Защо Борис III прави паметник на немски войници в България през 1938 г.
Една любима тема за настоящата 2024 г. ще бъде паметниците на съветско влияние, построени в България от БКП и подкрепяни от различните управляващи след 9 септемрви 1944 г. И ако обърнем внимание на историята, то най-вероятно ще открием, че защитниците на въпросното съветско изкуство, познато още като „Брутализъм“, в което попада не само изкуството им, но и архитектурата на сградите.
По някаква мистична причина, съветският блок винаги е искал да демонстрира своите невероятни и уникални бетонни сгради. Нека обаче се върнем на паметниците и тяхната история. Тъй като голяма част от съветското изкуство ще изпадне в немилост, особено след като се твърди, че е символ на победата на света над фашизма и нацизма, по-скоро над второто, тъй като Италия приключва със своето движение много преди 9 септември.
Историята може да открие някои интересни противоречия за България по време на Втората Световна война. Ние сме на страната на Нацистка Германия, съюзник сме в техните военни действия, но не изпращаме войници срещу СССР. Обявяваме война на Великобритания и САЩ, но не и на СССР. Изключваме факта, че на България е обявена война на 5 септември 1944 г. от СССР и след пристигането на Червената армия, дори куршум не е произведен от страна на български власти, армия или други.
Можем ли да открием следи на нацизъм и такива паметници? Най-вероятно е възможно, тъй като ще открием, че през 1938 г. по идея на българското Министерство на войната, България издига памет на немски подводничари, участвали в боевете в Черно море и атакували руски бойни кораби. Германия изпраща две подводници, които охраняват Черно море и практически окупират българските води, прекъсвайки свободното движение на руски кораби.
Съдбата на двете подводници е ясна, до края на войната едната остава затворена и повредена в пристанището, докато другата е потопена. Това създава предпоставка за издирването на немската подводна лодка, която е участвала по време на сраженията. По нареждане на цар Борис III немската подводна лодка се вади, за да може да се погребат немските моряци, а също така да се използва конструкцията за обучение на бъдещи български моряци. След изваждането на подводницата, България създава паметник на немските войници, който реално показва, че имаме не само съветски паметници, но и немски такива. На мраморна плоча са изписани имената на всички членове от екипажа на въпросния боен кораб.
Въпросната мемориална плоча е била поставена във Варна, при така наречените Евангелски гробища, познати още като немски или протестантски такива. През 1957 г. въпросната мемориална плоча на немски подводничари е премахната и с това се слага край на присъствието на немски военен паметник, който по някаква причина се е поклонил на немския боен режим. Върху въпросните гробища се построява спортния комплекс „Спартак“. Плочата се връща едва през 1992 г. и се оказва, че продължава да седи там. Настоящата позиция на немските моряци, които са водили битки в Черно море, продължава да е в централното гробище на Варна.
След като Борис III поставя паметна плоча на немски моряци, това прави ли го нацист? Вторият логичен въпрос е следният: защо костите на немските моряци се местят толкова дълго време от една точка на друга и така чак до 90-те години? Нарочно посочихме, че въпросните две немски подводници са били изпратени от Германия по време на Първата Световна война и ще откриете, че има само една дата, тази от тяхното потапяне.
Ако изобщо има някакви идеологически съмнения за политиката на цар Борис III, то е редно да приключи още тук. Последният български цар никога не е бил почитател на Хитлер, а въпросните немски подводничари никога не са чували за Адолф Хитлер. Има и причина за всичко това. Хитлер се е намирал в окопите на западния фронт, където се е борил за своето оцеляване, докато всички немски моряци са с далеч по-висок чин и надали изобщо някога са се срещали. Техните имена са:
Командир капитан-лейтенант Карл Палис, помощник-командир запасен лейтенант Фридрих Шутц, инженер-механикът Фридрих Щайнмюлер, старшина Ханс Йост, матросите Ото Бремен и Карл Шанде.
Немският паметник, въпреки всички основни спогодби да се пази и защитава от държавата, тъй като съдържа костите на немски войници, борили се в Първата Световна война, реално трябва да бъде запазен като костница, особено след като говорим за войници, които реално са се борили да запазят и да защитят България от Руската империя, позната по-късно като СССР. Въпросната възпоменателна плоча има не само военна, но и историческа стойност.
За огромно нещастие на почитателите на въпросния МОЧА, който не само не съществува в кадастъра на столицата, но и няма никаква историческа стойност, тъй като не е военен паметник, не пази костите на загинали червеноармейци и е построен само и единствено като форма на послушание от представителите на БКП, може и както вече видяхме, е демонтиран. Пишем тази история по този начин, защото очакваме, че някъде в близкото бъдеще ще се появят подобни версии и истории относно паметниците, историята и културата в България.
Историята продължава с факта, че България наследява редица идеологически символи от едно 70-годишно минало, а защо не и повече, които обаче нямат особена стойност. Паметникът на Альоша в Пловдив, който също става обект на разглеждане, при това не само от местните власти на града, но и от руските политици от партията „Дума“, които очевидно са решили, че не е достатъчно да обявяват България за вражеска страна, но дори и открито да заплашват, преди да хвърлим първия камък, нека видим неговата история.
Алексей Иванович Скурлатов е роден на 30 март 1922 г. Датата за раждане не е сигурна, тъй като майката не е сигурна за деня, а само за месеца на раждане. Скурлатов е доброволец в Червената армия и се записва през септември 1941 г. Зачислен е в сибирския ски батальон, и се е борил в различни точки на Русия. По време на войната е ранен толкова тежко, че командването изпраща писмо, съобщавайки за смъртта на Альоша.
Зачислен е като разузнавач и е участвал в различни битки, но когато идва време да влиза в България, Альоша, поне според руснаците, участва в Българската операция. Исторически погледнато е ясно, че Альоша не участва във военни действия, но се среща с български партизани и най-големият му успех е, че успява да направи връзка между Пловдив и София, както и с Черно море. Альоша никога не продължава напред в сраженията, той остава в България до май 1945 г. и се отдава на големите удоволствия, които градът на тепетата може да предложи. Понеже бил физически здрав и силен, някои очевидци разказват, че е танцувал с две българки на раменете си.
Прибира се в Русия през ноември 1946 г. и след това работи като комбайнер, инженер, ключар и други. Напомняме на уважаемите читатели, че Альоша умира в родната си Русия на 3 ноември 2013 г. на 91 години. Връща се в България само веднъж, за да види въпросния паметник, а като бонус получава и титлата „Почетен гражданин на Пловдив“. Истината е, че Альоша е изобразен, защото пловдивските власти връчват снимка от 1945 г. именно на разузнавачът. Нещо повече, той дори не е подозирал, че ще бъде на върха на Пловдив. Нещо повече, освен правенето на паметник, Альоша се сдобива и с песен, която се върти в Съветския съюз.
По това време и редица вдовици пишат и питат дали това не е техният Альоша. А истинският продължава да живее в Алтай и да се занимава със земеделие. Въпросният паметник на Бунарджика остава обект на интереси през настоящата година, но повдига въпроси. Защо трябва да се пази, след като въпросният Алексей Скурлатов отдавна не е между живите и се е сражавал само и единствено в своята собствена родина? Второ, след като той самият дори не е подозирал, че ще се превърне във вдъхновение за България и после се издирва с години наред, за да може да го види, очевидно не е била последната му болка. Освен това откриваме много сериозни исторически неточности по въпросния паметник.
На първо място ще посочим, че армията, която влиза в България е така наречената Червена армия, а не Съветска, както е написано по-късно. Отново не говорим за костница, а за пропаганда на въпросния режим, който не се помни с добро, освен от неговите защитници. Паметниците, особено военните такива, имат място и трябва да бъдат уважавани, докато подобни символи, по-скоро трябва да се ориентират в други музеи, както е направила Унгария и както са направили много други бивши страни на социалистическия режим.
Със сигурност и Алексей Скурлатов няма да се вълнува особено от тази история, все пак напомняме, че същият е бил издирван с години, за да види, че се е превърнал в символ на Пловдив. Това е основната разлика и това е причината да откриваме, че Борис III е имал причина не само да постави паметник на немските моряци, но и да уважи тяхното дело.
Това са били немски войници, които забележете, пазили са българското население от Руската империя. Няма дори да коментираме факта, че Руската империя, по-късно СССР и настоящата Руска федерация, са почитатели на идеята за атаки на цивилно население.
