Ромейските оръжия – чудо на късноантичното военно дело
Римската армия векове наред е една от най-добрите военни „машини“ през Античността, покорила целият познат свят. Нейната армия няма аналог по дисциплина, териториални успехи и размах на военното дело. Тя притежава и една важна характеристика – успява да внедри много елементи, които са успешни в битките, използвани от техните противници. Историята познава много такива примери като се започне от галските шлемове превърнали се в „тип имперски“, късите римски мечове от периода на Републиката и принципата – гладиус и по-ранните версии на щитове – скутум. Обикновено се разглежда римската армия – нейното въоръжение от периода на принципата.
В тази публикация ще отидем отвъд този период за да се потопим в периода на домината или Късна античност, когато римската или ромейска (на старогръцки) се трансформира в друг тип военна сила. Ще разгледаме някои от най-чудноватите оръжия използвани от ромеите през домината, използвани и по нашите земи.
Първото оръжие, което ще засегнем е метателно описано от редица антични извори, но споменато с различни имена. Военният историк и теоретик Флавий Вегеций Ренат пише през IV век в своята творба „De Re Militari“ (Кратко изложение на военното дело). В него има част описваща едно от оръжията с които трябва да се упражняват всеки ден младите ромейски войници, наречено матиобарбули. Вегеций продължава като дава описание на оръжието (макар и не много ясно) и твърди, че се закрепва от вътрешната страна на щитовете и се хвърля преди началото на битката от легионерите:
„Необходимо е също младите войници да се упражняват в хвърляне на оловни копия, които са известни под името матиобарбули…Те обикновено носят по пет матиобарбули поставени в щитовете им и когато ги хвърлят в подходящ момент изглежда, че те почти заместват службата на стрелци, макар, че са въоръжени с щитове…“ ЛИБИ 1, стр. 289.
Друго сведение за това метателно оръжие идва от военният трактат „De Rebus Bellics“ – За военното дело, чиито автор е анонимен, вероятно написан в края на IV, началото на V век. В трактата анонимният автор споменава „оловните копия“ под друго име – hastae plumbatae. „De Rebus Bellics“ достига до нас като средновековен препис. Миниатюрите носят отпечатъка на средновековие-то и често този, който илюстрира добавя нещо от себе си. Анонимният автор за разлика от Вегеций не е толкова лаконичен и описва доста по-подробно какво представлява plumbata, споменавайки за два вида плумбати – plumbata tribolata и plumbata mamillata.
Плумбатите представляват стрели с оловен или железен връх, а не копия както ги нарича Вегеций, които в средата имат топче. Двата вида за, които пише анонимният автор на „De Rebus Bellics“ се различават по това, че plumbata tribolata има железни шипове в оловната тежест. Но за какво са тези допълнителни шипове? Плумбатите се хвърлят при специфични движения, които могат да бъдат с ръката отгоре надолу или обратно.
Допълнителните шипове имат за цел да нанесат повече поражения, ако след полета целта не е достатъчно пострадала. Plumbata mamillata има оловна тежест, но при нея липсват шиповете, което не означава, че е по-малко смъртоносна. Острият връх се стеснява в една точка и центърът на удара наподобява игла. Изглежда, че римляните през IV-V век експериментират с тези типове за да може пехотинците да боравят с едно антично смъртоносно оръжие. Единственото изображение на двата типа плумбати откриваме не в „De Rebus Bellics“, а в друг ценен ръкопис „Notitia Dignitatum“.
Третият извор от Късна античност в който се споменава за плумбати отново е военен трактат, но от късният VI познат с името „Стратегикон“ с автор Псевдо-Маврикий за, който се смята, че е самият император Маврикий. Трактата е изключително обширен и подробен от за начините на водене на война от ромеите, както и тяхното облекло и въоръжение. От един пасаж се споменава за стрели подобни на дарц наречени „martzbarboulon“ – марцобарбулон, гръцки превод от латински.
Трите споменавания доказват, че метателното оръжия е важна част от екипировката на пехотинците. Името мартиобарбули може да се преведе като събирателно като „малките бодли на бог Марс“, докато плумбатае като оловни стрелички. Вероятно навлиза в употреба около края на III век. Каквото и да е името в изворите, неговата ефикасност е неоспорима, защото плумбатите пробиват щитове и вероятно шлемове.
На много места в Европа се откриват, заради масовото им използване от армията, ще спомена само, че на територията на България също се откриват. Една такава находка на плумбата е открита в село Белчин през 2011 година на обект „Цари Мали град. По разбираеми причини е оцелява само металният връх, защото останалата част се изработва от дърво. Археологическите находки на плумбати доказват описанието им в изворите.
Военният трактат „Стратегикон“ (глава посветена на лековъоръжените пехотинци) споменава за едно „странно“ оръжие използвано при стрелба с лък. Частта казва, че войниците трябва да носят лъкове и колчани в които има тридесет, четиридесет стрели. Освен това трябва да носят „дървени тръбички“ къси стрели и малки колчани. Малките стрели се изстрелват чрез пръчиците и лъковете на голямо разстояние. Пръчиците носят името „соленариа“ и подозрително приличат на част от римският арбалет (тази част представлява просто процеп и се нарича „соленарион“).
Този тип оръжие продължава да се появява в ръкописи от IX и X век. Една фраза от Стратегикона, част от кодекс Ambrosianus graeccus , ни изяснява точният начин да употреба на соленариона: „тръбовидни дървени предмети с големината на стрелите с форма на срязана по средата тръстика с които войниците трябва да изстрелват малки стрелички, които с лъка се изстрелват надалеч.“ Стреличките са много ефикасни и опасни при битката, защото изстреляни веднъж противника не може да ги използва ако няма соленарион. Стреличките са почти невидими и не трябва да се подценяват. Тези дървени пръчици позволяват изненадващи атаки.
Нямаме сигурно доказателства дали е измислен от ромеите, защото и други народи използват подобни устройства към лъковете си като араби и перси. За съжаление нямаме по-подробно описание на оръжието или някакви изображение. На помощ идват по-късните средновековни традиции при стрелба с лък на сарацините, които хвърлят светлина върху употребата му, наричайки го „хюсбан“. Ръкопис от XII наречен „Табсирах арбаб ал-албаб“ Общ трактат на оръжията…с автор Марди ибн Али ал-Тарсуси, написан по времето на султан Саладин. на Подобно устройство откриваме през Средновековието при корейците, те го назовават сал-тонг – тръбовидни стрели.
Ромейският соленарион е подозрително близък с корейското и арабското устройство. Араби и корейци използват стабилизатор при освобождаване на стрелата в задната част като издърпват връвта. Вероятно ромейската практика е била същата. Изглежда, че соленариона е преходно оръжие между лъка и арбалета.
Арбалетът се използва много през Средновековието, но всъщност е много по-древно оръжие използвано още през Античността. Вегеций споменава за арбалет като се позовава на легион строен в боен ред и част от войниците носят manubalistae и arcubalistae (които се превеждат като катапулти и арбалети). Аркубалистата е плод на векове развитие на римските стрелкови оръжия и показват сериозни инженерни способности. Вегеций прави разлика в своят труд между „скорпионите“ манубалистите.
Той не ги описва по-напред в трактата си, защото вероятно смята, че неговите съвременни читатели са запознати с оръжията. От периода на V век имаме само два релефа, които се отъждествяват с арбалети, намиращи се в Пюй и Солиняк сюр Лоар, Франция. Освен тези два релефа нямаме никакви други скулптурни доказателства за използването на арбалети през Късна античност. Благодарение на различни възстановки можем да придобием по-ясна картина за визията и употребата на арбалетите в Късен Рим.
На пръв поглед те изглеждат грубовати, но те позволяват бързо зареждане и изстрелване на стрели. Аркубалистата се нарича торсионна, защото се зарежда опряна в торса, изтегляйки тетивата назад. Аркубалистата има приспособление, което позволява на тетивата да са опънати постоянно и стрелата да е готова за изстрелване. Най-близкото устройство от този период, но доста по-напреднало като технология е сасанидското (персийско) устройство панджаган. Това представлява арбалет, който има възможност за зареждане на пет малки стрели, които се изстрелват наведнъж и представляват смъртоносно оръжие за противниците си.
