Великите Авантюристи: Бабур – тигърът на Индия
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Прашните ветрове на пустинята Каракурум духат за запад, преминавайки над безбрежната степ на Централна Азия. В тази дива и древна земя, хората векове наред сякаш се изгубват сред безкрая на природата. Много и могъщи цивилизации оставят своите следи в руините на стари градове, забравени оазиси и храмове, в които вече не се чуват молитвите на вярващите. Сред това изобилие от история и мистика, един град и до днес остава да блести като перла – Самарканд. През XV век, Самарканд е великата столица на Тимуридите – последната велика династия на завоеватели, които подчиняват земите от Тибет до Анкара и от Кавказ до Арабия.
Ала и тази велика династия става жертва на превратностите на времето и на човешката алчност. Плодовитото потомство на Тамерлан се разделя, започват братоубийствени войни. Земите от Ирак до Китай са хвърлени в поредица от кръвопролитни конфликти, в които империята агонизира и се разпада. За всеки новоизгрял принц, пожелал трона, Самарканд остава фатален блян, заради който борещите се аристократи пилеят своите сили и ресурси. Има обаче един от потомците на Тимур, който осъзнава, че пътят към величието не идва от миналото, а върви към бъдещето. Историята го запомня с прозвището му – Бабур – тигърът.
На 18 февруари, 1483 г., в дворецът на Умар Шейх Мирза, господар на долината Фергана проплаква първият му син – Захир уд Дин Мухаммад („Бранител на вярата“). Баща му е внук на Тимур, а майка му – Кутлуг Нигар Ханъм е пряка потомка на Чингиз хан. Едва единадесет годишен, Захир уд Дин наследява своя баща на трона на Фергана. Момчето израства повлияно от три традиции – синкретичният ислям на Централна Азия, персийската култура и традициите на тюркските народи от степта. През 1494 г., Умар Шейх загива при нелеп инцидент – кулата, на която гледа своите любими питомни гълъби се срива и го погребва в руините.
Едва единадесет годишен, Захир уд Дин поема престола. Момчето е обградено от завистливи и алчни роднини, които управляват съседните земи и нямат търпение да се разправят с малолетния владетел на Фергана. За тяхна изненада, през 1497 г., Бабур успява да организира експедиция, която достига и превзема Самарканд. Едва петнадесет годишен, Захир уд Дин реализира мечтата на мнозина свои братовчеди и чичовци. Успехът му предизвиква тяхната завист и те го атакуват, докато пътува обратно към Фергана, където размирните аристократи вдигат въстание. В крайна сметка, Бабур губи и Самарканд и Фергана – твърде е млад и твърде неопитен в интригите. До края на живота си, няма да успее да прежали тази загуба.
Снимка: By Unknown author – Victoria and Albert Museum, Museum no. IS.37-1972, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40487325
През 1501 г, Захир уд Дин събира нова армия и успява за кратко да превземе Самарканд. Този път срещу него застава най-могъщият мъж в Централна Азия – господарят на узбеките Мухаммад Шайбани. Шайбани обсажда Самарканд и едва след като Захир уд Дин приема унизителните му условия, сред които е и предаването на една от сестрите му, узбеките оставят младия принц да се изтегли с остатъците от армията си, която постепенно се дезинтегрира, останала без поддръжка и материална база. Едва навършил двадесет, Бабур вече е е преживял възходи и падения, загубил е всичко и останал без нищо. В този важен момент се намесва съдбата.
Кабул, едно от граничните царства, останали от Тимуридската империя остава без владетел. Възползвайки се от междуособиците там, Захир уд дин прекосява внезапно заснежените проходи на Хиндокуш с малцина следовници и успява да завземе града и царството. Макар и бедно, новото владение дава на Захир уд Дин минималната материална база, от която има нужда за да продължи напред.
Снимка: By Classical Numismatic Group, Inc. http://www.cngcoins.com, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=79633772
В този период изключително важна се оказва досегашната му биография. Бабур осъзнава, че в раздираните от конфликти земи на Централна Азия за него няма бъдеще. Силата на Шайбани се увеличава година след година, а междуособиците в Иран дават възможност за издигане на нова империя – Сафавидската. Единствено югозитока предлага някаква възможност за успех, а там, отвъд планините на днешните Афганистан и Пакистан, лежи Индия – легендарната перла на Азия, в която богатство и бедност се съчетават по чудодеен начин.
Относително спокойното второ десетилетие на XVI век е използвано от Бабур за интензивни дипломатически преговори, както със Сафавидите, така и с Османската империя. За да спечели Бабур на своя страна, султан Селим изпраща контингент военни съветници, които помагат на Бабур да модернизира армията си, възприемайки мускетите и оръдията, за чиято направа помагат османските артилеристи. Възползвайки се от техните услуги, Захир уд Дин създава армия, съчетаваща традиционната за Централна Азия кавалерия с контингенти пехота, въоръжени с огнестрелни оръжия, както и полева артилерия. Както се оказва, тези приготовления ще се окажат много важни за следващите години от живота му.
Между 1519 и 1524 г., Захри уд Дин организира поредица от походи в Пенджаб, тествайки способностите на своите войски. Именно в хода на тези кампании, за него става ясно, че могъщият някога Делхийски султанат, който властва в северната част на Субконтинента, е раздиран от политически борби. Бабур започва преговори с някои от бунтовните чичовци на султан Ибрахим Лоди. Те се опитват да изиграят и двамата владетели, следвайки своя собствена политика. Това предизвиква реакцията на Бабур, който през 1525 г. организира експедиция срещу Делхи. Силите му навлизат в Пенджаб и след като разгромяват местните войски на няколко аристократи-отцепници, поставят цялата област под контрола на Захир уд Дин.
Окрилен от бързия успех, Бабур повежда войските си към Делхи. На 20 април, край Панипат, Ибрахим Лоди пресреща нашествениците. Индуската армия наброява ок. 50 000 души, а в редиците й има няколко стотин слона. Срещу тях Бабур разполага с ок. 20 000 души и две дузини полеви оръдия. Използвайки оптимално терена, Бабур успява да обкръжи силите на Лоди, притискайки ги между няколко хълма. Убийственият огън на бабуровата артилерия разкъсва редиците на врага и всява паника сред слоновете, които изпотъпкват делхийската армия. Победата е пълна и категорична, а Ибрахим Лоди намира смъртта си в битката.
Снимка: By Painters of Babur – Baburnama, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22569222
Победоносният Бабур напредва към Делхи и превзема града. Въпрекич е в армията му се сражават араби, афгани, тюркмени, перси, чагатаи, таджики и наемници от къде ли не, те остават в историята с персийското наименование на старата Монголска империя – моголи. Именно така ще остане в историята и великата империя, основана от Бабур – Моголска. Ала до времето, в което Моголите властвали над Индия имало да истекат още много десетилетия. Към онзи момент, Бабур все още бил възприеман от индусите като чергар и натрапник, който е постигнал изненадваща победа и е завзел земи, които не му принадлежат.
Пръв реагирал владетелят на войнствените Раджпути – Рана Санга. Той събрал голяма армия – според някои над 100 000 души и 500 бойни слона и атакувал Бабур, който повел собствените си сили за да пресрещне новия враг. Армията на Бабур била нараснала след бляскавата му победа, допълвайки се с нови наемници и наброявала около 50 000 души. В навечерието на битката, част от силите на Рана Снага дезертирали и се присъединили към Бабур. В последвалото сражение, артилерията на моголите отново се оказала ключов фактор и Раджпутите били разгромени. В своите мемоари, „Бабурнаме“, владетелят отбелязва, че макар някои от индусите да били опитни фехтовачи, като цяло на армията им им липсвал опит, дисциплина и добра организация.
Снимка: By Painters of Babur – Baburnama, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22569245
Година по-късно, Бабур разбива още една коалиция от местни сили, с което окончателно циментира своите позиции в Индия. С решителност, военен талант и благодарение на отличната си армия, Захир уд Дин се нарежда сред един от най-великите завоеватели в историята на Индия. На неговите наследници се пада тежестта да укрепят и разширят империята. Век след Бабур, най-могъщият моголски император Аурангзеб ще управлява почти цяла Индия, Пакистан, Бангладеш и части от Афганистан. Самият Бабур управлява още три години и умира в края на 1530 (стар стил) или началото на 1531 г.
Вечно в поход към следващата цел, непреклонен, целеустремен и способен да се възстанови и от най-тежкото поражение, Бабур е достоен потомък и на Тамерлан и на Чингиз хан и основател на последната велика империя, управлявана от техните потомци. Според собствените му думи, „Каймакът на моето наследство е това – не вдигай ръка срещу братята си дори и да го заслужават“ и също така „Новата година, пролетта виното и любимата носят радост – живей щастливо, понеже светът няма да го има втори път за да го видиш отново.“
Заглавна снимка: By Unknown author – Cropped from File:Babur.2.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29562357
