Петима принцове-бунтари от британската история

Може да ви шокира тази информация, но придобиването на огромна сума пари, социални привилегии и известност от един младеж не винаги го превръща в добре приспособен към живота възрастен.

С принцовете из монархиите векове наред се случва точно това – плюс огромна отговорност и постоянен страх, че ще предизвикат някакъв скандал около себе си. Но как да прекарват времето си, когато цялата им работа по същество е да чакат да видят дали някой ще умре и те ще станат крале?

В момента един конкретен британски принц се отлъчи от кралския двор и разкри натиска, който изпитват почти всички принцове преди него, а пък един друг се „пенсионира“ след много публичен сексуален скандал, включващ и трафик на хора.

Но докато повечето принцове-бунтари днес предизвикват обществена смут (понякога значителна), нещата преди са били значително по-кървави. Сега ще прочетем 5 кратки истории конкретно от миналото на Великобритания за принцове, които са правили неща, много по-лоши от това да пишат драматични и изобличителни автобиографии…

Робер Късия Чорап

Кампанията на Уилям Завоевателя срещу северна Англия, например, е сравнявана с геноцид. Така че изглежда като лек удар, когато той нарича сина си, принц Робер (1050–1134), „Curthose“, което означава „къси чорапи“.

Братята му обаче също се включват към подигравките – като изсипват съдържанието на нощно гърне върху главата му. Робер не приема никак, никак добре тази шега и когато за капак наказанието на баща му към братята не му се струва достатъчно, той започва бунт и заедно с приятели напада замъка Руан. Атаката им обаче се проваля и унизеният принц бяга, но крал Уилям тръгва след него с армия. Беглецът се съюзява с друг благородник, но баща му се съюзява с краля на Франция…

Все пак, когато Уилям умира, той оставя земите си в Нормандия на Робер. Принцът все пак отново ще се вдигне на бунт – този път срещу един от братята си, който той става крал на Англия.

Ернст Август I

Един ден през 1810 г. принц Ернст Август (1771–1851), син на Джордж III, спи в леглото си, когато е събуден от човек, който жестоко го удря по главата. Той обаче не вижда никого в стаята, но когато стига до вратата в опит да излезе, за да потърси помощ, получава и саблена рана по крака. Принцът заповядва веднага домът му да бъде запечатан, за да не може нападателят да избяга. При претърсването неговият камериер Джоузеф Селис е намерен мъртъв – вратът му е разрязан при привидно самоубийство. Селис явно беше нападнал принца и след това се беше самоубил, поне това става официалната версия.

Няколко вестника по това обаче спекулират с истинските събития. Дали пък Селис не се беше възмутил, че принцът се задява с жена му? Дали принцът не беше инсценирал нападението, за да скрие убийството на собствения си камериер? Дали друг слуга не беше убил Селис и симулирал нападението, за да го натопи? Всички тези версии са разгледани. През 1832 г. е публикувана книга, в която се казва, че Ернст е убил Селис, за да скрие гей връзката си с друг слуга. Авторът е признат за виновен в клевета.

Фредерик, принц на Уелс

Обединеното кралство никога не е имало крал на име Фредерик, но през 18 век се разминава на косъм. Фредерик е син и наследник на Джордж II. Никой обаче не е по-щастлив от краля, когато той почива, преди да успее да наследи трона. Дори майка му е чута да коментира, че синът й е „най-големият задник и най-големият лъжец, и най-великият звяр в целия свят“ и „искрено ми се иска той да се махне“. При друг случай тя пожелава земята да се отвори и да погълне сина й, за да не се налага повече да се занимава с него.

Неговите „престъпления“ срещу родителите му са, че отказва да следва политическата линия, която те налагат. Той ухажва опозиционните политици на деня и създава нещо като съперничещ двор в собствения им дворец. Поради това видно противопоставяне, кралят отказва да даде на Фридрих парите, от които се нуждае, за да покрие пищните си разходи – нещо, което синът обжалва директно пред парламента.

Когато Фредерик умира – предполага се след като е ударен от топка за крикет – малко хора са поканени на погребението.

Принц Фредерик, херцог на Йорк

Принц Фредерик (1763–1827), херцог на Йорк, е вторият син на Джордж III. По време на Наполеоновите войни е назначен за главнокомандващ на армията. Може би най-трайната му епитафия е една детска песничка, написана за неговата невпечатляваща военна кариера“

Великият стар херцог на Йорк,
Той имаше десет хиляди мъже.
Той ги поведе нагоре до върха на хълма
И ги поведе отново надолу.

Херцогът на Йорк се забърква в скандал, свързан с любовницата му Мери Ан Кларк. Принцът се беше съгласил да плаща пенсия на Кларк, когато се разделят, но по-късно спира плащането. За да спечели пари, тя започва да продава назначения в армията, привидно с негово съгласие.

Парламентарна комисия признава херцогът за невинен, но той все пак е принуден да слезе от позицията си. Кларк получава 10 000 паунда и годишно заплащане, за да изгори писмата на херцога и мемоара, който е написала.

Хенри, младият крал

Днес най-лошото, което се случва, когато членовете на кралското семейство не се разбират, е, че те разказват негативни истории един за друг пред пресата. Хенри II обаче си създава по-големи проблеми със своите синове, когато решава ясно да даде да се разбере кой ще наследи трона, като коронясва сина си, също наричан Хенри, докато е още жив. Този млад крал Хенри (1155–1183) няма търпение да сложи ръка и на някои от владенията, които трябва да наследи заедно с короната – но баща му не е толкова склонен да се откаже от тях. И когато кралят дава три замъка на любимия си син Джон, младият крал се разбунтува. Подбуден от майка си Елинор от Аквитания, Хенри, заедно с братята си Ричард и Джефри, бягат в Париж, за да се съюзят с френския крал и да съберат армия. Принцовете имат добри шансове да свалят баща си… но Хенри II е военен гений и разбива всички сили, строени срещу него. Разбунтувалите се синове са помилвани, но Елинор е хваната под стража, докато Хенри II е жив, за да се гарантира, че няма да предизвика нова война.

Младежът обаче никога не става истински крал – той почива от дизентерия 6 години преди Хенри II.