Мозъкът – тази кървава пихтия с аромат на сирене Бри, която контролира света ни
В средата на 90-те години Ана влиза в операционната зала с надеждата, че мозъчната операция ще бъде успешна и скоро няма да страда от епилепсия. Мозъкът няма никакви рецептори за болка и лекарите нямат нищо против да я оставят будна през цялото време. Момичето усеща само изтръпване в главата и нищо повече. По време на самата операция ще се наложи на пациентката да отговаря на въпроси и я карат да продължава да говори. Мозъкът получава серия електрически импулси и върху него се работи с остриета с дебелина от микрони. Тайната на тази операция е, че пациентът никога не трябва да спира да говори.
Мозъкът има най-различни дялове и оперира по доста разнообразни начини, за него е важно да получава достатъчно добри количества кръв и когато човек говори, всеки нов импулс в него позволява на кръвта да оросява. Всички мозъци работят по този начин, но лекарите смятат, че всеки мозък е като брегова линия и има своите специфики и контури. Ако Ана спре да говори, това означава, че в процеса на стимулация е бил добавен електрически импулс, който може да активира и евентуално да блокира тази дейност. Щом този сигнал бъде открит, хирургът разбира, че това е много важна зона и просто я пропуска. Екипът знае, че няма място за грешки, но опитът е достатъчен, за да може заболяване като епилепсията да бъде премахнато.
Никой не е карал Ана да започне да пише поезия и да спре, когато същата вече не е толкова добра, особено по време на самата операция, никой не иска да участва в дебати или други сложни морални и не толкова морални теми. От нея се изисква да отговаря на елементарни въпроси, да назовава обекти, да прочете надписи пред нея и дори да брои, понякога трябва да свива пръстите на ръцете и краката – нищо повече.
Описан по този начин, мозъкът най-вероятно изглежда като една комбинация от жици, които напомнят за телефонните линии, обгръщащи един цял континент от кости и неврони. Всеки един от тях грейва при необходимост и след това не е активен. Тази картина не е особено правилна. Мозъкът може да е изключително разбъркан и наситен в определени моменти, може да е сух или мокър, но през цялото време е тежък като някое старо класическо издание на руска литература. Не може да се смята за перфектен, подреден, спретнат или по някакъв друг начин казано – изпипан.
Ако някой от хирурзите беше докоснал мозъка с голи ръце – това никога няма да се случи – аромата ще бъде на много меко сирене Бри – забравете тази информация, ако сте почитатели на сиренето. Самият мозък е толкова крехък, че спокойно може да се пробие с една най-обикновена клечка, но отново няма да се случи, все пак така ще се засегна сектори на паметта идентичността, парченца от самосъзнанието и много други.
Операцията продължава и хирурзите откриват точката, която кара Ана да се смее, това е най-странният шум, който може да се чуе от операционна зала. Използват се електрически импулси за откриването на точката, защото самият мозък също използва такива импулси, за да прокарва своите съобщения до цялото тяло.
Ако хирурзите я попитат на какво се смее, докато стимулират тази точка, Ана винаги дава различен отговор. Смее се на хирурзите, смее се на картината на кон, която се намира в операционната, но никога не може да даде отговор, че нейният мозък се стимулира с външен импулс, тя просто не го усеща. Мозъкът, както споделихме в горните редове, няма никакви рецептори за болка, той я разпознава като сигнал от всички останали крайници.
Стимулирането на зоната на смеха ни показва, че този орган е чудовище и може да абсорбира истории и да дава отговори, установявайки връзки между едно или друго. Грешният отговор може да бъде основа за научаване и нищо повече.
Ана и всички след нея ще трябва да признаят, че дори и под пълна упойка по време на операцията, никога не могат да изключат съзнанието си изцяло. Това доказва, че дори и да използваме най-силните обезболяващи, нашият организъм има редица механизми, за да провери какво наистина се случва. Съзнанието има само един начин да остане будно и действащо, но много други, за да се разпадне или да спре да работи по правилния начин, поне за известно време. Това може да са обезболяващи, азотен окис, кокаин, кетамин и всякакви други химически профили, които временно могат да го замъглят, но не и да го изолират напълно. Щом ефектът премина, нормалната работа е възстановена.
Съзнанието ни изчезва или поне не можем да го регистрираме през нощта. До днес никой не може да разбере какво точно е сънят, но знаем, че не може да се форсира с помощта на упойка. Някои животни могат да спят само с половин мозък, позволявайки някои базови функции на съзнанието да продължат да работят. Китовете често спят вертикално и на групи, тогава изглеждат като огромни кули на подводен град, но прекарват едва 10% в сън от денонощието. Сънят е профилиран за всяко едно същество – птиците сънуват своите птичи проблеми, китовете са насочени към своите, както и кучетата.
Как се създава съзнанието, този еволюционен метод, който бързо успява да ни откъсне от дълбокия или лек сън. С какво активираме нашето визуално разпознаване, когато светлината се разпръсне и ни покаже какво наистина се случва. Защо ние имаме по-будно съзнание от всички останали? Причината е, че не се намираме в океана, макар и еволюционно да сме започнали нашите първи стъпки именно в тази посока.
Причината да забелязваме всичко и да имаме ясна представа за нашата социална свобода е, че на сушата се радваме на съвършения и чист поглед, който ни позволява да виждаме детайлно всичко около нас. Използваме очите си, за да идентифицираме формите около себе си, докато мозъкът ни намира обяснението или обяснява видяното. Получаваме информация с помощта на обоняние, което ще ни подскаже дали около нас не се носи отрова. Океанът е друга история – там светлината може да замъглява образа и да променя възприятията. И в най-чистата вода ще имаме видимост до няколко метра, което означава, че нашият мозък няма много информация и няма как да изгради по-дългосрочно планиране.
След като не можем да видим предстоящите опасности, реално нямаме нужда от мозък, който веднага да активира спешните двигателни способности.
Човекът е имал нужда от други способности. Възможността да вижда надалече в хоризонта, означава, че може да използва умението си да следи хищници, да изгражда планове, да измисля алтернативи, да избира правилната точка за храна и подслон. Да се опита да предскаже времето и да се подготви за елементите. Именно с очи и усещане сме разбрали разликите между четирите сезона, започваме да се адаптираме в това, да изследваме земята, да засаждаме култури и много други.
Овладяваме времето в бъдеще чрез въображение и планиране, използваме опита от миналото, използвайки паметта. Наученото може да се приложи, особено след като един хищник си прилича много с друг. Създаваме инстинкт за самосъхранение, който продължава да се предава, съзнателно и подсъзнателно от родителите. Не всички са като нас. Хипопотамите трябва да използват своите гласни струни, за да превъзмогнат визуалната си бариера. Това е методът за комуникация, особено ако е необходимо да прекарват повече време във водата и да избягват всички останали опасности.
Всичко се случва с помощта на мозъка, но в началото идваме с празния бял лист. Първият път, когато мозъкът е излъгал човека, е вторият път, когато очите са отворени. Петното пред очите се разкрива и включва форми и дълбочина, които в началото не могат да бъдат разпознати лесно – липсва обяснението. Представете си каква дарба имаме, която използваме всеки ден и приемаме за даденост. Възможността да наблюдаваме, планираме, очакваме и усещаме промени с поглед. Това е най-бързият доставчик на информация, който може да съществува.
Събран в мозъка ни, който може да ухае на сирени Бри при допир, използва още много други такива рецептори за усещане. Въпреки опитите на науката да разбере и опознае мозъкът ни, често удря на камък, защото той самият не иска да разкрива и не иска да се представя за нещо, което не е.
Някога Марко Поло открил носорозите в Югоизточна Азия и побързал да заяви, че те не са изобщо това, което повечето поети и писатели описват, Поло бил изненадан, че еднорозите били много грозни животни. Това е пример за основно знание, наследено от легенда, разказвано многократно и придобило форма във фантазията ни. Носорозите са успели да се разминат с нея по най-различни критерии.
Неговият мозък просто променя историята и визията на това, което е видял, потърсил е връзка, за да може да си обясни разминаването. Децата, които страдат от различни очни заболявания и преминават операция, за да прогледнат, също изживяват порцелановия мит, че светлината ще ги омагьоса или спаси, че наученото и разказано знание ще отговори на истината – не го прави. Една истинска история няма да стане по-реална и красива, когато се сблъска с реалността. По същият начин няма как да повярваме, че пихтията в главата ни управлява тялото и избира какво да харесваме или не. Мозъкът ще остане мистика, поне в следващите векове, но пък ще бъдем сигурни, че в някакъв момент можем да се справим с нея.
