Истинската история на Маугли доказва, че природата може да заличи всичко човешко в нас
Дълбоко в северните части на индийската джунгла близо до Утар Прадеш, единствените обитатели там най-често са ловците, които преследват плячката си. През 1872 г. поредната ловна дружина успява да открие много странни следи, които до този момент не са познати на никого. Между вълчите лапи се забелязват и човешки стъпки. Вече се чуват и интересни легенди за призрачното дете, някаква малка странна форма, която мнозина наричат проклятие. По-страшното е, че човешкото същество не се движи на два крака, а ходи на четири.
Легендата вече обикаля от няколко месеца и страхът от среща мотивира ловците да разгледат и разузнаят по-сериозно цялата история. Глутницата се крие дълбоко в джунглата и трудно може а бъде открита. Хищниците познават много добре територията си и знаят как да се отбраняват. В тази среда, те са господари и избират кой да живее и кой да умре, хората са просто посетители. Необходими са няколко дни за изследване на джунглата и локализирането на бърлогата. Веднъж застанали пред пещерата, в която животните се крият, ловците имат само една възможност – да запалят огън и да накарат всички обитатели да излязат на открито за животоспасяващата глътка кислород.
Щом вълците се показват, ловците започват сериозен обстрел от засада. Към края на престрелката излиза и малко момче. До този момент никой не вярвал, че това е реална история, но за изненада на всички се оказва, че същото е напълно истинско и реално. Случаят на Дина Синачер ще бъде разказван много пъти. Уолт Дисни ще направи анимационно филмче, а преди това ще има и приказка „Книга за джунглата“. Младежът там ще се казва Маугли, но колкото и приказна да е тази история, толкова по-жестока е в реалност.
Според лекарите, Дина е отгледан от вълци и най-вероятно е прекарал с хищниците цели 6 години. Статистиката показва и още нещо – това не е единственото дете, което попада под опеката на природата. Историята за отгледани деца от животни може да се срещне в цяла Индия, а още по-страшното е, че има случай за бездомни деца в Русия, които също намират закрила при бездомните кучета. В Индия можем да чуем историята за вълчите деца, децата на пантерите, отгледани от кокошки и кучета, дори такива, които тичат заедно с газелите. Историите им са многократно разказвани и често смятани за мит извън страната, но истината не може да бъде отречена.
В повечето случаи се говори за безхаберието на обществото, за трагични истории и някаква върховна изолация на подрастващи в чудовищна изолация. Странно е дори да говорим за човешки същества, които намират повече смисъл в социализацията с дивото, отколкото с обществото. Какво се случва с тях, веднъж когато същото реши да ги върне обратно в цивилизацията? Можем да видим, че мнозина не разбират своя нов живот, дивото не спира да ги зове и нещо по-страшно, мнозина не виждат смисъл от толкова комплексния хабитат.
За тях съществуването е много по-просто, откровено и честно – убиваш, за да се храниш, оцеляваш на ръба на минимума и съществуваш в някаква странна симбиоза с природата, без да нарушават основните ѝ закони. Много психолози ще споделят, че мистичната връзка с дивото може да заличи човешката черта, която всички трябва да опознаят и открият, за да приемат. И историята на Дина Синачер е точно такава. След като момчето е заловено, ловците го водят директно в сиропиталището.
Странен е фактът, че в Индия няма много такива институции по това време, всичко се случва на добра воля, с помощта на църковните институции, чиято основна мисия е да прокарават своето влияние. Вълчето момче е покръстено и получава име – Синаклер ис Урду. Кръщават го така, защото пристига там в събота. Ако това изобщо има значение за него. Впрочем, името е било последният му проблем. Преди няколко часа е видял, че всичко, което някога е смятал за близко, е вече избито. Сиропиталището се ръководи от отец Ерхардт. Същият е мисионер, който живее от няколко години в Индия, но липсвайки му всякакви познания за състоянието и менталните проблеми, той пише в дневниците си, че Дина е бавноразвиващ се идиот.
Понякога може да разбере и осъзнае какво се случва около него, паметта му работи на някакви проблясъци, но тези моменти са толкова редки и случайни за предсказване, че самият той отказва да обръща много внимание. Като един от първите случаи, до които може да се докосне запада, психолозите бързат да стигнат до този феномен и да изследват тази разновидност на природата. Психологът Уейн Денис е един от първите с шанс да влязат в историята и да споделят своите заключения относно наблюдавания обект.
В своите записки ще заяви, че Дина може да се храни с всичко, което за нормалният човек ще бъде отвратително, мръсно и далеч не толкова вкусно. За отгледаният от вълци, храненото с карантия и сурово месо е нещо повече от нормално. Термичната обработка, използването на прибори, както и чиния, са напълно ненужно елементи. Не сядал на масата, грабвал храната и тичал в някой ъгъл, оставяйки я на земята, консумирайки на четири крака, като рядко използвал ръцете си. Може спокойно да подозирате, че е ръмжал и оголвал зъби на всеки в неговия периметър, докато гладът се задоволява. Що се отнася до носенето на дрехи, те били друга причудливост на цивилизацията.
Всеки опит да получи някаква топлина и защита, водела до разкъсването на одеждите, а ако вечер успявал да бъде натикан в спалното отделение при другите деца, младежът започвал да остри зъбите си на кокали, които криел под леглото си или евентуално започвал да ръфа дървените рамки. В началото всички мислили, че Дина е ням, защото можел да издава само гласни и животински звуци. Преглед на докторите показва, че неговите гласни струни са в отлично състояние, просто езикът и комуникацията не можела да бъде особено разбрана.
Що се отнася до социализацията, тя била още една обречена кауза. Вълчето момче предпочитало да не говори, да не се доближава до други хора и често се криел в ъглите на сиропиталището, ръмжейки заплашително. Контактите му били с хората, носещи храна, ала и те не можели да се доближават много. Изненадата в това изследване на емоционалното състояние идва малко по-късно, когато Дина среща компания – друго диво дете, докарано по същия начин от джунглата.
Психолозите наблюдават, че „диваците“ формират някаква странна връзка, сякаш един на друг могат да си обяснят света около тях. Дина има по-голям приятел и в момента, в който използва чаша за първи път, неговият спътник следва примера. Двамата са необходими един на друг, за да могат да утвърждават и разпознават различията. Дори и да не си говорят, действията им са достатъчно добър отговор, който чрез аналитичния поглед започва да разкрива другата страна на цивилизацията. Индия обаче продължава да носи този печат за най-много подивели младежи. В деня, когато дивакът е открит, страната регистрира още четири случая.
Снимка: By Benutzer:Wolpertinger on WP de – Own book scan from Emmanuel Müller-Baden (dir.), Bibliothek des allgemeinen und praktischen Wissens, I, Deutsches Verlaghaus Bong & Co, Berlin-Leipzig-Wien-Stuttgart, 1904. Image copied from de:Bild:Kapitolinische-woelfin 1b-640×480.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=190611
И през годините напред няма да намалеят, а даже ще се увеличат. Разбира се, този особен проблем на обществото не е обвързан изцяло с дивата Индия, липсата на контрол и работа със семействата. На запад също можем да станем свидетели на подобни инциденти. Легендата за френското диво момче разказва подобна история, но младежът там трудно можел да направи разлика между човек и хищник. За хора като Ръдиард Киплинг, който по-късно ще даде на света малко по-романтичната история на Дина, но в нея ще се казва Маугли, това е една добра възможност за капитализиране на средства. Авторът е живял много години в Индия, когато най-накрая решава да се запознае обстойно със случая и да посети толкова легендарното момче.
Не трябва да забравяме, че в историята има още много такива легенди, някои може да бъдат истински, други обаче няма как да бъдат потвърдени. Една от най-старите легенди е именно за братята Ромул и Рем, които били открити от вълчица и отгледани от вълците. И докато те ще основат Рим, деца като вдъхновението на Маугли, никога няма да открият своя баланс и никога няма да успеят да намерят правилната посока. За тях казват, че остават да живеят някъде по средата – между дивото и социалното, без да имат право на избор или собствено щастие.
Дина никога не се научава да говори. Не е сигурно и колко точно разбира околните. Благодарение на него става ясно, че всяко дете има определен период, в който трябва да започне да осъзнава и осмисля езика и речта като начин за комуникация. Ако се пропусне правилното време, сякаш мозъкът отказва да приеме това знание. Тук обаче откриваме още едно интересно проучване. Ноам Чомски ще заяви, че когато младите пропуснат шанса да опознаят езика и не могат да комуникират свободно, биха могли да оформят собствен език.
За Чомски е възможно хората без майчин език да започнат да създават изрази и думи за обкръжението си, ако например бъдат оставени с други хора, които нямат правилен език в изолирана среда. За вълчите деца остава само един вариант – те копират отношенията на своите родители и предпочитат да ръмжат, ревът и дори да дишат тежко. Проблемът с езика не е срещан само за хората отгледани от хищници. Историята на момичето Джини, което е затворено като малко в килия и прекарва години наред в клетка, докато баща ѝ се гаври, също не може да намери причина и смисъл да говори. По-сериозно наблюдение на мозъка ѝ показва, че нервните клетки в областта, която отговаря за комуникацията, никога не са били развити.
Докато Маугли успява да вземе принцесата и да заживее щастливо, Дина няма този успех. Неговият социален свят може да се определи като клетка. Предпочитал да беснее в природата, отколкото да стои сред хората. Неговият списък със социални възможности бил изключително ограничен. Можел да ходи изправен с времето, но предпочитал уверено да тича на четири крака. Научил се да се облича, но това бил толкова тежък процес, че често го докарвал до паника.
Не спирал да души храната си, преди да започне да се храни, а тя самата продължила да бъде сурово месо. Единственият известен човешки навик е пушенето. Момчето започнало да пали цигара след цигара, докато накрая не починало през 1895 г. Някои хора твърдят, че това е от туберколоза. Друг сериозен проблем е, че мнозина вярват, че това човешко същество е трябвало да остане там, където е, особено след като никой не успял да му помогне. Те дори не се замислят за стреса, който е изживяло това човешко същество. Може ли някой да се опита да допусне как би се чувствал ако има неговата съдба? Да бъдеш отгледан от хищници, да се научиш да ловуваш и това да бъде целият свят, който познаваш, а след това да дойдат други, да избият всичко най-близко и след това да вирееш в среда, в която никой не те разбира, докато свободата е толкова близко.
Заглавна снимка: Раму – вълче дете, което е намерено по същото време като Дина
