Жан-Мартин Чаркот и ловът на истерията
Жан-Мартин Чаркот е човек с немски график в главата си. Той идва на работа в точно определена секунда и след това си тръгва в точно определено време, сякаш в себе си има вграден часовник. Като преподавател в Салпетриера, неговият живот е изпълнен с графици за лекции в следващите дни, седмици и дори месеци. Лекции в четвъртък, демонстрации и практика в петък, посещение на клиники, внезапни посещения, поява на конференции и частно време за писане.
Развлечението, за което мнозина биха попитали, се изразява в специални соарета в четвъртък след лекции, където Жан-Мартин представя своята богата колекция от изкуство на булевард Свети-Гармейн. Негови гости са писатели, художници, политици, лекари и още много други почитатели на салонните ритуали. Някога дори младият Зигмонд Фройд ще се появи на срещи, запазвайки своя мизерен стил на обличане, но въпреки това признат за млада изгряваща звезда в психологията.
Въпреки високата репутация и невероятната харизма, която представя, Чаркот е тих в своите движения и жестове, почти не говори, когато прави своите медицински изследвания. Студентите му чакат търпеливо, за да надникнат зад завесата на човешкото тяло и много често остават разочаровани.
Единствено Фройд е в изключително впечатлен, но също среща проблемите си. Бъдещият баща на психологията ще определи своя учител като „труден“, далечен и почти недостижим, а неговите методи са опаки. Чаркот никога не казва как е стигнал до своите заключения, без значение колко време е наблюдавал нещо, накрая винаги ще даде извод, който е правилен, но методологията остава някъде много далече. Пиер Мъри често заявява:
„Повече от веднъж, неговите най-близки студенти ще задават въпроси като „Защо“ и „Как?“, поради простата причина, че техният учител винаги дава информацията като форма на аксиома. А когато търпението премине границите, Чаркот ще заяви:
„Е защо? Не мога да ви кажа, но знам, че това е болест и мога да я усетя.““
Едва ли някой остава очарован от такива отговори, имайки предвид и факта, че повечето студенти трябва да плащат сериозни суми за тези знания, а и науката не иска работа на усет, тя иска факти. Тези недостатъци не лишават Чаркот от внимание, всяка седмица той представя най-различни лекции, запомня всичко и го преподава с перфектна дикция, а за студентите това е просто някаква форма на театрално изпълнение.
Той е точен, високо организиран и вманиачен в класификацията и описанията си. За някои е дори забавно, преподавателят е запомнил всяко изкривяване на речта и може да го имитира перфектно. Неговото цялостно изследване е насочено в идеята за пресъздаване на една болест. Асистентът му – Пиер Жанет, често си спомня:
„Всичко в неговите лекции е създадено да привлича вниманието и да улавя публиката по всеки възможен начин, както визуално така и с правилните думи.“
Чаркот има нужда от визуалното, за да преподава на своите студенти. Точно по тази причина се свързва с Пол Ричер, който работи като художник и анатом. На него поставя задачата да се изрисуват всички пози на наранените пациенти. За да е още по-акуратен, изработва собствено фотографско студио и наема Алберт Лонд – медицински фотограф, който да документира всяко едно състояние.
Резултатът от цялото това творчество е, че се раждат три тома от Inocoraphie Protographique de la Salpetriere – научна литература, включващи най-различни заболявания, придружена с логичните тонове снимки и картини. Най-странното е, че това е една от основните книги, която започва да търси класификацията и разбирането на различните ментални заболявания.
Чаркот е странен, но въпреки това е трудно да се опише като студен или отнесен. Неговите лоялни студенти, както и пациенти, не могат да избягат от факта, че точно този преподавател има словото и уменията, за да подчини всеки. Репутацията показва и нещо друго, Жан-Мартин просто се интересува повече от работата си, отколкото от съдбата на пациентите си.
Неговият колега Феликс Плател няма да забрави и друго качество на този учен:
„Има нещо мистично в неговия поглед, завладяващо и лесно материализиращо се. Погледът му, особено замисленият, прилича на маска на Бонапарт. Римският му нос е солиден и добре изрисуван, сякаш е изваден от римски галеон, готов е да се справи с всички трусове и вълни, без значение от тяхната ярост.“
За съжаление, в този период, когато Плател започва да описва своя колега, мнозина забелязват и още едно излъчване, това на човек, който започва да се съмнява в думите си. За едно цяло десетилетие в работа, Чаркот е започнал да печели вниманието в света на науката и неврологията, но не е успял да премине това. Причината е, че сега ще се изправи срещу истерията и ще се опита да заложи цялата си репутация върху нея.
А това ще донесе слава на едно още по-високо ниво. След години в една по-сериозна битка, сега най-тихият и чудодеен лечител и последовател на своите преследвания, бързо ще се насочи в една друга посока – отговорът на въпроса: какво ни прави това, което сме и какво ни кара да забравяме кои точно сме?
И това е сложен въпрос, особено след като забележим, че епилепсията например има няколко критерия за диагностициране. Благодарение на различните електроенцефалограми, човек бързо може да разбере какви проблеми има. Истерията обаче е съвсем друго заболяване и поради липсата на данни, тя е описана само през 1870 г. за първи път като заболяване на разсейването. Странното е, че един лекар ще я опише като болест, която варира от мигрена до парализа, изтръпване, припадане, потене, трудности в дишането, безсъние и понякога нимфомания.
И още по-странното е, че никой не може да потвърди напълно дали това е истинско заболяване или някакво усложнение на серия от други заболявания. Няма доказателства, че това е структурно или функционално заболяване, дали всичко е в главата или е следствие на повредени тъкани. Ако има човек в медицината, който може да се захване с всичко това, Чаркот ще е единственият достоен противник на това заболяване. След още едно десетилетие, неговият труд е готов да излезе пред широката публика.
В доклад от 1878 г. е готов изцяло да отрече идеята, че това заболяване е изцяло психологическо и е основа на всички видове истерия. Въпреки критиките към него, той може да се съгласи само с идеята, че някои форми на истерията могат да предизвикат така наречените „психологически разстройства“ или просто невроза – засягаща нервната система.
Чаркот е толкова сигурен в своите изследвания, че практически потвърждава, че тази болест има класически профил и се развива в четири определени фази.
Първа фаза, казва Чаркот, е така наречения тоник, обектът изпитва всички симптоми на епилептична треска. Те включват мускулни спазми, треперене, мускулни контракции, въртене на очите, тежко дишане и възможност за загуба на съзнание. Във втората фаза, която е кръстена клонинг, идват специални изкривявания и стойки, сърбежи по цялото тяло, а най-странното е, че само краката се усещат здраво на земята.
В третата фаза идват добрите стари емоции, които са цяла армия от най-различни изживявания от екстаз, до пречупване, придружено от най-различни сексуални приливи и отливи. Финалната фаза идва със сънен делириум. И най-лошото е, че всички фази идват спонтанно, не могат да бъдат предсказани, но поне лесно могат да се наблюдават в болничното отделение.
Проблемът е, че тоник-клонинг фазите са толкова близо до реалните епилептични пристъпи, че Чаркот има нужда от много време, за да открие поне една разлика в симптомите – сърдечният ритъм, температурата на тялото и други клинични добавки.
Така се ражда неговата първа примерна голяма истерия. Повечето лекари по това време виждат преструвки, опити за преиграване и дори търсене на внимание, Чаркот настоява, че е открил нова болест, която се различава от останалите и има обясними и разпознаваеми фази. След откриването и описването, задачата на учения ще е да открие и по-важната посока, а именно да успее да ги представи на публиката.
За негово най-голямо щастие, през 1878 г. на сцената излиза така наречената хипноза, а с нея идва и Бланш Уитмън. Жената няколко пъти търси лечение, но когато пристига в университета, където Жан-Мартин преподава, вече няколко пъти е диагностицирана с епилепсия, истерична епилепсия и най-накрая именно Чаркот ще постави правилната диагноза.
Дамата преминава няколко фази на лечение, следващи стъпките за лекуване на епилепсията. Нищо не работи, но когато започват окупационна терапия, Бланш бързо показва подобрение. Чаркот е изумен колко бързо неговата пациентка се предава на хипнозата. В този университет за първи път ще се наблюдава така наречената изкуствена истерия. Благодарение на хипноза, както самият Чаркот ще опише целия процес, пациентът преминава през три фази.
Джоузеф Бабински ще прави хипнозата и ще позволява на дамата да изпада в транс. След това ще започне да размества крайниците в различни пози. След това ще се окаже, че въпреки хипнозата, пациентката изпитва болка, когато бъде убодена с игла. Във втората фаза от транса, жената просто губи всякаква сила в крайниците си, сякаш е в безсъзнание. Бабински започва да стимулира мускулите. Тогава започват най-различните изкривявания.
По време на хипноза, Бабински ще е категоричен, че тялото на младата дама може да се сгъва като това на опитен акробат. В последната фаза на демонстрацията, Блашн изпада в някаква форма на отпускане, която ученият нарича сумнамболизъм. Малко след застиването на тялото, емоцията започва да залива дамата, сякаш е под водопад и всяка капка намира и измива всички видове чувства и емоции. В тази фаза, колкото и абсурдно да е, Бабински може да ѝ каже, че е ухапана от змия или куче и тялото ѝ ще започне да трепери.
В друг случай може да ѝ заяви, че е генерал, който трябва да ръководи битките на бойното поле. Бланш послушно започва да раздава команди. В една демонстрация, тя е накарана да целуне бюст и го прави. При събуждането си, дамата никога няма да помни какво наистина се е случило. В някои случаи ще има подсъзнателни спомени, но нищо повече. В една хипноза, Бланш вижда снимка на магаре, но Бабински ѝ казва, че е нейна собствена гола снимка. Това я шокира толкова много, че по-късно, когато е в съзнание, Бланш унищожава снимката.
Вместо науката да поеме контрол, повечето пациенти и нови последователи на хипнозата, започват да правят най-различни демонстрации в цял Париж. Чаркот иска да докаже, че хипнозата може да работи, но и също така, че само болните от истерия могат да бъдат обладани от изкуствена истерия. Тези движения не можели да бъдат фалшифицирани, а са просто патологичен знак, че това е реална истерия.
През 1882 г. Чаркот представя своята теория пред Френската академия на науките. Учените се съгласяват с твърденията му, макар и да не са големи оптимисти, отношението към истерията също не е особено очарователно. Все пак има зли езици, които твърдят, че демонстрацията се представя само и единствено във френската столица, където пациентът е успял да научи хореографията за представленията.
Това не отказва ученият, макар и науката да признава всичко това, той тайно се надява, че най-накрая може да победи влиянието на църквата и да покаже, че неврологията е по-силна от религията. Всички чудеса като аура, гадателски виждания, защита от болка, чудотворни лечения, всичко това са симптоми на истерия. Явяването на ангели и други чудати хора, практически е просто още едно отклонение, което Бланш може да демонстрира, но няма нищо общо с чудесата, които светът обяснява в Библията.
Най-накрая решава и да обясни какво точно наблюдава, присъствието на динамична зона в нервната система, която практически не може да се наблюдава с просто око или да обясни функцията на мозъка.
Макар и Чаркот да е в правилната посока, той не остава без противници. Алфред Бинет е негов студент, който през 1890 г. напуска поста си и публично унижава своя учител. Бинет е категоричен, че демонстрациите пред публиката не са особено искрени, както публиката смята. Бинет скоро се отказва от неврологията и просто тръгва към психологията, скоро след това ще разработи и първия тест за интелигентност, а неговата скала ще се използва и до днес.
През 1893 г. всичко идва към своя край, Чаркот умира внезапно, по време на пътуване във Франция. Тогава е на 67 години, известен е като страстен пушач, който никога не е правил никакви упражнения. Знаел е много ясно за своя проблем, но веднага след смъртта си, няколко неща се случват. Неговото училище е затворени. Теорията му е премахната много бързо, а Бланш Уитмън никога повече няма истерия.
Бабински се намесва тук и споделя, че има причина за нейното лечение. Първо е диагностицирана с епилепсия, а по-късно с истерия но когато е лекувана с хипноза, електротерапия и масажи в период от 15 години, очаквано е наистина да се подобри. Бабински продължава да променя самата теория и знае, че самият Чаркот също е разбрал своята грешка. Проблемът не е в неговата истерия, а факта, че използва хипноза, която може да постигне много със своите пациенти. Под напрежение от почти всеки ъгъл накрая дори той е съгласен да признае, че истерията не е болест на тялото. Накрая е готов да признае, че това е по-скоро психично заболяване.
Бланш Уитман остава да живее в учебното заведение на Чаркот, което се трансформира в клиника. В началото изпълнява лесни задачи като пране и чистене, но в последствие започва да работи във фотографската лаборатория, а малко по-късно и в рентгенологията. Точно като Мария Кюри, тя също попада под ударите на радиационните лъчи, след няколко години ще се натрови сама и ще започне да губи крайниците си. Никога не говори за истерията, но винаги твърди, че е истинска болест.
Умира през 1913 г. на 54-годишна възраст и до самия финал защитава Чаркот и неговото виждане. В едно от последните си интервюта, тя продължава да твърди, че нейният лечител никога не е симулирал нищо, а напротив, доказал е, че съществува едно невероятно заболяване.
