Великите авантюристи: Харалд Хардрада – последният викинг
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Обгърнатите в мъгли брегове на Скандинавия са родили не един или двама герои през вековете. Покрити със сняг и лед планини и гори, сред чиито сенки заблуденият поглед съзира танцът на елфите. Земята на Севера винаги е пленявала въображението на летописци и писатели, които търсели там корените на Старите богове. Животът в Скандинавия никога не е бил лесен и днешният икономически просперитет няма как да прикрие факта, че само до преди по-малко от сто години, хората там са били принудени да водят тежка борба за оцеляване срещу неумолимата природа. В тази сурова среда се раждат сурови мъже и жени, които с желанието си да променят света около себе си и с неутолимата амбиция и страст към приключения, често спечелват за себе си почетно място сред страниците на историята.
Норвегия в началото на XI в. е сурова земя, разделена на множество враждуващи владения, управлявани от дребни господари, борещи се да придобият върховната кралска титла. Борбите за власт раждат кръвни вражди и мнозина приключенци са принудени да потеглят в изгнание. Вече сме ви разказвали историята на изгнаника Ерик Червенокосия, който открил Гренландия горе-долу по времето, когато започва настоящият ни разказ. През 994 г., мъж на име Харалд Гренске поел към Швеция, изоставяйки бременната си жена Аста Гудбрандсдотир у дома. На изток го отвела жаждата му за нови владения и любовта му към северната принцеса Сигрид, която му се явявала доведена сестра.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=737234
Нейните обширни владения привлекли вниманието му и той решил да се ожени и за нея, за да получи земите й. Сигрид набързо скастрила своя доведен брат и му казала, че работата му не е да тича из Скандинавия, а да си седи у дома при бременната си жена – достойна, умна и оправна съпруга. Харалд обаче продължил да разсъждава с космите на гърдите си и я последвал в Швеция. Сигрид му устроила пиршество и след като Харалд и придружителите му се напили безпаметно, заключила ги в залата за пиршества и я запалила. Онези, които не изгорели живи вътре, били заклани докато се опитвали да излязат.
Аста не била очарована от постъпката на Сигрид, но прелюбодеянието на мъжа й се оказало по-сериозно престъпление и вместо да мъсти за него, тя си събрала багажа и се върнала обратно в родната си област Опланд, където в дома на баща си родила син, когото нарекли Олаф. На него съдбата била отредила да стане крал на Норвегия, а впоследствие и светец,…но това е друга история. Аста нямало как да остане сама за дълго и за това след неуспешния си брак с вожда Харалд, тя решила да се ожени за скромния и трудолюбив Сигурд Сир – също местен вожд, но далеч по-улегнал от първия й съпруг. След брака им, тя заживяла със Сир в неговото владение Рингерайк (Царството на пръстените – б.а.), където през 1015 г. се родил най-малкият й син – Харалд.
За детството на Харалд се знаят само няколко сигурни неща. Първото е, че бил силно впечатлен от своя полубрат Олаф, който в същата 1015 г. станал крал на Норвегия. Харалд много искал да му подражава и за това от съвсем малък се стремял да усвои войнския занаят, за разлика от по-големите си братя, които подобно на баща им Сигурд се грижели далеч повече за родните владения. Второто, което се знае е, че Харалд бил доста силен и висок младеж, който още преди да навърши пълнолетие вече съперничел на възрастните войни. През 20-те години на XI в., той явно си спечелил значителна слава. През 1028 г. бунтовници свалили брат му от трона.
Когато Олаф се завърнал със своя войска две години по-късно, едва петнадесет годишен, Харалд събрал отряд от 600 мъже (значително войнство за онази епоха – например рейсовете в Англия се извършвали от 100-300 души – б.а) и потеглил в подкрепа на Олаф. Двамата братя събрали около 3 000 души, но срещу тях при Стикластадире се изправила три пъти по-многочислена армия, вярна на новия крал Кнут Велики, който владеел Норвегия, Дания и Швеция.. Въпреки численото преимущество на врага, Олаф и Харалд не избягали от битката, а смело се хвърлили в нея. Олаф загинал, а Харалд бил тежко ранен. Верни хора му помогнали да напусне бойното поле и го скрили в отдалечена ферма, далеч в Северна Норвегия, където младежът прекарал около месец, възстановявайки се от раните си. Веднага след това, страхувайки се от отмъщението на Кнут, Харалд прекосил страховитите планини на Скандинавия, преминал през Северна Швеция и Финландия и достигнал земите на Киевска Рус.
Харалд и спътниците му се установили в търговското средище Айдейгюборг (дн. Стара Ладога), основано от викингите, които използвали реките на днешна Русия, за да търгуват в Черно море и Азия. Подобно на повечето тогавашни градове в Киевска Рус, Айдейгюборг се ползвал с присъщите на викингските поселения свободи и права, гарантирани от върховния владетел на страната – княз Ярислейфир Валдамарсон (рус. Ярослав Мъдри), син на Валдамар (рус. Владимир) Велики. Съпругата на Ярислейфир – Ингегерда Олафсдотир (рус. – Св. Анна Новгородска) била шведска принцеса и роднина на Харалд и това му осигурило добър прием в Киев.
Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565
Допълнителна тежест му печели и престоят на брат му Олаф в Киевска Рус, където покойният вече крал прекарал своето изгнание между 1028 и 1030 г. Ярислейфир се нуждаел от предани и кадърни командири за своите войски и Харалд бързо се издигнал до висшите военни кръгове на Киевска Рус. През следващите две или три години, Харалд, който носел прякора Хубавокосия (старонорвежки – Харфагри) се сражавал с враговете на Киев – племената по северните граници в Прибалтика, печенезите и другите степни народи на изток. През 1033 г. или 1034 г. Харалд, все още едва деветнадесет годишен, събрал отряд от 500 калени в битките бойци и решил да опита късмета си отвъд пределите на Киевска Рус – в митичният за викингите Миклагард – приказният Константинопол.
Вече от близо половин век най-доверената охрана на василевсите, представлявала така наречената Варяжка гвардия, съставена от елитни ветерани, идващи от всички северни земи, в това число Британските острови и Скандинавия. Нейното ядро обаче били наемниците, изпратени от княз Валдамар Велики на Василий II през 988 г. Те трябвало да заменят унищожения от българите при Траянови врата (986 г.) арменски корпус, който дотогава охранявал императорите. На база на този първоначален отряд, василевсите продължили да наемат нови и нови северняци през годините. Харалд, чиято слава на кален в битките войн го предшествала спомогнала няколко месеца след пристигането му в Константинопол, император Роман III Аргир (1028-1034г.) да го издигне в командир на цялата Варяжка гвардия.
Макар това да било дворцово подразделение, Харалд нямало как да седи мирен и кротък в столицата. Още с пристигането си заминал за Източното Средиземноморие, където разгромил няколко пиратски флоти, а след това разорил градовете в Мала Азия и Северна Сирия, които ги подпомагали. През 1035 г. новият византийски император Михаил IV Пафлагон (1034-1041 г.), който запазил Харалд на поста, изпратил скандинавския войн и варягите в Северен Ирак, където те, заедно с редовните сили, участвали в завземането на редица крепости от местните арабски емири. През следващите няколко години, Харалд се сражавал срещу постоянните нашествия на печенеги и узи на Балканите.
Успоредно със спорадичните сражения в Европа, Харалд пътувал до Светите земи, вероятно през 1037 г., като придружител на членове на императорското семейство. Византия била подписала мир с Фатимидския халифат година по-рано и поклонници от империята вече можели спокойно да посещават Йерусалим. По пътя към Гроба господен и обратно, скандинавските саги посочват, че Харалд на няколко пъти влизал в сражения с местните, като според историците, вероятно става дума за сражения с тамошни бандити, населяващи планинските райони на днешен Ливан. Година по-късно, Харалд е изпратен в Сицилия под командването на легендарния византийски пълководец Георги Маниак (за когото има вероятност да е от български произход – б.а.). Гледката на двамата трябва да е била внушителна, защото и Харалд, и Георги са описвани като здрави и силни мъже, извисяващи се на около 6-7 стъпки (около 2 м – б.а.) ръст, който съвсем не бил обичаен за онази епоха. Първоначално кампанията върви добре, а редом с Варяжката гвардия на бойното поле се появяват и други северняци – норманите, водени от Гийом дьо Отвил (Вилхелм Железноръкия). Високомерното отношение и амбиции на Маниак води до бунт на норманите, които се вдигат против византийците, съюзени с местния ромейски катепан в Апулия. Варяжката гвардия остава сериозно изолирана в Южна Италия и Харалд търпи две поражения през пролетта на 1041 г., след което е изтеглен в Константинопол и след кратка почивка е изпратен в Македония.
Тук, с оглед политическата криза във Византия и бунтовете в Италия, българите се вдигат на въстание, водени от внука на Самуил – Петър Делян. Харалд Хубавокосия и Варяжката гвардия изиграват ключова роля в потушаването на въстанието и в победата над Петър Делян при Острово. Макар да няма конкретни данни викингите да са извършвали някакви поголовни грабежи и разорения (а и те били само 500 души от цялата войска – б.а.), скандинавските скалдове приписали на Харалд прякора „опустошител на българските земи“. Успехът на Балканите бил последван от смъртта на Михаил IV. В настъпилите междуособици, Харалд бързо загубил престижните си позиции в Двора и дори бил арестуван.
Причината за ареста му не остава съвсем ясна. Според едни става дума за убийство, а според други – заради претенцията му към новия император Михаил V за изплащане на „данък щастливо възкачване“, както се случило след смъртта на Роман III. Каквато и да е била причината, Харалд успял да се измъкне и застанал начело на онази част от варягите, които се противопоставили на ново издигналият се василевс Михаил. В крайна сметка, метежниците успели, императорът бил детрониран и ослепен (според някои лично от Харалд) и заточен в манастир. На тронът се възкачила императрица Зоя – лукава и непреклонна фигура в дворцовите интриги. Тя решила да се разправи с неконтролируемия Харалд, който бил обвинен, че на три пъти неправомерно е вземал огромно количество пари от имперската хазна. Това най-вероятно било вярно, тъй като Харалд на няколко пъти изпращал големи количества средства при Ярислейфир Мъдрия в Киев. В крайна сметка, Харалд Хубавокоси откраднал два кораба и начело с най-близките си хора успял да избяга от Константинопол. Докато напускал Златният рог, императрицата наредила да вдигнат преградната верига, вследствие на което единият кораб бил потопен, но Харалд успял заедно с екипажа си да избегне капана и да отплава в открито море, достигайки Киев по течението на р. Днепър.
Снимки: By Anonymous – http://www.lib.cam.ac.uk/cgi-bin/Ee.3.59/bytext, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5278818
В Киевска Рус Харалд се оженил за една от дъщерите на Ярислейфир – Елисив (рус. Елисавета) и по този начин окончателно скрепил своя съюз с киевските владения. Скоро след брака им, Ярислейфир изпратил експедиция срещу Константинопол, вероятно напътстван със съвети от Харалд, но варяжкият набег бил отразен, най-вече с помощта на бурното време в Черно море. След като прекарва три години в Киевска Рус, Харалд заминава за Швеция, начело на шепа мъже и огромно богатство. Там той се срещнал с изгнаника Свейн Естридсон – внук на Кнут Велики. Двамата се обединили от една кауза – да свалят от трона Магнус Добрия – незаконен син на Олаф, който управлява едновременно Дания и Норвегия. Двамата претенденти събрали армия и нахлули в Норвегия, но се оказало, че племенникът на Харалд не носи прозвището си без причина.
Местното население се вдигнало в негова подкрепа. Двете войски застанали една срещу друга, но Магнус и Харалд постигнали споразумение. Магнус ще признае Харалд за съвладетел на Норвегия (но не и на Дания), а Харалд ще си подели с него огромното си имане (по това време Магнус е сериозно закъсал за пари – б.а.). В крайна сметка, без да се пролее кръв, чичо и племенник започнали да управляват Норвегия заедно. Съжителството им на трона трудно може да се нарече идилично. Харалд и Магнус се срещат на живо едва няколко пъти през следващите две години и почти всички срещи завършват с физическа саморазправа помежду им, прекратявана навреме от техните последователи.
През 1048 г. Магнус Добрия умрял без да остави наследници. На смъртния си одър завещал Норвегия на чичо си Харалд, а Дания – на Свейн Естридсон. Харалд обаче отказал да признае завещанието му и се обявил за крал и на Дания. Само в рамките на броени часове, съюзниците Харалд и Свейн станали смъртни врагове. Към този момент Харалд бил все още на не особено преклонната възраст 33 години. През следващите 16 години, Харалд води ежегодни рейдове срещу Дания, плячкосвайки земите на Свейн и разбивайки отрядите му. Въпреки това, до решителна победа така и не се стига и през 1064 г., двамата най-сетне подписват безусловен мир помежду си, а Харалд оттегля претенциите си към датския трон.
Успоредно с походите в Дания, Харалд водил активна политика в Норвегия. Използвайки силата и богатството си, той се разправил с местните ярлове и водачи и започнал една по една да подчинява частите на кралството на пряката си власт. Същевременно се стремял да разпространи християнството навсякъде из владенията си и по този начин, чрез църквата – да укрепи властта си допълнително. Към 1065 г., когато приключва войната с Дания, Харалд вече е наложил неоспоримата си власт над цяла Норвегия, често с огън и меч. Това му спечелило и другият прякор, с който остава по-известен в историята – Хардрада (т.е. Суровият). За да засили позициите си у дома, Харалд се жени за втори път. Новата му невяста е Тора Торбергсдотир, която е и майка на неговият основен наследник Олаф III Миролюбивия. Според сагите, през 50-те или 60-те години на XI в. Харалд основава Осло на мястото, на което често обичал да отсяда докато обикалял владенията си.
Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565
Последното приключение на Харалд Хардрада започнало през 1066 г. Възползвайки се от междуособиците в Англия, той решил да се възползва от поканата на Тостиг Годуинсон – граф на Нортумбрия и брат на крал Харолд Годуинсон. Хардрада решил да възстанови старата скандинавска претенция към Англия, датираща още от преди Кнут Велики. През лятото на 1066 г. Харалд, заедно с двамата си синове и наследници, Магнус II и Олаф III, потеглил към Англия, начело на около 10 000 бойци и 300 кораба. На 20 септември 1066 г. силите на Харалд разбили англичаните при Фулфорд, а четири дни по-късно принудили ключовата северна крепост Йорк да капитулира. Междувременно, срещу тях от юг напреднали силите на крал Харолд Годуинсон, равни по численост на северняшкото войнство.
На 25 септември Харалд и 2/3 от армията му се отправили към Йорк, за да уредят условията за капитулация на града. Междувременно силите на Харолд Годуинсон пристигнали и атакували неподготвената викингска армия. Легендата гласи, че на мостът Стамфорд един огромен норвежки берсерк задържал цялата английска армия докато Хардрада успее да организира силите си в стена от щитове. Въпреки това, по-добре снаряжените саксонци успели да пометат викингските редици. Харалд, 51-годишен, загинал биейки се като берсерк – без броня, стиснал с две ръце огромен меч, поразен от стрела в гърлото. Скандинавците били окончателно разбити и прогонени, а със смъртта на Хардрада се слага край на продължилите над два века викингски нашествия в Англия.
Освен като велик войн, сагите и изворите описват Харалд Хубавокосия и като прославен поет, автор на множество стихове и песни, чийто умения с лирата съперничели на майсторството му с меча. Харалд бил и отдаден спортист, като често докато служел във Византия, мъжете му си устройвали различни състезания, в които той участвал лично. За своят половин век живот, Харалд успял да се издигне навсякъде, където стъпел кракът му. Той познал всички бойни полета на Южна, Източна и Северна Европа и накрая завършил животът си така, както мечтаел – обкръжен от врагове, с окървавен меч в ръка.
