Великите военни изцепки: Битката при Превеза (1538 г.)

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Първата половина на XVI век е епоха на противопоставяне между надигащата се мощ на две империи – Хабсбургската и Османската. Използвайки своите значителни ресурси, както и усилията на своите васали и съюзници, двете свръхсили на Ренесанса превръщат Средиземно море в арена на оспорван сблъсък. В онази епоха за Студена война трудно може да става дума. Сблъсъците са ежегодни и обикновено ангажират цели флотилии и армии, които се сблъскват върху фронтова линия, простираща се от Унгария до Мароко, пресичайки реки, планини и морета. В това противопоставяне са заложени не само честта на двете държави, но и престижа на техните монарси. 

Начело на Хабсбургите стои Карл V – най-могъщият човек в Западна Европа. Когато е на 6 г., Карл наследява Бургундското херцогство от баща си Филип Красивия. Десет години по-късно, той поема контрола и над Кастилия и Арагон, наследявайки своите баба и дядо – Изабела и Фернандо II – легендарните крале-католици, приключили 700-годишната Реконкиста. Още 3 години по-късно, Карл наследява другия си дядо – Максимилиан като ерцхерцог на Австрия и император на Свещената римска империя – държавата, обединяваща тогава днешните Германия, Австрия, Чехия, Италия, Белгия, Холандия и Швейцария, както и части от Полша, Дания и Франция.

Превеза

Неговият ориенталски опонент е не по-малко импозантен. Сюлейман Кануни е потомък на най-великата династия завоеватели в тогавашната история – Османците. Баща му Селим I е завладял Сирия, Египет и Хиджаз, а пра-дядо му Мехмед II е човекът, превзел Константинопол, а заедно с него и голяма част от Балканите и Мала Азия, спечелвайки си прозвището Фатих – Завоевателят. Самият Сюлейман не остава в сянката на дедите си. Към 1538 г., той е подчинил голяма част от Унгария, завзел е Ирак и Кувейт и части от Азербайджан и Иран. Самоуверен и убеден в превъзходството си над всички други, Сюлейман сам нарича себе си „повелител на хоризонтите“.

Освен конфронтация между двама мъже, от чието его потръпва целия континент, конфликтът е въпрос и на религиозно противоборство. Сюлейман е наследил от баща си титлата халиф на правоверните – т.е. той е върховният владетел в исляма. От своя страна, Карл V е император на Свещената империя – най-висшата титла в католическия свят. Борбата между двете империи е борба и между двете религии, залогът е спасението на човешките души или поне така го виждат тогавашните хора.

Ежегодните походи и грабителски набези, извършвани от двете страни една срещу друга, са съчетани с по-сериозни сблъсъци. Така, през 1535 г., испанците успяват да превземат Триполи в Либия, а две години по-късно, османците унищожават испанския гарнизон в Нови Херцег (дн. Черна гора) в прочутата обсада на Кастелнуево. Това завихряне на напрежението около Адриатическо море, води до идеята за създаване на голям християнски флот, който да разгроми османците  да им отнеме превъзходството по вода. Част от това превъзходство се крепи на подкрепата, оказвана на Истанбул от берберските пирати – конгломерат от свободни пристанища в Алжир и Тунис, които преживяват от грабежи срещу християнски кораби и пристанища. Християнската коалиция се надява да разгроми по отделно силите на пиратите и на Портата и по този начин да ги притисне по отделно. Това би дало възможност на Хабсбургите да победят берберските пирати без османците да успеят да се намесят. Така наречената Свещена лига е формирана пот патронажа на папа Павел III и включва Хабсбургската империя, Генуа, Венеция, Папството и Рицарите от Малта (Хоспиталиерите). Поради съюзния характер на начинанието, флотът е поставен под съединеното командване на генуезкия адмирал Андреа Дориа, Фернандо де Гонзага (от името на Хабсбургите) и Винченцо Капело – командир на венецианската ескадра. Съюзниците събират значителен флот – 120 бойни галери и 50 галеона, заедно с немалък брой допълнителни транспортни съдове.  Подобна армада е страшилище за всеки противник и има потенциала да съкруши османците.

Срещу Свещената лига се изправя обединения османо-берберски флот. Негов командир е легендарният Хъзър Каир ад Дин Баба Оруч, наричан от европейците Барбароса. Той успява да надиграе своите опоненти и да се съедини с османските съдове, изпратени в негова подкрепа. Редом с него се сражава и протежето му Драгут Рейс – бъдещият „крал на Магреба“. Мюсюлманския флот разполага със 122 кораба, много от тях обаче съвсем не на нивото на християнския флот. Осъзнавайки своята слабост, Барбароса изтегля флота си от Йонийско море в посока Гърция и разполага силите на входа на залива Арта край крепостта Превеза – мястото на древната морска битка при Акциум.

Андреа Дориа

Андреа Дориа, който командва съюзния флот опитва да стовари войски на брега за да обходи османците и по суша, но опитите за десант са провалени от хитро позиционираните османски батареи. Този начален неуспех не отказва християните и Дориа заповядва корабите да се изтеглят навътре в морето, отвъд обхвата на османската брегова артилерия. През нощта на 27 срещу 8-ми септември, 1538 г. е свикан военен съвет на борда на генуезкия флагман. Решено е флотът да се насочи към крепостта Лепанто в опит да изкара Барбароса от защитната му позиция и да се завърже бой в открито море, където численото превъзходство на християните ще реши битката.

Каква е изненадана на Дориа и останалите, когато изгрева им разкрива уверено напредващите османски сили. Барбароса е решил да хвърли заровете и да изненада опонентите си. Сред християните започва пагубно лутане, което бави реакцията и прегрупирането им. Едва след 3 часа, силите на Свещената лига успяват да организират своя боен ред. Той отразява тоталния хаос в командването им. Вместо да се разгърнат на широк фронт и да потърсят обкръжение на вражеските сили, християните строяват корабите си в няколко последователни групи, наподобяващи по-скоро сухопътен боен строй. По този начин, отделните ескадри ще си пречат взаимно и няма да могат да разгърнат много по-голямата си огнева мощ.

От своя страна, Барбароса разтегля корабите си в полумесец, оставяйки един тактически резерв, начело с Драгут. Пиратският командир иска да удари християните с цялата си налична мощ и да се надява да ги обърне в бягство, преди те да успеят да реализират численото си превъзходство. Оказва се че и времето е на страната на по-малобройните мюсюлмани. Безветрие парализира платноходните християнски съдове и те стават лесна плячка за османско-берберските галери, разчитащи преди всичко на своите гребци.  В заформилото се меле, по-маневрените и леки пиратски и османски съдове, успяват да нанесат сериозни щети на вражеския флот, чието тактическо построени обезсмисля численото превъзходство. Объркването сред християните е последвано от изтеглянето на отделните ескадри, обстрелвани до последно от победоносната флота на Хайредин. Когато слънцето залязва над Йонийско море, останките на 128 християнски съда (повечето от тях от помощните), потъват към дъното.

Победата при Превеза подпечатва османското превъзходство в Централното Средиземноморие. През следващото десетилетие, пиратите на Барбароса ще плячкосват безпрепятствено бреговете на Италия, Испания и островите в Средиземно море. Християнската коалиция е хвърлена в глуха отбрана, а недоверието и взаимните обвинения между генуезци, испанци и венецианци ще бъдат преодолени едва през 1571 г., след паметната победа при Лепанто.