неделя. И макар родителите му да полагаха големи усилия, славата му в града не беше много ласкава. Никой не дръзваше да критикува открито, но иначе се носеха доста слухове.

– Кажи, чадо мое, какъв грях тежи на душата ти толкова, че да ме дириш така притеснено?

– Първо ми дай прошка, отче. – каза тихо Джак.

– Но, синко, ти трябва да ми кажеш какво си сторил, за да ти простя. Може да не си извършил грях.

– Не, отче, ако първо ти кажа, може изобщо да не ми простиш, така че най-добре първо ми дай опрощение, пък след това аз всичко ще ти кажа.

– Щом така искаш, сине. Давам ти прошката, що дириш и не ще имаш вина ни пред хората на Земята, ни в Царството небесно. Кажи сега какво те мъчи.

– Излъгах баща си, отче.

– Това не е толкова страшно, дете. Ще си признаеш и ще поискаш прошка. Баща ти е разумен и справедлив човек. Можеш да разчиташ на опрощение.

– Аз ще си призная, отче, но не вярвам да ми прости докато съм жив. Аз не говоря за някоя проста лъжа от всекидневието. Моята се простира назад във времето. Пет години по-точно. И продължава и сега. А и не е само това, отче. Аз, аз откраднах от баща си, отче. И проявих неуважение и към него, и към майка ми.

– Как така? Какво неуважение? – отчето съвсем се стъписа.

– Как да ти обясня? Да, предполагам, че всичко започна от там. Помниш ли как преди три години след като сестра ми избяга, баща ми реши, че трябва да си подготви наследник?

– Да. – предпазливо рече свещеникът и тръпки го побиха при спомена за жестокия скандал.

– Ами, тогава баща ми реши, че аз трябва да уча право, за да наследя кантората му и ме изпрати да се запиша. В този момент свършва премълчаната истина и започва лъжата. А също и кражбата, и неуважението.

– Пак не те разбирам, синко.

– Много е просто, отче. Пред майка си и баща си твърдях, че уча право, взимах парите, които баща ми ми даваше, за да се уча, а в същност аз никога не съм учил право. Дори не съм се и записвал. През последните пет години учих медицина при д-р Фрийман. Преди 4 дни си получих дипломата. Сега официално съм д-р Уелингтън. И всичко това пряко волята на баща ми. – завърши Джак.

– Добре ли си, отче? – попита той, защото свещеникът мълчеше потресено.

– Да, синко. И все пак си мисля, че бащата би ти простил. – „Просто няма начин” помисли си отец Джошуа. – Дори би се гордял с теб.

Джак сухо се изсмя.

– И двамата знаем, че това е невъзможно. Не и след като съм го направил за посмешище пред целия град. Той разправяше наляво и надясно, че ще ставам адвокат. Пък и това не е всичко.

– Има още? – попита със страх отчето.

– Да. Утре заминавам. Намерих си работа.

– Заминаваш? Къде?

– Аз съм новият лекар на Маршфийлд.

– На Маршфийлд? – повтори свещеникът потресено.

Маршфийлд беше провинциален град със странна репутация. Това беше последната спирка на железницата, която минаваше през Ривъртаун. Беше изолирано място с нездрав климат, необщителни хора и изостанали традиции. Казваха, че градчето не е голямо и нямало да се разрастне много. Заради блатата. Било заобиколено от три страни с отвратителни огромни блата и тресавища. В околностите му имало само откъснати бедни ферми. Хората го наричаха Ада и може би имаха право. Скот Уелингтън нямаше да понесе мисълта, че синът му е отишъл доброволно да работи на това място. Не и след всичко останало.

– Ами, да. И това е всичко. – рече Джак – засега – допълни след кратък размисъл.

– Благодаря ти, че ме изслуша и ми даде прошка, отче. – младежът тихо се измъкна от изповедалната. След секунди отчето чу как вратата на черквата се захлопна.

Отец Джошуа потръпна. Още утре градът шеще да си има ново занимание. И съдейки по мащаба на назряващия скандал, то скоро нямаше да омръзне на никого.

Джак се измъкна тихомълком от църквата и забързано се насочи към дома си. В ума му се въртяха много объркани мисли. Стреснатият глас на отчето му беше напомнил, че още не се беше изправил пред баща си и страховития скандал все още предстоеше. От друга страна, вече нямаше за кога да отлага. При положение, че утре заминаваше… Трябваше да говори с него тази вечер.

Споменът за предстоящото пътуване насочи мислите му към Маршфийлд. Що за град беше това, та си беше спечелил чак такова прозвище? Възможно ли беше да не е в състояние да се справи? Тази идея се беше загнездила в ума му от известно време насам и не му даваше мира. Искаше да докаже и пред себе си, че може сам да се погрижи за себе си, че не е сбъркал в избора си за професия, но винаги имаше и едно „ами ако”, което много го притесняваше. Знаеше, че след като веднъж сервира истината на баща си и го постави пред свършения факт, че заминава, повече няма да може да разчита на подкрепа и ще бъде истински сам. Ами ако не успееше да се установи там?

Джак усети как паниката, която заплашваше да го завладее от няколко дни, отново се опитва да вземе превес. Преди да осъзнае, беше застанал пред входната врата на дома си и му се наложи да подтисне неволната тръпка. „Я се стегни” помисли си Джак. „Вече няма връщане назад, така че по-добре помисли как да продължиш напред.” Прогони натрапчивите мисли от главата си и си наложи да се съсредоточи върху опаковането на багажа. Искаше да приключи преди някой друг член на семейството да се появил у дома. Не му се вярваше да липсва истински на някой в тази къща. Майка му само мрънкаше, че му било време да се жени и се опитваше да го сватосва с дъщерите на приятелките си. Отнемаше доста усилия да разубеди младите дами, които сякаш взимаха уроци по изискано нахалство от майка му. Баща му все го критикуваше, че не е получавал каквито и да е отзиви от преподавателите в колежа по право. Другата му любима тема беше славата на Джак в града. Истина беше, че дружеше с хора с интересни методи за добиване на доходи, но за това си имаше причина, която за съжаление не можеше да изтъкне. Брат му непрекъснато се опитваше да докаже на баща им, че е по-добър син от Джак и това вече започваше да му лази по нервите. Много често беше на косъм от това да му заяви, че скоро ще наследи не само къщата, но и бизнеса на баща им и няма да има нужда да се тревожи от конкуренция. Но с това щеше да обезмисли години на усилия, лишения и потайности. Не само своите собствени собствени усилия при това.

Джак си даваше сметка, че никога не би успял да стане лекар без помощта на странната група хора, с които беше завързал още по-странно приятелство. През последните 3 години Джак беше използвал парите, дадени му от баща му да учи право, за да покрие таксите в медицинския колеж. Преди това обаче беше припечелвал пари от най-различни занаяти и черна работа. Когато почти се беше отказал, на помощ му се бяха притекли няколко от градските джебчии. Имаха си и уговорка. Те ще му помагат да си плаща таксите, а той ще ги лекува, когато се налага. Джак с радост се беше съгласил.

Познаваше ги от години. Беше играл с тях като хлапе. След като беше поотраснал и вече не се гонеха по улиците на града, беше започнал да им помага както може – с част от джобните си или с някоя обилна закуска, изпросена от готвачката. Бяха запазили приятелството си, макар и от разстояние и когато беше изпаднал в нужда, те му се бяха отплатили за прежната доброта. Начинът, по който цялата банда взимаше присърце проблема му и впрягаше всичките си сили и умения, за да му помогне, го беше трогнал. Джак знаеше, че където и да отиде, ще носи спомена за тези хора в душата си.

Разбира се, отношенията им не бяха изцяло „делови”. Честичко се и забавляваха. Понякога Джак си мислеше, че ако не бяха дните, които прекарваше с крадливите си приятели, би се побъркал. Най-забавното, поне за него, бе „обучението” му. Андрю, предводителят на малката банда и добър приятел и довереник на Джак, се беше помайтапил веднъж, че не би било зле, ако Джак усвои и друг занаят освен докторския и беше предложил да го запознае със своя. За огромна изненада на джебчиите Джак се беше съгласил. Цялата банда се беше захванала да научи „господарския син”, както те наричаха Джак с лека насмешка, да краде. Не бяха очаквали от него да излезе добър „работник”, но Джак отново ги беше изненадал. Бяха го научили как да си подбира жертвите и как най-невинно да ги лиши я от портфейл, я от часовник или гривна или каквато и да е друга ценност.

Андрю почти се беше задушил от смях, когато неговите собствени хора бяха пропищели вечерта след обучението на Джак, че някой ги е обрал. Когато все пак успя да си поеме дъх, той се беше обърнал към Джак с думите: „Мисля, че е време да им върнеш нещата.” Цялата банда удивено беше наблюдавала как Джак вади от джобовете си разнообразните им съкровища. А той с виновна усмивка се беше оправдал, че само се е упражнявал. Оттогава никой не го нарече повече „господарския син”.

Леката усмивка се задържа за устните на Джак известно време след като се откъсна от спомените си за уличните си приятели. Да, те определено щяха да му липсват, особено Андрю, който му беше по-близък от брат. Но вече нямаше връщане назад. Джак беше наясно с това още от момента, в който беше срещнал колегите си за пръв път.

Беше преди 5 години, но въпреки това споменът се беше запазил особено ярък в съзнанието му. Всички в групата бяха по-големи от него, покровителствани от бащи или чичовци лекари и с осигурено охолно бъдеще. До един възприемаха обучението си като един вид формалност, необходима, за да бъдат приети официално в кръга, към който вече принадлежат. И макар някои от тях да имаха известна доза талант, ентусиазмът на Джак им беше чужд.

Колкото и да се стараеше, Джак така и не успя да се издигне в очите на учителя си. Дали причината беше възрастта му или факта, че не се позовава непрекъснато на някой свой роднина, колега на доктор Фрийман, Джак така и не разбра. Но сега вече нямаше значение. Въпреки подигравките и номерата на разглезените си колеги, Джак беше завършил. Имаше диплома, беше положил клетва и се беше зарекъл, че няма да остане в града. И един ден, случайно, тъкмо когато напускаше кабинета на доктор Фрийман, беше забелязал малката обява на стената.

Хартийката твърдеше, че град Маршфийлд търси новия си доктор. С осигурена квартира и клиника. Дори заплатата не беше мизерна. Е, нямаше да забогатее, но нямаше и да умре от глад. „Това е моят шанс”, беше си помислил Джак и беше кандидатствал със свито сърце, смятайки, че няма да има късмет и местните ще си изберат някой с повече опит. За негова умерена изненада беше приет и ето, че сега се готвеше да замине. Надяваше се да не се връща. Всъщност горещо се молеше да не му се наложи.

Джак разтърси глава, ядосан на себе си. Мислите му отново се бяха понесли в русло по свой избор. За момент се зачуди какво е нарушило концентрацията му. После осъзна, че багажът му вече е готов и че някой чука на вратата.

– Да? – отвърна Джак.

– Време е за вечеря, Джак – прозвуча гласът на майка му от другата страна на вратата. – Да те чакаме ли?

– Не, майко – отвърна Джак. – Мисля да полегна.

За негово облекчение, стъпките на майка му се отдалечиха по коридора и заслизаха по централното стълбище без повече увещания. Джак въздъхна и мислено запрехвърля предстоящия разговор с баща си в главата си. Щеше да го потърси веднага след вечеря.

Беше минал половин час от вечерята и Джак все още се колебаеше. Накрая въздъхна, стана и излезе от стаята си. Промъкна се тихомълком по коридора и се изправи пред вратата на кабинета на баща си. В ръката си стискаше все още навитата на роло диплома, която беше получил преди четири дни. Въздъхна, вдигна ръка и почука на вратата със свито сърце.

– Да, – долетя отвътре гласът на Скот Уелингтън.

– Добър вечер, татко – плахо отвърна Джак, прекрачвайки прага.

– А, ти се осмели да дойдеш! Тъкмо се чудех кога ще ми се похвалиш. Да поръчам ли рамка за дипломата ти?

– По-добре първо я виж – вяло отвърна Джак и подаде на баща си, увитата с червена панделка хартия.

Скот Уелингтън пое с усмивка дипломата от сина си и разсеяно развърза панделката.

– Сега, след като имаш дипломата, можем да помислим и за първия ти случай. Мисля, че мога да намеря някое дело, което няма да те затрудни много, а ще… – погледът му се плъзна по дипломата. – Какво значи това?

– Ами, там пише. Означава, че вече съм доктор Уелингтън. Можеш да ме поздравиш. – отвърна Джак, правейки се, че не забелязва гнева на баща си.

– Как така? Искаш да ми кажеш, че си… – Скот Уелингтън губеше ума и дума от гняв. Лицето му добиваше морав оттенък и Джак се зачуди дали няма да докара инфаркт на баща си.

– Че последните 5 години учих медицина. И че всъщност доста те поизлъгах. – сви рамене Джак.

– Как смееш, неблагодарник такъв? Да ме направиш за посмешище пред целия град?! Не ми стига сестра ти, а сега и ти.

Скот Уелингтън продължи да крещи в следващия половин час. Джак забеляза отегчено, че дори в такава извънредна ситуация, репертоарът на баща му не се различава много от обичайния. В момента, когато баща му се спря, за да си поеме дъх, Джак се изправи и започна ледено:

– Преди три години се опитах да ти обясня, че нямам никакво желание да уча право и че съм си избрал поприще. Ако ме беше слушал, щеше да го чуеш. А ако наистина те беше грижа за бъдещето ми, щеше да ме попиташ какво съм избрал. Но ти беше прекалено погълнат от собствените си блянове, за да забележиш моите планове. Това аз ще си го прибера – рече бързо Джак и сграбчи дипломата, която засега лежеше забравена на бюрото. Беше по-добре да я прибере преди да е станала на безполезни късчета хартия.

– Колкото до излагането пред целия град – ти сам си си виновен, че не си си държал устата затворена. Ако наистина може да бъде срамно това, че синът ти е завършил успешно медицина. Сега мисля да си легна – допълни Джак след кратък размисъл.

Баща му сякаш се беше стреснал от факта, че Джак ни веднъж не повиши тон през целия им разговор. Изглеждаше така все едно още обмисля последното изречение на сина си.

– Прав си – отвърна хладно Скот Уелингтън. – Не бива да прибързваме. Утре можем по-спокойно да обсъдим проблема. Да, така би било най-добре – добави той като че ли на себе си.

– Няма да можем да обсъждаме нищо утре. – отвърна Джак все така спокойно.

– Защо, ако мога да попитам? Или имаш други планове?

– Всъщност имам. Утре заминавам. Намерих си работа. Лека нощ и сбогом. – Джак излезе без да се обръща. Докато вратата се затваряше, той чу последните думи на баща си:

– Върни се тука, млади господине. Още не съм приключил с теб…

После вратата се захлопна и заглуши останалото. Джак се прибра в стаята си и си позволи да отдъхне чак когато вратата беше заключена зад гърба му. Сега оставаше да дочака утрото.

Утрото току що беше настъпило, когато Джак скришом се измъкна през задната врата на голямата къща. Вътре всичко беше тихо и обитателите все още спяха с изключение на готвачката, която беше пресрещнала младежа на вратата и му беше тикнала един още топъл пакет в ръцете, упреквайки го, че не може да тръгне на път без да е закусвал. Джак й благодари с усмивка и остана искрено изненадан, когато тя го прегърна и със сълзи на очи му пожела успех. После изчезна сякаш нищо не се беше случило.

Джак затвори вратата, колкото се може по-тихо и похвърли комат хляб на кучето, за да му затвори устата. После, с един бърз оглед на улицата, се насочи уверено към гарата.

– Приемаш ли изпращачи? – долетя един познат глас иззад гърба му.

Джак се обърна и се озова лице в лице с Андрю, който го наблюдаваше изпитателно.

– Мислеше да си заминеш без да кажеш сбогом на приятелите си, а? – в гласа на джебчията звучеше леко обвинение.

– Знаеш, че мразя сбогуванията. Готвачката вече ме пресрещна разплакана. Достатъчно ми е за един ден. – Джак подаде хляба на Андрю. Той само си отчупи хапка и пъхна остатъка обратно в чантата на приятеля си.

– Затова само аз съм тук. Натоварен съм да ти кажа сбогом от името на бандата, но лично от мен по-скоро съм склонен да ти полежая до нови срещи.

Джак се усмихна. Андрю винаги намираше начин да повдигне духа му.

– Ще ми липсваш. – прошена Джак.

– Не се разстройвай, моля те. Защо си толкова напрегнат? Никога не съм те виждал на косъм от плач.

– Ааа, ясно – продължи Андрю, когато Джак само го погледна отчаяно. – Все още се опасяваш, че няма да се справиш.

Джак само въздъхна. Двамата бяха стигнали до гарата и Андрю отвори вратата на малката чакалня, за да пропусне приятеля си. Джак заряза чантите си при Андрю и изтича за билет. Жената на касата мигновено се разсъни, когато Джак й съобщи до къде мисли да пътува. Наложи му се да повтори три пъти, докато тя най-после му даде билета.

Двамата излязоха на малкия перон и се изправиха пред обвитата в пара машина.

– Слушай, – рече Андрю – имам нещо за теб. Не е много, но е най-доброто, което аз и хората ми можем да ти предложим.

Джебчията протегна ръка и подаде на Джак навити на роло банкноти. Джак се усмихна и поклати глава:

– Това ще е нужно на хората ти. Спестявайте, за да можете по-лесно да изкарате зимата. Мен не ме тревожат парите. – той бръкна в джоба си и размаха пред лицето на Андрю една пачка.

– Откъде взе това? – попита Андрю стъписан.

– Нали ти ме научи на още един занаят. Пък и баща ми не си заключва кабинета, а чекмеджето се отваря като на магия, когато човек е минал твоята школа. – Джак се засмя на потреса по лицето на Андрю. – Както вече казах, не ме тревожат парите. – последва нова въздишка.

– Добре тогава – започна след минута Андрю. – Нека се разберем така: ако наистина не успееш да се справиш (в което се съмнявам), искам да ми пишеш. Аз ще дойда и ще ти помогна както мога. Ако не мога да оправя нещата поне няма да си сам. Става ли?

Още преди да довърши, Андрю се беше оказал в прегръдката на Джак.

– Благодаря ти – промърмори Джак в рамото на приятеля си.

Преди Андрю да може да отговори, сирената на влака прозвуча и Джак се втурна към вратата без да се обръща. Чак когато машината започна бавно да се отдалечава от малката гара, Андрю видя „господарския син” да му маха от прозореца, но беше твърде далече, за да прецени дали по лицето на Джак има сълзи.

Влакът беше набрал скорост и все повече се отдалечаваше от града. Джак се отпусна на една седалка в задната част на вагона, благодарен че повечето хора се бяха настанили напред. Обещанието на Андрю му беше вдъхнало сила, но не се чувстваше достатъчно уверен, за да е в състояние да подхване разговор. Затова и го обхвана леко раздразнение, когато чу до себе си дрезгав глас:

– Дали бих могъл да седна при вас? Напред е много пълно.

Джак се обърна и видя едър мъж с буйни мустаци, който се усмихваше притеснено. Беше облечен с грубо късо кожено палто и носеше тежки ботуши с катарами.

– Разбира се, заповядайте – притеснението на едрия мъж беше прогонило раздразнението на Джак. Личеше си, че това не е човек от големия град. – От къде сте?

– От Маршфийлд – отвърна мъжът. – Това е едно малко градче на около два дни оттук. Засега е и последната спирка на железницата. Може и да не сте чувал за него.

– В същност съм чувал. – отвърна Джак. – За там пътувам. – той протегна ръката си на едрия мъж. – Името ми е Джак Уелингтън.

– Аз съм Джейкъб Стоун. – ръкостискането му криеше повече увереност от усмивката преди малко.

– Значи ще пътуваме почти два дни? – попита Джак.

– Да. Каква работа ви води в Маршфийлд, ако не е твърде нахално от моя страна?

– О, не! Изобщо не. Аз съм лекар и изглежда ще бъдем съграждани. – отвърна Джак, който все още не можеше да повярва, че не само е срещнал човек от въпросния град, но и отношенията им засега бяха приятелски.

– Значи вие сте Джак Уелингтън! Името ми се стори познато, но не се сетих веднага. Много ми е приятно да се запознаем. И ако трябва да съм честен, надявам се да останете по-дълго от тези преди вас. Градчето не е голямо, но и ние сме хора, имаме нужда от лекар.

– Как така? Нямате ли лекар за постоянно?

– Ами, как да ви обясня? Много доктори са се опитвали да се установят, но никой не остава за дълго. Лично аз си мисля, че вината си е изцяло наша, но ако питате повечето ми съграждани надали ще чуете подобен отговор. Но пак ние си плащаме – моята Мери все още щеше да си има майка, ако имахме лекар, когато се роди. – рече Джейкъб. – Мери е внучката ми. – обясни той, когато видя объркания поглед на Джак. – Снаха ми умря при раждането й, защото нямаше кой да се погрижи за нея. Сега двамата с жена ми се грижим за Мери.

– А баща й? – попита Джак.

– Синът ми отиде да работи в града след като Сара се спомина. Твърди, че го прави, за да ни праща пари, но аз лично мисля, че просто не иска да се връща там, където всичко му напомня за Сара. Дори Мери. – Джейкъб Стоун въздъхна тежко и се обърна към прозореца замислен.

– Съжалявам – едва чуто промърмори Джак.

Вцепенението и страхът от провал отново го завладяха. Дали и той щеше да е поредното разочарование за хората като Джейкъб Стоун в това малко градче? Погълнат от такива нерадостни мисли Джак неусетно заспа.

Когато се събуди на следващата сутрин, слънцето беше вече високо. Влакът продължаваше неумолимо да поглъща растоянието между Ривъртаун и Маршфийлд и Джак си спомни за мислите си от предната вечер. Неприятното усещане отново го обхващаше, но преди да успее да изпадне в униние, гласът на Джейкъб го откъсна от мрачното настроение.

– Добро утро – ковачът изглеждаше развеселен от обърканата и мрачна физиономия на Джак.

– Добро утро – отвърна Джак и се усмихна. – Още много ли път ни чака?

– Днес следобед би трябвало да пристигнем. – отвърна Джейкъб. – Така като гледам ще останем единствените пътници във влака.

Настроението на ковача се беше пооправило от предния ден и радостта му от факта, че скоро щеше да си е у дома обхвана и Джак. Двамата се смееха и се шегуваха по време на обяда, състоящ се от остатъка от пакета на готвачката и запасите на Джейкъб. Малко след обяд влакът спря на една запусната гара и последните пътници от вагона се изнизаха с облекчение, че пътуването им най-после е приключило. Когато влакът потегли отново към Маршфийлд Джак и Джейкъб бяха единствените пасажери. Пейзажът, който се изнизваше покрай машината ставаше по-див и необетован.