Защо световните панаири замряха
В днешния свят бъдещето обикновено ни се представя на събития като Изложба за потребителска електроника (CES) или чрез грандиозни събития от компании като Apple. Но през 19 и 20 век технологичните и архитектурните чудеса често са дебютирали на Световните изложения. Айфеловата кула, рентгеновият апарат и дори филмите IMAX са показани за първи път пред очарованото обществото именно на тези огромни изложби, които са привличали вниманието на цял свят. Някои ги описват като „архитектурни конкурси за красота“.
Но след това през 1964-65 г. в Ню Йорк, когато се популяризира белгийската вафла и се демонстрира цветни телевизори на RCA, следващите изложения в края на 20 век не успяват да привлекат някакво значително внимание и повечето дори губят милиони. Все още имаме едно в Пловдив, но то изглежда флиртува със скромността.
Защо стана така?
Пловдив, панорама
Както пише историкът Грант Уонг в Smithsonian, проблемът не е в това, че панаирите са се променили: а в това, че посетителите са се променили. Преди появата на интернет, сателитната телевизия и като цяло технологичния напредък, световното изложение е било място, където човек може да надникне в бъдещето и да се запознае с друго – обикновено по-добро – качество на живот. Днес човек може да направи това, като просто погледне онлайн или отиде в мола.
Това вече загърбено чувство на удивление е било силно през 1851 г., когато в Лондон се провежда Голямото изложение, на което са показани различни индустриални постижения в Кристалния дворец – структура със стъклени стени, която остава като атракция дори след края на събитието.
Често подобни атракции оправдават думата „световен“ в името на панаира, като излагат изобретателността на страни от целия свят. Къде другаде средностатистическият човек би могъл да види как живеят чехите или с какво се занимават в Япония? Това е било начин да се обменят идеи, но и начин една нация да се похвали. Това също до голяма степен остана на заден план, тъй като през 20 век популярността на Олимпийските игри нараства и запада се насочва към физически, а не към творчески сблъсъци в международно отношение.
За Америка конкретно национализмът в областта на архитектурата и технологиите до голяма степен става безсмислен, когато Студената война затихва през 80-те години на 20 век и страната вече не води битка за надмощие със Съветския съюз. Така Световното изложение в Ню Орлиънс през 1984 г. довежда до 100 милиона долара дълг заради оскъдна посещаемост: малко над 9 млн. души идват при очаквани 15 млн. Тогава за пръв път се появяват предположения, че панаирите са станали отживелица, и в САЩ за последен път се проведе такова изложение. През 1998 г. пък Конгресът направо разпуска Информационната агенция на Съединените щати, която отговаря за американското участие в подобни събития. Това и финансовите загуби, които понасят градовете домакини, намаля значително желанието да се организира световно изложение.
И все пак в някои части на света концепцията е все още жива. Шанхай беше домакин на успешно събитие през 2010 г.; Дубай прие 24 милиона посетители през 2022 г. И макар че САЩ се опитват да имат някакво участие в такива събития чрез корпоративни усилия, резултатите често са критикувани като оскъдни. В Шанхай павилионът на САЩ е сравнен с търговски център, и то не в положителна светлина. (Освен това той е проектиран от канадец.) Но президентите – включително Барак Обама, Доналд Тръмп и Джо Байдън – са одобрявали възраждането на изложенията. Минесота води кампания да бъде домакин на специализирано изложение през 2027 г., но с по-малък мащаб и продължителност от някогашните панаири и с екологична тематика.
Мястото за това експо бе определено по график през юни 2023 г. и спечели Сърбия.
