Свинската война от 1859 г. – конфликт само с един изстрел

В класна стая на остров Сан Хуан, Вашингтон, мъж в униформа показва на 26 петокласници как се зарежда пушка. „Изглежда старо, но е оръжие на съвременната война, масово произвеждано във фабрика в Харпърс Фери, Вирджиния, в средата на 19 век“, казва Майкъл Вури, рейнджър от Националния исторически парк на остров Сан Хуан. „То изстрелва куршуми калибър .58 – огромни оловни топки – и е създадено специално да наранява и убива хора. Може да удари човек от разстояние 5 футболни игрища, а когато удря кост, тя се разпръсква във всяка посока.“ Мълчаливи и ококорени, децата се приближават, за да разгледат пушката по-добре.

Така започна поредния преразказ на Вури за граничния спор между Съединените щати и Великобритания, който заплашва да постави двете държави в трети кървав конфликт за по-малко от 100 години. Малко хора извън Сан Хуан някога са чували за Свинската война от 1859 г. – чийто мирен развой я превръща в твърде рядък пример за ненасилствено разрешаване на конфликт – въпреки че през 1966 г. правителството на САЩ създава Националния исторически парк на остров Сан Хуан, за да я отбележи. Вури, ветеран от Виетнам, който пише книга за събитието, смята, че от него могат да се научат уроци и днес.

До 1859 г., 45 години след неубедителното уреждане на Войната от 1812 г., Съединените щати и Великобритания развиват нестабилна антанта. „Англо-американската конвенция“ от 1818 г. затвърждава контрола на Англия над източната половина на днешна Канада, а гражданите от всяка държава се движат все по на запад през Северноамериканския континент. Конвенцията също установява границата между Съединените щати и Великобритания по 49-ия паралел от сегашна Минесота, на запад до Скалистите планини. Съгласно нейните условия, двете страни ще управляват съвместно щата Орегон северозападно от Скалистите планини в продължение на 10 години. След това, ако никоя нация не може решително да покаже, че е заселила региона, договорът ще бъде подновен.

Но това подновяване изглежда малко вероятно. За хилядите заселници и търсещи късмета си янки, които се изсипват на територията на Орегон в средата на 19 век, тази земя от половин милион квадратни мили, която включва днешен Орегон, Вашингтон, Айдахо и части от Монтана, Уайоминг и Британска Колумбия – обещава много. Същото се отнася и за английските търговци, които смятат дългите пристанища и плавателни реки за доходоносни магистрали за търговия.

Алегорично изображение на Предопределението на съдбата (1872)

Десетилетия наред Hudson’s Bay Company, частна корпорация за търговия с вълна, която функционира като сурогатно правителство на Англия в тази територия, лобира за граница, която да държи река Колумбия – ключов тръбопровод за пелети – в английски ръце. Но към 40-те години на 19 век британските трапери се оказват значително по-малко. Населението на САЩ набъбва от повече от 5 милиона през 1800 г. до 23 милиона до средата на века, а настойчивото чувство за Предопределение на съдбата продължава да привлича фермерите на запад. „През 1840 г. в целия Орегон има 150 американци“, казва историкът от Университета на Вашингтон Джон Финдли. „Към 1845 г. този брой скача до 5000 и те вече усещат превеса си.“

Напрежението достига своя връх през 1844 г., когато под лозунга „Петдесет и четири четиридесет или борба“, кандидатът за президент Джеймс Полк обещава да прокара границата на САЩ почти на 1000 мили на север до 40 минути над 54-ия паралел, чак до руската територия Аляска.

Но Полк, който побеждава Уиг Хенри Клей от Кентъки за президент, изпраща американските военни не на север, а на юг през 1846 г., в двугодишна война с Мексико. Този конфликт в крайна сметка разширява южната граница на Съединените щати и тя вече обхваща Тексас, Калифорния и по-голямата част от Ню Мексико, и разтегля граничната армия почти до точката на счупване. Още една война на друг фронт едва ли изглежда възможна. „Полк не е глупав“, казва Скот Кауфман, автор на „Свинската война: Съединените щати, Великобритания и баланса на силите в Тихоокеанския северозапад, 1846-72″. „Той иска територия – няма съмнение. Но не е готов да воюва с Великобритания за нея.“

Но към средата на 50-те години на 19 век американците започват да излагат претенции към острова. През март 1855 г. един нахален шериф и колегите му конфискуват част от овцете на местния овчар Чарлз Грифин посред нощ, оправдавайки действието си като прибиране на закъснели данъци. Актът е умишлено провокативен. „Американците вярват, че разширяването на САЩ чак до Тихоокеанския бряг е волята на Бог и успехът във войната в Мексико само засилва това убеждение. Решават, че могат да преборят и британците.“ – казва историкът от университета в Ню Мексико Дървуд Бал.

Към 1859 г., привлечени към острова след като се открива злато в близката река Фрейзър, повече от 10 американци са създали там лагери. Един от тях е Лиман Кътлар, провален златотърсач от Кентъки, който през април същата година си сковава малко бунгало с картофена лехичка точно в средата на пасището на Грифин.

Кътлар казwа, че самият губернатор на Вашингтон го е уверил – погрешно, оказва се – че островът е част от Съединените щати. Следователно той твърди – отново погрещно – че като бял гражданин мъж над 21 години той има право, съгласно Закона за даряване на земя от 1850 г., на 160 безплатни акра.

Картофената лехичка на Кътлар се оказва лошо оградена и животните на Грифин минават през нея. Според сведенията на новия заселник пред американски служители сутринта на 15 юни 1859 г. той се събужда и чува подигравателен присмех през прозореца си.

Той излиза от къщата си с пушка в ръка вижда как на лехата един от наемните работници на Грифин се смее, докато черен глиган ( отновоа на Грифин) се разравя посевите му. Кътлар се прицелва и стреля, убивайки глигана с един изстрел.

Така се произвежда единствен изстрел от Свинската войната, който поставя началото на верига от събития, които почти докарават две големи нации до сблъсък. („Децата винаги искат да знаят кой изяжда прасето“, казва Вури. „Никой не знае.“) Кътлар предлага да компенсира за прасето с ново или, ако не успеете, Грифин да избере трима мъжете, които да определят справедлива цена за него. Грифин иска 100 долара, на което Кътлар казва: „По-голям шанс има светкавица да те удари, отколкото да получиш 100 долара за тази свиня.“

Кътлар си тръгва, а Грифин сигнализира на началниците си в Хъдсън Бей. Те от своята страна се отиват до бунгалото на американеца, настояват за реституция, а някои твърдят и че го заплащате с арест. Той отказва да плати и отказа да отиде с тях. Британците не искат да си навличат проблеми и напускат с празни ръце.

Няколко седмици по-късно, в началото на юли, генерал Уилям С. Харни, командир на американската армия в Орегон, обикаля северните си постове. Забелязвайки американско знаме, което сънародниците на Кътлар издигат на острова, за да празнуват 4 юли, той решава да разследват. Американците му се оплакват горчиво, че са жертва на индиански атаки и че британците не се държат добре с тях и търсят военна защита. Споменава се и инцидентът с прасето.

Въпреки че Харни само преди дни благодари сърдечно на британския териториален губернатор Джеймс Дъглас за защитата на американските заселници срещу индианските атаки, генералът – протеже на Андрю Джаксън, който погълна омразата на наставника си към британците – вижда шанс за уреждане на стари сметки с агресивен удар. (Харни, който ще бъде изпрвян пред съд на четири пъти в кариерата си, е „избухлив, агресивен и реагира прибързано на всяко нападение, обида или атака, независимо дали е истинска или въображаема, лична или професионална“, пише неговият биограф Джордж Роли Адамс.)

Харни нарежда на капитан Джордж Пикет да предвожда отряд пехотинци от Форт Белингам, Вашингтон, до остров Сан Хуан. На 27 юли 1859 г. параходът USS Massachusetts депозира 66-те мъже на Пикет на острова, където те създават лагер на площ 900 квадратни метра над пристанището на Hudson’s Bay Company.

Повече от седмица американски и британски войски военни се гледат един друг през водата. Капитанът на британския Tribune Джефри Фиппс Хорнби предупреждава Пикет, че ако не се откаже веднага от позицията си или поне не се съгласи на съвместна окупация на острова, рискува въоръжена конфронтация. Според един свидетел Пикет отвръща, че ако бъде натиснат, ще „направи съсипе всичко“, биейки се до последния човек.

„И двете страни вярват, че в Сан Хуан е загубен балансът на силите – и така сигурността на съответните им държави е нарушена“, казва Кауфман. „Все пак никоя от двете страни не иска кръвопролития.“

В края на октомври 1859 г. всички освен на една-единствена американска рота се махат от острова и се договаря сделка за съвместна военна окупация на земята, докато граничните дебати не приключат.