Тежестта на короната: Василий II – най-дълго управлявалият император на Византия
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В своята „Хронография“ византийският историк Михаил Псел посочва „Хората, които познаваха императора, смятаха за него, че е мъж строг и рязък в своето отношение към останалите. Описват го като раздразнителен човек, който трудно променя мнението си. Той бе човек на въздържанието, враг на всяка префиненост, макар не винаги да е бил такъв. Тези му качества бяха резултат от събитията, разиграли се в средата на живота му, покрай борбите за запазване на престола…Що се отнася до външния му вид, очите му бяха светлосини, изпълнени с блясък, веждите му бяха силно извити като дъги, а лицето му беше кръгло. Не беше особено висок, но яхнал кон в битка сякаш ставаше друг човек – несравнима гледка. На стари години имаше навик да навива брадата си около пръстите си, особено когато беше умислен, гневеше се за нещо или приемаше аудиенции от чужденци. Говореше с кратки изречения, отривисто, с малки интервали между думите. Смехът му беше мощен и караше цялото му тяло да се тресе.“
Мъжът, превърнал се в един от най-великите владетели на своята епоха и най-дълго управлявалият василевс на Византия, се ражда през 958 г. Василий II е син на император Роман II и внук на Константин VII Багренородни. Майка му е легендарната Теофано – неземна красавица от Лакония, дъщеря на ханджия, която завърта ума на престолонаследника Роман по време на негова обиколка в Елада. Теофано е целеустремена и безскрупулна, готова да запази трона на всяка цена. Тя успява да омае император Никифор II Фока, превръщайки го в защитник на невръстните й синове след смъртта на Роман II през 863 г. Смята се, че именно Теофано стои зад смъртта на съпруга си. Шест години по-късно тя съдейства на Йоан Цимисхий – генерал и племенник на Никифор II, да убие своя чичо и да заеме трона. Йоан не е така податлив на безскрупулната императрица и заповядва да я затворят в манастир. Междувременно той се жени за една от лелите на Василий II – Теодора и управлява до 976 г., когато вероятно става жертва на заговор.
Василий израства в състояние на постоянен страх и изострено внимание покрай честите дворцови интриги и смъртта на мнозина велможи в борбата за власт над империята. Макар официално да е обявен за съимператор на баща си още през 959/960 г., през следващите шестнадесет години младежът ще бъде използван като залог за властта на амбициозните си опекуни и своята майка. В тази ситуация, както отбелязва Михаил Псел, младият Василий развива навика да води разгулен живот, изпълнен с пиршества и оргии. Всичко това се променя изведнъж с възкачването му на престола. По-малкият брат на Василий – Константин VIII също носи императорското достойнство. В нехарактерен за епохата жест, той предава доброволно властта на по-големия си брат, оттегляйки се изцяло от задълженията и отдавайки се на разпътния живот, на който двамата са привикнали преди това. Съсредоточил цялата власт в свои ръце, времето за забавления на Василий приключва.
От своите предшественици Василий наследява една обширна държава, разпростряла се от Сърбя до Сирия. Йоан Цимисхий успява да съкруши българите през 971 г., превземайки Преслав и цяла Мизия. Да се съпротивляват остават владенията, управлявани от т. нар. Комитопули на територията на днешна Западна България, Северна Македония и част от Сърбия и Косово. В тези територии обаче няма достатъчно военен ресурс, който да предизвика открито византийците и на първо време българите остават второстепенна грижа за Василий. Основният му проблем са едрите поземлени магнати, които натрупват значителна власт, земи и богатство по времето на Роман I Лакапин (920-944 г.) и Никифор II Фока. Именно от техните среди се надигат бунтовни генерали, които планират да последват примера на Никифор Фока и Йоан Цимисхий и да поемат властта в страната, използвайки Василий като марионетка.
Едва навършил осемнадесет, дръзкият младеж решава, че е играл ролята на кукла на конци достатъчно дълго. Той поверява администрацията на своя прачичо Василий Лакапин – незаконен син на Роман I Лакапин, който действа като главен министър на няколко василевси – Константин VII, Роман II, Никифор II, Йоан I Цимисхий и при самият Василий II. Междувременно младият василевс повежда войските си в действие. Първият му опонент е Варда Склир – богат земевладелец и генерал, който се вдига на бунт през същата 976 г. Битките със Склир продължават цели три години, до 979 г. На страната на бунтовника застават войски от Армения, както и някои от емирите, владеещи държави в дн. Сирия и Ирак. С тяхна помощ Склир успява да постигне първоначално надмощие, но накрая е надвит в битката при Панкалея. Победеният Склир бяга при арабите.
Победата над първия бунт кара Василий да обърне внимание на проблема с българите. Набезите на войските им, водени от братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил, се превръщат в постоянен проблем по северозападните граници на империята. Византийците успяват да отстранят двама от братята – Давид и Мойсей чрез подкупване на местни аристократи и разбойници. За да се справят с Арон и Самуил, ромеите организират голям поход, насочен срещу тяхната столица Средец (София). Първоначално Василий планира да подкупи и Арон, който командва отбраната на града, но в последния миг Арон научава за скритите замисли да бъде отстранен веднага след капитулацията и не предава крепостта.
Размириците във византийския лагер и новините за пристигането на Самуил начело на свежи войски, провокират Василий да вземе решение за прибързано оттегляне от Средец. Войските му са хванати в капан от българите при Траянови врата и разбити напълно (986 г.). Самият василевс се спасява на косъм, но почти цялата му арменска гвардия е избита, загивайки, за да го защити. В опит да разедини българите, Василий несъмнено урежда информацията за предателството на Арон да достигне до Самуил. Така през 987 г. Арон и целия му род са избити от Самуил. Единствен спасен е Иван Владислав, за който се застъпва самуиловият син Гаврил Радомир.
Интригите в България обаче не могат да засенчат тежестта на поражението. То провокира Варда Фока – друг византийски генерал и доскорошен верен слуга на василевса да се вдигне на бунт. Въстанието на Варда Фока избухва през 987 г. и продължава две години. В хода му Василий се сражава първо срещу Варда Фока, а след смъртта му и срещу Варда Склир, който се връща от своето изгнание и повежда бунтовниците срещу василевса. В тази борба Василий намира неочакван съюзник – князът на Киевска Рус Валдемар предлага на Василий помощ, в замяна на ръката на императорската сестра – принцеса Ана, както и правото на варягите да приемат християнството от Византия и да получат своя автокефална църква. Като подарък, Валдемар изпраща на Василий II 6000 първокласни бойци-варяги, които се превръщат в лична гвардия на василевса – легендарната Варяжка гвардия. С тази сила зад себе си Василий помита бунтовниците и към 989 г. вече е пълновластен господар на Византия.
Според Михаил Псел именно справянето с бунтовете на Склир и Фока носи рязката промяна в характера на Василий, превръщайки го в човек, който трудно се доверява, и не толерира неподчинение и неизпълнение на поставените заповеди. Тези промени са подсилени и от случващото се в столицата. През 985 г. Василий Лакапин – довереният прачичо, е уличен в опит за държавна измяна и екзекутиран.
Според „Хронографията“ на Михаил Псел, след втория бунт на Склир, плененият генерал бил отведен при василевса: „Василий го приел, прегърнал го и му предложил бокал с вино, от който първо отпил, за да покаже на пленника си да не се бои от отрова. Василий му поискал съвет „– Как са де справя с бунтовниците в империята?“ Отговорът, който последвал, приличал повече на дяволски заговор, отколкото на съвет, който бихте очаквали от някой генерал – „Избий управителите, които се възгордяват. Не оставяй никой генерал, тръгнал в поход да разполага с твърде много ресурси. Изтощавайки с непостижими цели, за да могат вечно да са заети с техните дела и да нямат време за друго. Не допускай никакви жени в дворцовите съвети. Не бъди лесно достъпен за никого. Споделяй идеите и плановете си с малцина.“ Според свидетелства на Псел, Склир заживял в относителна бедност, под домашен арест в малко имение в Тракия. В края на дните си ослепял, вероятно от болест. През 991 г., по време на поход срещу българите, Василий II се отбил да го посети и го направил почетен куропалат, скоро след което Склир умрял.
След като консолидира властта си във Византия, Василий най-сетне решава да се разправи с враговете по границите на империята. Между 987 и 1000 година, Василий лично води няколко кампании, насочени срещу Фатимидския халифат и техните съюзници в Северна Сирия. Василий успява да защити византийските позиции в Ориента и да наложи на Фатимидите изгоден мир, който ще се запази до края на живота на василевса.
Междувременно, Василий обръща внимание и на ситуацията на Балканите. Възползвайки се от проблемите на Византия, българският владетел Самуил успява да наложи върховенството си над Сърбия, Босна и Черна Гора и да завладее немалка част от континентална Гърция. Самуил успява и да възстанови българската власт в Мизия. Вследствие на победата над българите при р. Сперхей (996 г.) и постигнатия мир с Фатимидите, от 1001 г. Василий насочва всички сили и ресурси на империята срещу България. В рамките на няколко години византийците си връщат Мизия, след което превземат Видин, София и долината на р. Струма. През 1014 г. войските на Василий не успяват да нахлуят по долината на р. Вардар, но българите плащат висока цена – всички пленени български войни са ослепени по заповед на Василий като отмъщение за смъртта на неговия генерал Теофилакт Вотаниат.
Няколко дни по-късно умира и Самуил – основният идеолог на българската съпротива. Останали без своя харизматичен лидер, българите се сриват, разкъсвани и от междуособни борби, в които загива Гаврил Радомир, а след това и Иван Владислав. През 1018 г. Василий влиза триумфално в град Охрид, поемайки контрола над всички български земи.
Успоредно с победите над българите, Василий организира успешен поход срещу остатъците от Хазарския хаганат, завземайки почти целия Кримски полуостров през 1016 г. Няколко години по-късно, византийските войски прегазват Грузия и Армения и ги присъединяват към империята. Византия достига своя териториален зенит, разширявайки се значително за първи път от времето на Юстиниан I Велики.
Василий умира на 15 декември 1025 г., докато организира поредния си поход – този път към Сицилия, която мечтае да отвоюва от арабите. Погребан е в един от дворцовите комплекси край Константинопол. На надгробната му плоча било изписано „От деня в който Небесният владетел пожела да бъда император, велик повелител над света, копието ми не позна покой. Бях нащрек през целия си живот, пазейки чедата на Новия Рим от враговете им…“
