Срещу какво са се сражавали лудитите?
В есе през 1984 г. – в зората на ерата на личния компютър – романистът Томас Пинчън се чуди дали е „O.K. да си лудит“, в смисъл на някой, който се противопоставя на технологичния прогрес. По-добрият въпрос днес е дали това въобще е възможно.
Истинските лудити нито са против технологията, нито са неумели при използването й. Много от тях са високо квалифицирани оператори на машини в текстилната промишленост. Нито пък технологията, която атакуват, е особено нова. Нещо повече, идеята за разбиването на машините като форма на индустриален протест не започва и не завършва с тях. В действителност дългият живот на тяхната репутация се осланя по-малко на това, което правят, отколкото на името, под което са го направили. Може да се каже, че са добри в брандирането.
Лудитските смущения започват при обстоятелства, поне привидно подобни на нашите. Британските работнически семейства в началото на 19 век търпят икономически катаклизъм и нарастваща безработица. На пръв поглед безкрайна война срещу Наполеон във Франция донася „тежката щипка бедност“, пише историкът от Йоркшир Франк Пил, на домакинствата, „където досега е била непознат“. Храната е кът и бързо става по-скъпа. След това на 11 март 1811 г. в Нотингам в център за производство на текстил британските войски разбиват тълпа протестиращи, които искат повече работни места и по-добри заплати.
Същата вечер разгневените работници разбиват текстилните машини в близкото село. Подобни атаки се случват първоначално през нощта, след това спорадично, а след това и на вълни като в крайна сметка се разпространяват върху 120-километров обсег от северна Англия от Лафборо на юг до Уейкфийлд на север. Страхувайки се от съзбуждането на подобни действия в цялата страна, правителството скоро позиционира хиляди войници, които да защитават фабриките. Парламентът приема мярка, с която прави разрушаването на машините углавно престъпление.
Но лудитите не са нито толкова организирани, нито толкова опасни, колкото властите мислят. Те подпалват някои фабрики, но главно се ограничават до разбиването на машини. В интерес на истината те причиняват по-малко насилие, отколкото срещат. При един от най-кървавите инциденти през април 1812 г. около 2000 протестиращи нападат мелница близо до Манчестър. Собственикът нарежда на хората си да стрелят в тълпата, убивайки най-малко 3 и ранявайки 18. Войниците убиват поне още 5 души на следващия ден.
По-рано същия месец тълпа от около 150 влиза в престрелка със охраната на мелница в Йоркшир и двама лудити загиват. Скоро те отмъщават като убиват собственик на мелница, който в разгара на протестите се хвали, че ще гази до бричовете си в лудитска кръв. Трима лудити са обесени за убийството; други съдилища, често под политически натиск, изпращат много повече на бесилката или в изгнание в Австралия преди нападенията да спрат през 1816г.
Една технология, която лудитите често атакуват, е плетачната машина за чорапи, разработена за първи път повече от 200 години по-рано от англичанин на име Уилям Лий. Още от самото начало опасението, че тя ще измести традиционните плетачи, кара кралица Елизабет I да откаже патент на Лий. Изобретението му, с постепенни подобрения, помогна на текстилната индустрия да се развива и създава много нови работни места. Трудовите спорове обаче предизвикват спорадични огнища на насилствена съпротива. Епизоди на чупене на машината се случват във Великобритания от 60-те години на 18 век нататък и във Франция по време на революцията от 1789 година.
С началото на индустриалната революция работниците естествено се притесняват да не бъдат изместени от все по-ефективни машини. Но самите лудити „бяха напълно окей с машините“, казва Кевин Бинфийлд, редактор на серията „Writings of the Luddites“ от 2004 г. Те ограничават атаките си до производителите, които използват машини по „неморален и измамен начин“, за да заобиколят стандартните трудови практики. „Лудитите просто искат машини, които произвеждат висококачествени стоки и искаха тези машини да се управляват от работници, преминали през чиракуване и получаващи достойни заплати. Това бяха единствените им проблеми.“
И така, ако лудитите не атакувахват технологичните основи на индустрията, какво ги направи толкова плашещи за производителите? И какво ги прави толкова запомнящи се дори сега? Заслугата и по двата аспекта до голяма степен се дължи на един фантом.
Нед Луд, известен още като капитан, генерал или дори крал Луд, за първи път се яви като част от протест в Нотингам през ноември 1811 г. и скоро е на гастрол от един индустриален център към следващия. Този неуловим лидер очевидно вдъхновява протестиращите. И представата, че командва невиждани армии, действащи през нощта, също плаши силите на закона и реда. Правителствените агенти си поставят за първостепенна задача да го заловят. В един случай милиционер твърди, че забелязва страховития генерал с „копие в ръка като алебарда на сержант“, и лице, призрачно неестествено бяло.
Всъщност такъв човек не е съществува. Нед Луд е измислица, създадена в един инцидент, който се предполага, че се случва 22 години по-рано в град Лестър. Според историята, млад чирак на име Луд или Лудъм работи във фабрика за чорапи, когато началник го укорява, че плетките му са твърде хлабави. Разгневеният чирак вместо да „си гледа иглите по-добре“ хваща чук и разбива цялата плетачна машина. Историята в крайна сметка си проправи път до Нотингам, където протестиращите превръщат Нед Луд в техен символичен водач.
Както скоро стана известно, лудитите са сериозни относно протестите си. Но те също се забавляват, изпращайки официално звучащи писма, които започват с подобаващ професионален тон и завършват с „Офисът на Нед Луд, Шеруудската гора“.
Те не измислят машина за унищожаване на технологиите, но знаят как да използват такава. В Йоркшир те атакуват плетачна машина с масивни чукове, наречени „Голям Енох“ на местен ковач, който произвежда както чуковете, така и много от машините, които се унищожават с тях. „Енох ги направи“, казват те, „Енох ще ги разруши.“
Това умение за изразяване на гняв със стил дава на каузата идентичност. Лудизмът остава в колективната памет, защото изглежда по-голям от живота. И моментът, в който се появява, е точен, в началото на онова, което шотландският есеист Томас Карлайл нарече по-късно „механична ера“.
Хората по онова време осъзнават всички удивителни предимства, които индустриалната революция има за даване, но също така се притесняват, че технологията предизвиква силна промяна в начини им на мислене и чувстване.
